Беше едно много горещо лято в края на 70-те, когато бях на 12 години. Помня, че по цял ден ходин бос и гол до кръста, та в края му вече бях почернял като негърче, а ходилата ми бяха станали твърди и груби като шхурка. Много тичахме тогава, катерихме се по дърветата и скачахме по скалите край морето. Но и много време в самото море прекарах – на малката лодчица на дядо ми, дето имаше място за човек и половина да стоят седнал, ама и ние си бяхме точно толкова.
Мен всяка лятна ваканция ме пращаха на селото ми Резово при дядо и баба, а аз още от съвсем малък започнах да надувам главата на дядо да ме взима със себе си за риба. Скучно ще ти бъде и лошо ще ти стане от вълните, казваше ми той, ама аз настоявах. Събуди ме по тъмно една сутрин, а аз по-крив от дявол станах, но напук не му го показах и започнах чевръсто да се обличам. Седяхме 8, може би 9 часа в тая лодчица и видях как слънцето изгравя иззад вълните, как се качва по небосвода и как все по-сърдито започва да пече върху ни, а на мен започва да ми се привижда ореха в градината на къщата и да копнея за дебелата му хладна сянка. Стана ми и скучно разбира се, дядо ми мълчеше, уж да не плаши рибата, но според мен нарочно искаше да ме оттегчи. Като дойде обед излязоха вълни, та започна и да ми се повдига, първо станах жълт, после сив, а накрая бял, но така и не се оплаках, макар че дядо ми го видя всичко това.
Уловът не беше много добър, но и дядо ми никога не ламтеше за много риба, защото нито я продаваше, нито я запазваше за по-късно. Хващаше толкова, колкото може да изядем, а понякога хвърляше по няколко дребни рибки и на котките в двора. Като се върнахме ме попита дали ми е харесала и аз му казах, че е било много хубаво, а той поклати глава и се сопна да не го лъжа. Тогава признах, че ми е било лошо, че ми е доскучало и за всичко е бил прав. Той се усмихна и каза, че това нищо не значи и щом съм бил готов да излъжа, значи още имам мерак.
После минаха няколко дни без да го помоля да ме взема пак, но усетих, че все по-често мисля за преживяното в лодката. Изненадващо, но си спомнях за него като за някакво спокойно и уютно преживяване, като за нещо хубаво и приятно, с което действително съм бил щастлив, въпреки желанието да повърна в морето. След още няколко дни отидох при дядо и му го казах всичко това, с моите детски думи, които трудно оцветяваха емоциите, които исках да пресъздам. Той обаче изглежда разбра и ми каза утре да стана пак толкова рано като преди, защото ще излезем в морето по тъмно. Честно казано не си спомням добре второто си излизане в морето, защото в главата се преплитат спомените от още стотици такива ранни събуждания и отплавания към изгрева за поредния дълъг риболов с дядо ми.
Всичко изглеждаха еднакво, освен че пораствах, а дядо ми възлагаше все повече отговорности, учеше ме вече не само как да хвърлям въдицата, а и как да управлявам лодката, как да я нагласям на вълните, да познавам къде има повече рибоци и т.н.
Онова горещо лято обаче беше по-различно от останалите. И докато повечето хора го запомниха именно с високите температури и парещото слънце, за мен ще си остане завинаги свързано с историята, която сега ще ви разкажа. Беше първото ми излизания за риба, след като бях отишъл на село за поредната лятна ваканция. Въпреки, че не се бях качвал в лодка от почти цяла година, ръцете и краката ми сякаш сами знаеха какво да правят, сякаш не бях слизал от нея. Както вече споменах, беше много горещо, въпреки че още бе началото на юни. С дядо ми хвърлихме по една въдичка, ей така за проба, да видим кълве ли рибата или трябва да си търсим друго място. Секунди след като стръвта цопна във водата (а дядо ми после дори разказваше, че било по-малко от секунда), връхчетата и на двете въдици потрепнаха и първите рибоци вече бяха в кофата. На второто хвърлне се повтори същото, после на третото. Дядо ми беше много щастлив, но знаех, че не е заради пълната кофа. За него тия неща бяха знаци от природата, от съдбата и от бог дори, че има надежда за човешкия род, който напоследък все повече изглеждал изгубен в собствения си така наречен прогрес.
