Беше лятото на 2009 год. и като повечето млади хора в България поех към родното черноморие да си търся някаква сезонна работа. Не ми костваше много усилия и вече работех в един семеен хотел близо до Ахтопол. Лятото мина неусетно, изпълнено с много емоции и незабравими срещи, една от тях беше срещата ми с местен рибар, истинското име на когото така и не запомних, тъй като всички го наричаха „Скизми”. Историята около прякора му е доста интригуваща, но не е момента за нея. Та Скизмито е може би най-колоритната личност която някога бях срещала. Той беше около петдесет годишен, добре сложен мъж, симпатичен с изключително чувство за хумор. Начина му на изразяване, бе толкова цветен и темпераментен, че преди да го опознаеш поне малко е почти невъзможно да го разбереш. За да го предразположиш да разкаже някоя от прословутите си истории трябва само да му пуснеш любимата му песен „Либерта” на Албано за настройка и се започва.
На въпроса: ”Как е Скизми, имаш ли прясна риба?” винаги отговаряше шеговито: „ Да бе имам, прясна и много прясна -плува в морето.” А ако каже, че рибата е от ледената епоха, то значи е дълбоко замразена отдавна. За него дали ще е благосклонно морето и дали ще даде риба, голямо значение имаше дали Лили Иванова ще запее прочутата си песен „Ветрове”, с една дума дали ще има попътен вятър.
Една вечер Скизмито дойде в ресторанта на хотела където работех и след като, беше любезно поздравен от собствениците с любимата си песен и нещо с градус за душата, реши да ни разкаже няколко истории от съкровищницата. Повечето от тях бяха весели и дори малко невероятни, затова избрах да ви разкажа една по-сериозна и интригуваща история, за която той се кълне ,че е по истински случай.
Историята се развила преди много години, когато Скизмито не бил рибар по нашето черноморие, а кръстосвал морета и океани в търсене на така да се каже големите риби (пари). Скизмито бил закърмен с рибарски истории от малък, като потомец на рибари, още съвсем младо момче се качил да плава заедно със свой добър приятел и съученик. Двамата млади изпълнени с мечти как ще превземат безбрежните океани и ще се завърнат горди и опитни рибари. Само дето съдбата им била приготвила съвсем различен сценарии. Дошло време и двамата приятели се качили на рибарски кораб, който нарекли с нежното име „Santa Marina” . Е „Santa Marina” не вдъхвала голям респект у младите мечтатели и не бил точно онзи огромен кораб от мечтите им с който да превземат морета и океани, но все пак все от някъде трябвало да започнат. Екипажът бил интернационален, но въпреки това всички се разбирали добре помежду си.
Изминал месец от както не били слизали на суша, но до момента Посейдон бил благосклонен към екипажа и риболова вървял доста добре. Младите рибарите били въодушевени от огромното количество скумрия, която успели да уловят за толкова време. Една вечер обаче се разразила страшна буря, екипажа съвсем не бил подготвен за подобно изпитание. Те побързали да издърпат мрежите и да се приберат, преди да се засили бурята. На сутринта „Santa Marina” носена от попътен вятър вървеше едва, едва. Нещастието се дължеше не толкова на нехайство, колкото на липсата на дисциплина у екипажа и на факта, че се състоеше, меко казано, не от най-опитните рибари. Особено матросът на щурвала, който се познаваше с морето само от прекарването на салове с дървен материал през Шанонския залив от квебекските кораби до брега. Беше го страх от огромните вълни, които се надигаха от мрака зад кърмата и се понасяха към него и той много повече се мъчеше да се предпази от тяхната заплаха, отколкото да посрещне ударите им със завъртане на щурвала, та да не позволи на кораба да се обърне.
