Продавачът в магазина беше небръснат, с преждевременно затлъстели бузи, които веднъж през седмицата лъхаха на стрейт. Скритата му самоувереност не пречеше да демонстрира, че е рибар след тигана. На задълженията си в гледаше лежерно, като усилията на едрото му тяло се свеждаха единствено до това да реди касите в магазина и да мие пода със стирка. Доставчиците го улесняваха на 100 %, като носеха рибата на място, а това дали клиентите са доволни или не, не го вълнуваше особено, защото магазинът беше единствен в квартала.
-Добър ден! –каза влезлият мъж. -Каква риба имаш?
-Ти каква искаш!
-По-добре кажи каква риба имаш, да не слагам очилата?
-Сложи си очилата, да не ти ги сложи бабата - рече продавачът.
-Бабата не яде риба.
Хубаво е да не слагам очилата – мислеше мъжът. - Очилата бяха в чантата, или някъде в сакото, напипа ги в задния джоб на панталона, извади калъфа, извади и очилата и сложи очилата на носа. По-добре беше продавачът да му каже нещо за рибата, по-добре беше да не слага очилата – по-добре беше да не се мотае с диоптрите - но продавачът беше от онези хибридно възпитани млади хора, които бяха изгубили във времето не само мярката и естетикета на общуване, но и естетиката на човешкото си уважение към света.
Дребен на ръст, чичо Кольо имаше кожа, изпъната като странджанска гайда. Гъсти черни коси, очертаваха широкото му чело. Нещо силно в неговото тяло поддържаше неопределената му на пръв поглед възраст - неопределена и затова, че беше работил цял живот, не беше спирал да работи от дете, работеше и сега като майстор мебелист в фабрика за масив. А беше на 82.
-Сардина, амур, бельовица – зачете етикетите на глас.
-И попчета имам – обади се продавъчът.
-Лихнуси – каза старият мебелист. -Главата им като тиква, а тялото като скарида! Стронгили нямаш ли?!
-Ти май много ги разбираш! – обиди се другият.
-Че ги разбирам, разбирам ги, ами ти знаеш ли с какво се лови ямболски сом? –рече някак си образователно.
-Откъде да знам!.
-Ямболкия сом се лови с патешки черва.
-А патешки черва откъде?
-От кланицата, откъде!
-А ти откъде знаеш?
-Аз знам всичко!
Скритата самоувереност на продавача поддаде и той видимо се стъписа.
Чичо Кольо се загледа в касата пред себе си, огледа и рибата в нея и се зачуди.
-Извинявай, младеж –каза и намести очилата, -ама това не е черноморска скумрия.
-Ами какво е?
-Риба някаква, ама не е черноморска скумрия.
-Не виждаш ли какво пише там?! –посочи към касата продавачът.
Чичо Кольо тръсна глава и проследи надписа на етикета още веднъж.
-Виждам, но аз лових черноморска скумрия за последно през 1965-а, когато бях на 35.
-Че аз не съм бил роден тогава –замига търговецът. –Сигурен ли си?!
-Че как! Морето гъмжеше от риба. Риба, ама риба. Вадехме скумрията с чували. Рибарите трябваше да я предават на борсата, където я изкупуваха за жълти стотинки.
-Кой е изкупуваше?
-Държавата, кой. На пристанището. Вие сте млади и не ги знаете тия неща. Рибарите не искаха да я дават за жълти стотинки и нелегално я пренасяха по домовете си. Тогава ловувахме със свако от Созопол. Свако викаше Геша с каруцата. Геша беше наш зет, на моя братовчедка мъж – криехме се в скалите, докато го чакахме, пълнехме каруцата с чувалите риба, а отгоре слагахме клонки. И така всеки път. Един ден свако тръгнал да се прибира с ортака си и вижда някакъв моторист срещу тях - страх голям, издадат ли ги, ще им вземат и рибата, и лодката, че и в затвора ще ги натикат - в затвора по онова време можеше да влезеш за едното нищо – и те к`во -
влизат в близкото лозе до Харманите и се правят, че вършат някаква работа там - режат с ортака чуждата череша и се правят на строители.