Скоро кофата беше пълна, а още беше сутрин. Имаме достатъчно риба, каза дядо ми и ме накара да греба към брега. Настоях да останем, но той беше непреклонен. Искаше ми се да го нарека луд, че пропилява улова на живота си, но не ми достигна смелост. Реших да се правя на сърдит и мълчах на обратния път. Слънцето блестеше зад гърба ми, все още ниско, а по вълничките се образуваха безброй слънчеви зайчета. Бях се загледах именно в тях, когато от водата се подаде нещо черно и лъскаво, след което отново потъна. Отворих уста да кажа нещо, но забравих, че трябва да се правя на сърдит. След скунда обаче, черното нещо отново се показа на метри от лодката и точно, когато си помислих, че виждам най-голямата риба в живота си, видях две човешки очи да ме гледат втренчено. Русалка! Чух се сам как изричам тези думи на висок глас, с опънат към морето показалец, а силният ми вик я изплаши и тя се гмурна под водата. Дядо ми погледна изненадан, но русалката беше изчезнала. Аз се изчеревих, осъзнах каква глупост съм казал, освен това се ядосах, че съм провалил сърденката си. Докато измисля извинение за случката, черната глава се показа за трети път, този път на по-малко от метър от лодката. Първата ми мисъл беше, че това е една много плешива русалка, а втората, че русалките може би си имат кучета и това е едно от тях. Съществото се задържа няколко секунди над водата, та този път и дядо ми успя да го разгледа. По лицето му се описа голяма усмивка, а в очите му блеснаха кристали. Тюлен, обясни ми той. Не бил виждал такъв от дете, когато пак така един единствен тюлен се заблудил във водите на Черно море и се показал в залива до селото. Онова
лято морето също било пълно с риба, а моя прадядо боготворил съзнанието, защото мислил, че той е причината за големия улов. В края на лятото тюлена изчезнал и повече никога не бил видян. С течение на времето се превърнал в мит, въпреки че и по други български заливи се чувало за тюлени, най-вече на север, пак по един-два, не повече.
Тюленът повече не се показа онзи ден, но за дядо ми срещата с него бе почти библейско преживяване. Той цял ден не спря да говори за случката на баба ми, която слушаше търпеливо и кимаше с глава. Разказът постепенно се отплесна и дядо заговори за детството си, за баща си, за първата си лодка, за това как се запознал с баба ми и т.н. В този миг и аз почувствах някаква магия в стаята на старата къща и заобичах това същество с големите кръгли очи, което помислих за русалка.
На другия ден тюлена пак се показа за кратко, а дядо ми му хвърли една рибка, която той глътна цяла. Уловът ни пак бе добър, даже повече от добър. Това се повтори на следващия и на по следващия ден, почти до края на лятото. Тюленът се показваше почти всеки ден, макар че никога не се задържаше и не си позволи да приближи лодката на повече от метър. Предложих да му измислим име, но дядо ми се скара. Той си имал име, така както аз си имам свое и не било редно ние да ми мислим ново. Това било все едно той да кръсти мен с някакво тюленско име и да трябва да се казвам така. Съгласих се с неохота, въпреки че вече си бях намислил да му казвам Тошко или Мустачко, дори без да знам дали е мъжки или женски. Помня, че адски много искам да го погаля и дори да си го взема вкъщи. Дядо ми буквално се ядоса като чу това, въпреки че го подметнах на шега. Каза, че ние младите имаме крива представа за природата и всичко искаме да затваряме в клетка, в аквариум или друг затвор, уж за да му се радваме и обичаме. Дори на крехката си детска възраст разбрах, че е прав, но желанието да погаля гладката лъскава кожа на съществото остана в мен.