Беше три часа сутринта когато неподобаващото му поведение на моряк ускори злополуката. При вида на вълна много по-голяма от досегашните, той клекна и пусна ръчките на щурвала. „Santa Marina” рязко се отклони от курса, кърмата й се издигна на вълната и понесе цялата сила на удара от гребена й. В следващия миг кораба се намери долу в браздата, потънал между скалите така, че морското равнище стигаше до люковете и вълна след вълна прехвърляше с ледени потоци останалата над водата част от палубата. Рибарите безпомощни и изгубили надежда, оглупели от объркване и страх, не бяха в състояние да изпълняват ничии заповеди. Едни стенеха, други мълком се вкопчваха в каквото намерят, трети полугласно се молеха или кряскаха мръсни ругатни. Никои не беше в състояние да ги накара да заработят на помпите или да вдигнат станалите на парчета ветрила и да насочат кораба по вятъра. Не се мина и половин час и кораба легна на една страна, а некадърните страхливци се покатериха нагоре и увиснаха на такелажа. В опита си да излезе от кабината един от рибарите беше наранил лошо крака си и едва се опитваше да допълзи навън за да спаси живота си. Капитана бе толкова безпомощен колкото и рибарите в този момент той не пестеше ругатни и само ги кълнеше заради негодността им. Целия ден рибарите се опитваха с все сили да изправят кораба и да успеят да се измъкнат, но за съжаление без успех. Вечерта рибарите останаха приклещени във хватката на собствения си кораб, сега те се молеха да преживеят тая нощ. А нощта беше студена, ледено студена, чуваше се само мачтата която се удряше в кораба като някой боен чук и с всеки удар изтръгваше стенания от рибарите.
Денят зазори над разярения океан единственото което можеше да се види от „Santa Marina” в сивата дрезгавина бяха щръкналите от водата кърма и разнебитената мачта. Беше посред зима в Северния Атлантик и рибарите бяха полумъртви от студ. Нямаше местенце където могат да се подслонят, всяка вълна прехвърляше останките от кораба , измиваше солта от телата им и оставяше нови пластове сол. В кабината водата стигаше до колене, но поне не брулеше студеният вятър и тук се бяха събрали всички рибари, застанали прави, хванали се за мебелите и опрени един в друг. Напразно капитана се мъчеше да ги накара да се редуват на палубата, за да следят за преминаващ кораб, който да ги спаси, но никой не искаше да се излага на смразяващият щорм. Само Скизмито и неговия приятел, като
по-млади и смели се сменяха на площадката и именно те в три часа след обяд бяха забелязали ветрило. Това накара всички да заизлизат от кабината и да се струпат на перилата впили очи в непознатия кораб. Но курсът му личеше далеч и когато той изчезна отвъд хоризонта, рибарите бързо се прибраха разтреперани в кабината, без никой да предложи да остане дежурен на мачтата. Към края на втория ден дори и Скизмито и другаря му се отказали от по нататъчни опити и след това кораба остана на волята на щорма. Рибарите бяха общо деветима заедно с капитана, матроса на щурвала и готвача. Сега всички се бяха събрали в кабината и вече седемдесет и два часа седяха прави, до колене в плискащата се вода, само Николай рибаря, който беше наранил лошо крака си ,навярно го беше счупил, не можеше да седи прав от адските болки и го бяха качили върху една дървена маса. Всичко което имаха бяха три бутилки вино, който разделяха помежду си. Всичката им храна и вода за пиене бяха потопени или нямаха достъп до тях поради полупотопеното положение на кораба. Минаваха дни без да сложат хапка в устата. А с вода се сдобивали, като слагали супник под мачтата, но дъжд падал рядко и те много се измъчвали. Когато валяло, подлагали на дъжда носните си кърпи и ги изстисквали в устните си, а когато вятъра и вълните поутихнели, успявали дори да съберат дъждовна вода от откритите части на палубата, където не стигали вълните и тъй да увеличат запасите си. Но храна нямали никаква, дори риба която бяха хванали беше негодна или беше се върнала отново в морето, мрежите им до една били загубени или замотани в скалите и останалите разнебитени части от кораба. Не се виждаше и начин да се сдобият с някаква храна от морето при все, че морските птици непрекъснато прехвърчаха над тях. В затишието, което последва, след като бяха стояли прави близо деветдесет и шест часа в кабината, вече можеха да се намерят сухи дъски на който да налягат. Но от дългите часове стоене в солената вода по краката им бяха се отворили рани. Тези рани бяха извънредно болезнени. Дори и най-лек допир или търкане им причиняваха остри страдания, а при изтощеното състояние и теснотия в помещението те непрекъснато си пречеха. Никой не можеше да помръдне без да избълва поток от ругатни, проклятия и стонове. Най- много от всички обаче страдаше в адски мъки рибаря със счупения крак, вече повече от десет дни, той едва преживяваше в агония, всяка минута през последните дни беше за него сякаш цяла вечност. Глада, студа и болката го убиваха, бавно и мъчително. Другите рибари вече бяха го отписали и не вярваха, че ще преживее до спасението им. С течение на дните те отпадаха все повече, свадливостта и озлоблението им растяха, а това на свой ред засилваше чувството за самосъхранение у всеки от тях. Жаждата за живот ги принуждаваше да се замислят над единствения начин за оцеляване и да вземат крайни мерки.