-Сигурен ли си –питаше продавачът.
-Е, как. Улов, ама улов. Един път свако уговаря една молотовка - камион – да прибере рибата. А шьофорът – наше момче – вика: „Ами че аз утре ще съм в акция с един милиционер, за такива като вас – дето крият рибата от борсата и си я носят по домовете”. Свако се притеснил и викнал на момчето - ще изгорим, к`во ще правим. „Лесна работа, отвърнало момчето, аз ще се оправям с властта”. Чудим се ние как ще се оправя с властта, а той идва на явката... с милиционера. Уж да хващат такива като нас. А в кабината, в краката на милиционера, кошница – и той нареден за скумрия, и той да се облажи.
-И к`во стана?
-К`во да стане. Напълнихме му кошницата, напълнихме и каросерията на молотовката и право вкъщи. С властта.
-Сигурен ли си –питаше продавачът.
-Е как. Бил съм там? Пак ще ти кажа –морето ври от риба. Рекетата така пълнеха мрежите, че при маневра на пристанището мрежите с улова отиваха под кърмата и имаше опастност витлата да ги нарежат. Свако се познаваше с капитаните и те често го викаха да ги дърпа с рибарската лодка. Вързвахме рекетата за нашата лодка, дърпахме ги и така освобождавахме мрежите с улова. За благодарност на свако му даваха по една каса с риба, а пък ние си вземахме по още една.
-Сигурен ли си –питаше продавъчът.
-Е как? Созопол миришеше на скумрия. Хората се движеха тайно по улиците, носейки я под дрехите си. Един ден свако се прибира към къщи и гледа пред себе си мъж с чувал на гърба. Свако му свирнал - да го поздрави - оня като се стряска, пуска чувала със скумрията на тротоара и хуква да бяга. Свако се поогледал, поогледал – и взел чувала с рибата.
-Сигурен ли си –питаше смаян продавъчът.
-Е как. Бил съм там? Затова ти казвам, че тази скумрия не е черноморска скумрия. Тази е или гейска, или беломорска – тричава работа. Черноморската скумрия е с удължено тяло, вретеновидно, по-скоро прилича на акулка, с различен цвят по дължината си - като ватерлинията на корабите е. С големи очи. Красива риба, риба атлет – тази, дето я гледам, направо е свински пастет.
-Сигурен ли си? - предаде се другият.
-Е как, 1965-а, преди четирийсет години - бил съм там. Морето гъмжеше от риба. Вадехме скумрията с чували. Созопол миришеше на чироз.
-Брей! –цъкаше с език продавачът.
-Брей, я! К`во знаете вие, младите! Дай ми четири котлета толстолоб.
Продавачът се завъртя към касите, избра четири шайби и ги пусна в полиетиленов потник.
-Един килограм – рече. - Пет лева.
-Довечера като затвориш – Чичо Кольо извади потфейла. –Иди на „Фотинов”-а, пред Природонаучния музей. На тротоара има табла със снимки на изчезнали видове в Черно море. Има за тюлена монах, има и за скумрията. Виж, прочети. И ако питаш мен - смени етикета на свинския пастет.
Продавачът се замисли, ядоса се и рязко обърна табелата с работното време: ”Получавам стока”. Отиде в помещението отзад. Взе черната „украйна”, качи се на колелото и завъртя педалите. Спря на улица „Фотинов”, пред природонаучния музея, където имаше стъклени витрини с снимки и информация под тях. Прочете за тюлена монах, изчезнал през 1981 г. Видя и черноморската скумрия. Под снимката пишеше:
SCOMBER SCOMBRUS - В български води последният пасаж е преминал през 1968 г.
Удивително - човекът не беше го лъгал.
Автор: Гочо Гочев