Вече беше началото на август, време в което усещах, че лятната ми ваканция си отива, макар че имаше повече от месец. Поради тази причина бях малко крив. Дядо му също. Той обаче не мислеше за края на лятото, а се безпокоеше за тюлена, който не бяхме виждали последните няколко дни. Рибата пък беше намаляла и цялото вътрешно усещане на дядо ми му подсказваше, че всичко това не е на хубаво. Половин кофа или четвърт кофа ни бяха повече от достатъчни, а празна кофа беше добър повод за баба ми да сготви нещо различно от риба, защото и без това мрънкаше, че и тя искала да използва повече в манджите си своя личен улов от градината. Не прехраната обаче безпокоеше дядо ми. Някакви други тъмни мисли бръчкаха старото му чело, но той така и не ги сподели.
В търсене на места за риба започнахме да търсим други маршрути и да пускаме въдици в по-отдалечени заливи. Опитвахме на север и на юг, подминавахме съседни селца и девствени плажове. На един такъв плаж го видяхме. Дядо ми беше стар, но зрението му беше като на орел. Пръв забеляза чернеещото се нещо на бялата, посипана с безброй счупени миди малка плажна ивица. Надявах се да не е това, което си мисля, но той го разбра от пръв поглед, а аз го разбрах от неговото изражение. Загребахме мълчаливо към брега и цопнахме във водата с ненавити крачоли. Тялото на тюлена стоеше безжизнено, но беше загубило своята лъскавина и гладкост. Кожата беше изсъхнала, изглеждаше тънка и набръчкана, като хартия от цигара. Нахални мухи кацаха по муцуната и отворените рани, които личаха по тялото му. На метри от трупа имаше захвърлена стара счупена лопата, изцапана с кръв по острието си. Тюленът бе убит. Най-вероятно от рибари, тъй като трупът бе изхвърлен от вълните, заедно с ръждясалата лопата. Божественото за дядо ми създание, се бе превърнало в дяволско за някого, вероятно в заплаха за скъпоценната му риба или просто безполезна твар, незаслужаващата право на живот.
Дядо ми извъра поглед от мъртвото тяло и погледна към морето. От очите му капеха сълзи, а аз мълчах и не смеех да издам звук. След миг той проговори:
- Прост народ сме! Прост и безбожен! 1300 години живеем с гръб към морето от стрaх, че конете ни ще се изтровят от солената вода или ще ни се намокрят цървулите! Магията му винаги ни е била чужда, чужда ни е и днес. Може би е някакво проклятие, да го гледаме такова голямо и безмерно, а ние да се чувстваме малки и нищожни, да го гледаме и да не го разбираме, защото така ни е по-удобно. И колкото и жестове да прави към нас морето, колкото и пъти да ни протяга ръка, ние плюем на нея, от страх най-вероятно, и пак му обръщаме гръб, защото така се чувстваме най-сигурни, затворени в малките си черупки. Тъжно ми става за тоя народ, но и яд ме хваща, защото сами сме си виновни за тая работа. Идва ми да взема тая лопата и да смачкам тая черупка, в която се крие дребната българска душа, да развасофвам това страхливо мислене към непознатото и различното, което все заплаха ни се струва, за нас съвършените. А в морето повече няма да вляза, от срам и вина, защото просто не го заслужаваме. Три морето ли? И едно ни е много!
Думите му останаха да висят в нажежения въздух на пустия малък залив. Мухите се бяха разбягали, а мъртвият тюлен изглеждаше някак мъдър в мълчаливото си съгласие. Дядо ми се наведе, погали го нежно, взе лопатата и тихо започна да копае гроб.
Автор: Венелин Костадинов
Ако искате и вие да участвате в Никулденския конкурс 2013 на Gramofona.com за разкази, свързани с улова или приготвянето на риба, може да прочетете условията ТУК!
