Старият мъж с пъшкане помогна на авера си да издърпат лодката на скелето, взе в найлонова торбичка пая си от улова – двайсетина попчета и няколко хаймана сафрида – и тръгна покрай бараките на ДОСО към пристанището. Заобиколи военния и въглищния кей и тръгна към Кулата. Днес уловът беше слаб – едва задъниха касетката. Бе духнал мелтемът и морето се разбърка. Стигнаха някъде до Форус и аверът му не посмя да влязат по-навътре.
Мъжът прекрачваше с усилие релсите и от ума му не излизаше онова старо писмо, което беше открил случайно в куфара си, докато търсеше нови кукички за въдиците. Остави го недочетено на масата, но то разбърка душата му, както мелтемът днес – морето.
„29 февруари 1968 г. …Пишеш ми, че ще се омъжваш. Не зная какво си очаквала да ти отговоря. Помниш ли, преди няколко години ти бях писал, че съм сънувал сватбата ти. И как съм плакал тогава, и как съм те търсил навсякъде, но са ми казали, че сте заминали на сватбено пътешествие… Аз страдах тогава, страдах ужасно при мисълта, че можеш да бъдеш така нежна с другиго, както беше с мен.
Сега, когато това не е сън, с учудване разбирам, че не бих могъл да плача. Чувствам се уморен, уморен до смърт, ръцете ми тежат, а в гърдите ми е празно, сякаш всичко е изгребано и съм останал само куха черупка. Нямам сили дори да изпразня куфара си. Бях го приготвил… излишно е вече да го споменавам, но… бях го приготвил, за да дойда при тебе… най-после. Но вече е късно, нали?
Знаеш ли, предчувствах това. Предчувствах го от писмата ти, които ставаха по-спокойни и по-чести (може би за извинение?). Ти се мъчеше да бъдеш същата, но аз долавях мисълта ти, която понякога отлиташе. Ти никога преди не си била такава. Това не би могла да осъзнаеш, както маниакът не осъзнава своята веселост.
Сега си мисля: кой е виновен за всичко? Може би и двамата, може би повече аз – сигурно е така. Но все пак се надявах, че ще устоим още малко на времето и на разстоянието, и на сплетните на хората. Но те бяха по-сговорчиви от нас – и хората, и времето, и разстоянието. И всичко това – в името на твоето добро, а може би и на моето!? Не знам, може би е така… поне за тебе.
Бих искал да вярвам, че си щастлива, наистина щастлива, че за тебе съм само спомен, който изчезва… И все пак, струва ми се, че не би могла да бъдеш щастлива с друг. Все си мисля, че си решила това, защото не можеш повече да бъдеш сама, защото не си могла да удържиш на увещанията, а и може би… защото си искала малко да ми отмъстиш. Защо не почака още един час? Сега куфарът ми стои готов. Нямам сили да го изпразня. А може би е по-добре да не го изпразвам?…”
Морякът не дочете писмото, остави го на масата и се загледа през кръглото прозорче на пристанищната кула. После взе торбичката с въдиците и неохотно тръгна към лодките. Морето сивееше недалече, но вече не събуждаше у него трепет, а безразличие – сам не разбра как се появи това. Морето му бе взело всичко – младостта, любовта, бе му изсмукало живота.
Когато дойде време за пенсия, установи, че на брега няма нищо: нито семейство, нито дом, нито пари, нито дори приятели. Жените, с които пилееше парите си през отпуските, сега вероятно бяха старици и едва ли го помнеха. А през четирийсетте години плаване бе печелил добре, та можеше да си купи апартамент и от „Кореком”, ако речеше, но той нямаше желание – с брега вече не го свързваше нищо.
