Помня, че беше събота. Двайсет и някой си юли. Или, може би, август. Но със сигурност беше събота. Това го помня, защото на другия ден щяха да играят Манчестър Юнайтед и Ливърпул. Ливърпул щяха да паднат, тогава все още, разбира се, не знаех това. Но дори и да го знаех, това едва ли по някакъв начин щеше да промени хода на историята.
Бяхме двамата с Цацата. Цацата – метър и дветдесет и пет сантиметра висок; сто и двайсет килогарама телесна маса, от които поне шейсет съсредоточени в корема му; обича да яде цаца, пържени картофи, но без сирене, таратор, да пие бира и да гледа мачове от английското футболно първенство.
По онова време Цацата имаше някаква идиотска лодка, завещана от дядо му, чичо му или от не-знам-си-кой-там. Та, с тая нещо-като-лодка, с Цацата често ходихме за риба.
Макар и двамата да бяхме изключително зле и да нямахме грам понятие как се лови риба, понякога успявахме да хванем по нещо – но по-често това бяха медузи, камъни и други подобни морски същества.
Въпросната събота, на двайсет и някой си юли, август или каквото там е било, двамата с Цацата излязохме в открито море. Въоръжени с две въдици, мрежа, десет литра бира, един килограм пържени картофи и о, по дяволите, забравихме да вземем червеи, царевица, някаква захранка.
На въпроса на Цацата – логичен, трябва да отбележа – „И ко прайм ся?”, се почувствах длъжен да отговоря с ловно-рибарско достойнство „Споко! Ще измислим нещо!”.
„Нещото”, което измислихме беше да закачим на кукичките си пържени картофи и да се надяваме рибите плуващи около нас да са чували за МакДоналдс и поне веднъж в краткия им живот да им се е приискало да хапнат Биг Мак с картофки.
След като изпихме първите два литра бира – всеки по един литър, нямаше никакъв ефект от нашата оригинална, иновативна, свръхатрактивна стръв.
Същото се случи и след вторите и след третите два литра. А слънцето си печеше и то никак не на шега. Тогава Цацата стана прав и зададе фундаменталния въпрос, който определни нашето няколкочасово водно битие – „Ами, ако рибите не ядат картофи без бира?”. И без да дочака някакъв, какъвто и да е, отговор от моя страна, той изля около един литър бира в
морето.
Допихме и останалите три литра бира в безмълвната тишина на водния безкрай, нарушавана единствено от морските вълни, блъскащи се в скапаната ни лодка и от подскачащите от време на време нагли риби, които сякаш се показваха на повърхността, за да видят кои са тези двама идиоти, които се опитват да хванат маймуни с трици, или както беше в нашия случай – риби с картофи.
„Май е време да си ходим”, тъжно отбеляза Цацата.
Мисля, че беше време да се откажем да ловим риба изобщо, но тогава не му го казах. Стана ми тъпо, заради него – толкова се стараеше да изиграе правилно ролята на заклет потомствен рибар, че понякога дори и аз самия се хващах как, макар и за няколко секунди, му вярвам.
„Да тръгваме”, казах аз и метнах останалите картофи във водата.
Цацата се изправи, погледна към слънцето, след това отправи поглед към хоризонта и с наполовина тъга, наполовина облекчение в гласа си, каза: „Мисля, че днес е прекрасен ден за хапване на цаца!”.
„С много лимонов сок”, допълних аз.
„Да, с много, ама с много лимонов сок, направо цацата да плува в лимонов сок, да се удави в тъпия лимонов сок.”
Заведението, в което седнахме се славеше с много вкусната си цаца. Но този път се изложиха. Помня го, защото на другия ден Ливърпул паднаха от Манчестър Юнайтед и ме хвана много яд. Защото, ако предния ден бяхме хванали риба или поне ни бяха сервирали вкусна цаца, седмицата ми можеше да бъде определена като добра.
И все пак не можем да определим седмицата, според един, та дори и два кофти дни. Както не можем да определим и живота спрямо няколко лоши месеца или години.
Аз никога не хванах свястна риба в живота си. Цацата никога не стана рибар. Но до ден днешен все още с усмивка си спомням за нашите малки бягства в морето.
И запомнете, приятели: всеки ден е прекрасен и подходящ за хапване на цаца с много лимонов сок.
Автор: Данаил Буковски
Снимка: Данаил Буковски
Бургас, 2014