Беше пладне когато всички освен Николай се бяха събрали на групички и говореха полугласно. Отдавна вече не бяха яли, цели две седмици. Няма да издържим още дълго, каза един от рибарите,- не е в човешките сили да живееш с празен стомах. Глада бе замъглил трезвата им мисъл, но те трябваше да разгледат много сериозен въпрос, дали е по-добре да умрат всички или да умре само един от тях. Докато обсъждаха, възможността да пожертват един от тях, за да увеличат шансовете на останалите се дочуха изнемощелите стенания на Николай. Те веднага наведоха останалите за мисълта, че най- подходящата им жертва е раненият рибар. Той без друго беше полумъртъв и шансовете му да оцелее бяха най-малки в сравнение с тези на останалите. Сега оставаше само да решат, кой да извърши грозното деяние. Никой нямаше смелостта да убие човек, но не им оставаше друго.
Когато влязоха в кабината Николай се обърна към другарите си и им каза: „Давайте момчета, направете го, и без това вече нямам сили”. Той беше чул разговора им и знаеше какво мислят да направят. Никой не смееше да убие другаря си, но закона на джунглата го налагаше, всички плачеха и се молеха, нервите на им бяха обтегнати и не виждаха изход от ситуацията когато един от рибарите излезе измежду останалите с думите: „Аз ще го направя.” Някой му подаде нож, той приближи към Николай, който го погледна право в очите и кимна с глава окуражително. Рибаря хвана ръката му, събра цялата останала му смелост и прокара острието на ножа по вените на Николай, но нито капка кръв не потече от тях, вените на рибаря бяха зеинали, но съвсем сухи и празни. Смразяваща тишина последвана от силния писък на един от рибарите ,който тутакси разбута другарите си крещейки, че това е лоша поличба и всички ще умрат.Той бързо излезе от кабината, все още викайки. Само миг след това отново се чу крясъка на младия рибар, който с все гърло викаше: ”Ура, спасени сме”. Никой не можеше да осъзнае , какво се случва. Всички наизлизаха от кабината и пред очите им се разкри най-величествената и мечтана гледка, огромен кораб, пореше вълните на океана съвсем близо до тях. Дали не беше просто мираж. Рибарите бяха вперили очи в кораба и не можеха да повярват, че това е истина. Вглъбени в идеята, че могат да се спасят убивайки своя другар, никой не беше чул шума от наблизо преминаващия кораб.
Всичко завършило благополучно за рибарите от „Santa Marina” , всички включително и Николай се възстановили и са живи и здрави. По-късно лекаря който се погрижил за тях им обяснил, че при тези температури кръвта се сгъстява и затова от раната на рибаря Николай не потекла кръв, но едва ли има някой от тях който да е забравил случилото се. Моят приятел Скизмито не обича да разказва тази история и трудно можеш да го склониш, но твърди, че не минава ден в който да не си я припомня и да не благодари на Свети Николай за чудото.
Даниела Недялкова Генчева
21 години от гр. Бургас
Ако искате и вие да участвате в Никулденския конкурс 2013 на Gramofona.com за разкази, свързани с улова или приготвянето на риба, може да прочетете условията ТУК!
