Бай Пешо Рибарят, бащата на Гошо, бавно стана от стола в кварталната кръчма. Отиде до тезгяха, отправи гневен поглед към Спиро Кръчмаря, бащата на Тошо и удари силно с юмрук:
- Не те ли е срам, бе серсемино: виното ти бива, но да ми предлагаш тая замразена цаца, дето за ядене не става - от теб не го очаквах, а Аверче се пишеш. Е-ех, помниш ли, какви времена бяха? По цял ден седяхме на кея, гледахме ония големи лайнери, бълващи чехкини и полякини, а рибата сама се ловеше на въдиците ни. Ама то стръв – за чудо и приказ: червеите, дето нощем тайно ги копаехме в двора на леля Пена за ГМО не бяха чували. А днес: какво? Децата ни нищо не знаят. Дай им „Макдоналдс” и им гледай сеира.
Гошо, Тошо и аз дебнехме от страни и чакахме с нетърпение поредната му необикновена история.
Бай Пешо, словоохотлив, както винаги, поглади брадичка, засука мустак, дръпна важно от лулата, изпусна кълбо дим, изкашля се един-два пъти и започна:
- Беше гореща августовска нощ. Небето грееше с безбройните си звезди, коя от коя по-ярка и красива, досущ като моята Мара. Гонеха се по небосклона, а като се изморяха, засилваха се и скачаха във водата. Тази вечер бях излязъл с лодката в открито море. От няколко дни се носеше мълвата, че се е появил Оня, големия Звяр, дето Нептун на 100 години веднъж го пускал от дълбините да се разтъпче. Седя си аз, хвърлил съм въдицата, гледам светлините и си мисля: „ Ако я уловя тая риба, то не само за нас ще има, ами и за родата, ами и за комшиите, а може и за пазара да артиса. Е, ще падне някой – друг лев, ще стегна лодката. Оная дъска, дето лани се продъни, пак почна да ми напомня за себе си. Мине, не мине време и какво да видя: сълзи. То, сълзи – сълзи, ама да не заплаче, че ако ревне, тогава лошо: ще ме
остави на улицата – без хляб и вода.”
И тъй, мисля си аз моите, не щеш ли лодката взе нещо силно да се клати, чу се един тътен и въдицата се опъна. Стиснах здраво макарата, готов за битка, приклекнах, а ми трепери под лъжичката: „ Да не стана за смях на цацата.” Навивам, дърпам, навивам, дърпам: цяла вечност. „ Голямо ще да е това Чудовище – викам си аз. – На берекет ще да е. Цяла зима по гръб ще я карам.”
Тя навътре, аз навън. „Няма да ти се дам. Тъй е, като досега не си имала вземане – даване с бай Пешо Рибаря – прочутия морски вълк. Последен напън и ще я тръшна в лодката.”
Не щеш ли, както си беше тихо времето, изведнъж задуха вятър, излезе вълна, висока 5 метра и една огромна рибешка глава с очи, като чинии за супа и уста, като бездна, току да ме глътне. „Не съм лъжица за тебе – плаша я аз: - Какво ми се правиш на страшна? Я скачай в лодката и да излизаме на брега, докато е време, че леля ти Мара ме чака за закуска. Ще ми изстине кафето.”
Този Звяр погледна тъжно, въздъхна тежко, плесна с опашка и се гмурна в морето. Докато се окопитя какво стана, вятърът утихна, а лодката: - пълна с риба. „Въй – ударих и аз Джакпота на рибаря.” Хванах веслата и загребах към брега.
Е-ех, какви времена бяха, но тази „златна рибка” повече не видях.
Автор: Милена Иванова
Ако искате и вие да участвате в Никулденския конкурс 2013 на Gramofona.com за разкази, свързани с улова или приготвянето на риба, може да прочетете условията ТУК!