Пенсията, която взе, не беше голяма, но му стигаше за прехрана. За квартира обаче нямаше да му останат, затова от пристанищното управление му дадоха тази стаичка в кулата. Тук преди него бил живял друг някакъв моряк, но се преселил на два метра под земята. Кулата бе стара, много по-стара от него, зидана с едър дялан камък. В кръглата стаичка нямаше нищо, освен маса, стол, желязно легло и мивка. Тоалетната беше отвън, но по стар параходчийски навик той се облекчаваше в мивката, а навън ходеше само по голяма нужда. Наем за стаичката естествено не му искаха: че това квартира ли беше? Кръгла дупка на самия край на кея, където навремето се е прибирал на завет пазачът. Сега пазач нямаше. Не
му искаха пари нито за вода, нито за ток, защото той, освен една мъждива електрическа крушка, нищо друго нямаше. Радиоточката, която мъркаше немощно на стената, не харчеше ток.
Морякът, макар да не беше разрешено за външни лица, се хранеше в пристанищния стол, където не беше скъпо, но и той от скромност вземаше само по една джолан чорба и парче хляб. Риба му се беше втръснало да яде на траулера. Понякога отиваше с тукашните рибари на Лахна или на Ченгенето за попче или за сафрид, колкото да си начеше крастата, но даваше пая си на лелката в близката детска градина да свари чорбица на децата. После обаче я видя да си носи рибата вкъщи и оттогава я даваше на пристанищните гларуси или на котките. Докато лелката напусна работа.
В стайчето си морякът имаше малко чугунено кюмбе, според надписа на капака произведено в Перник през 1913 година. Гореше каменни въглища, които предшественикът му бе складирал на купчина в бараката, но и той пъхваше в джобовете си по някоя и друга бучка, когато минаваше покрай Въглищния кей.
Беше ноември и откъм морето подухваше студен вятър. Свечеряваше се и настана време да припали кюмбето. Взе от купчината половин кофа въглища и тънка чамова летвичка и се огледа за вестник. Тази събота бе забравил да купи. Вземаше го не толкова заради новините – тях той слушаше по радиоточката – колкото за подпалка. Изсипа въглищата в кюмбето, натроши летвичката и пак се огледа за хартия. Погледът му попадна на недочетеното писмо. Въздъхна, прелисти го и зачете отново.
„…Вече реших, вече почти реших – ще замина утре с корабите. И поне десет години няма да се върна. И може би соленият моряшки живот ще ме накара да те забравя. След десет години ти ще имаш три деца. Ти и мъжът ти ще се мразите до смърт. Ще бъдеш една пълна лелка. Ще мислиш за ежедневието. Ти няма да си ти.
Аз ще бъда стар ерген с лице, изсушено от морето, с прошарена коса, който ще върви печално усмихнат по старите улици на града, ще пуши къса луличка и ще мисли за отминали топли нощи, за пусти улици с миризма на прах, бензин и петунии, за отекващите гласове на уличните миячи среднощ и съвсем смътно – за онова чувство на приятна празнота след любовна среща… Това ще бъдат най-хубавите му спомени.
Той няма да си спомня за дъхавия сумрак на малката стаичка, за вечерния хлад, нахлуващ от ниския прозорец с дъх на цъфнали кестени, за онова чувство, че не си сам, че до теб има друго тяло, което не пази за себе си нищо, знойно и задъхано и после притискащо се до тебе, погледът, търсещ луната в клоните на кестените, за упойващия аромат на тютюневите складове, за онзи единствен славей, който пее в тъмнината, за топлата подута устничка, за вкуса на сълзите по лицето… Ще останат само същите къщи, същите улици, същата луна, а славеят ще е вече остарял и не ще може да пее.
После ще изчака последния тролей да го отведе на гарата и повече няма да се върне в този град. И когато най-после отпускът свърши, ще се качи отново на корабите за още десет, а може би за още двайсет години. И ако някога отново се върне тук, не ще помни нито къщите, нито улиците, нито дърветата. Ще остане само едно смътно чувство за нещо хубаво, отдавна отминало, като спомен за хубава играчка от детството, която много е обичал, но е строшил по невнимание.
А ти… дали ще си спомняш всичко това?”
Автор: Милчо Касъров
Ако искате и вие да участвате в Никулденския конкурс 2013 на Gramofona.com за разкази, свързани с улова или приготвянето на риба, може да прочетете условията ТУК!
