Беше онова време, когато нощта вече си е отишла, а денят все още наднича зад хоризонта, тръпнещ в очакване. Беше онова време, когато стрелките на часовника спираха своя вечен бяг, замръзвайки в един безкраен миг, а законите до един биваха отменени.
Мъглата беше разперила лепкавите си пипала и бе запълнила дори най-тайните ъгълчета на рибарското пристанище в Созопол. Единствено слабият фар в далечината, примигващ монотонно и безчувствено, и малкото блещукащи прозорчета на старите къщи издаваха някакви признаци на живот. Всичко друго беше мъртво или потънало в своя вечен летаргичен сън, чакащо да се пробуди отново в един нов, по-добър свят.
Куче излая в далечината. Чуха се забързаните стъпки на някой тичащ и измореното му пъшкане.
- Артур! Върни се тук, момче!
Висок и слаб младеж на около осемнайсет-деветнайсет години излезе зад една от по-големите лодки, качени на калдъръмената улица, и само с един скок се озова на ниския кей. Кучето отново излая и стопанинът му се насочи към него. Подминаваше една по една лодките, завързани за железните халки на пристанището, и се оглеждаше наоколо с надеждата да намери кучето си в гъстата мъгла.
- Артур! – извика отново, когато образът на животното най-накрая изникна пред очите му. Тялото му, досега сковано от напрежение, видимо се отпусна.
Момчето прегърна кучето през врата и бързо закачи каишката за нашийника му. След това го дръпна, за да тръгват, защото студът вече бавно беше започнал да се просмуква през тънките му дрехи. Животното обаче не помръдна и дори напротив – дръпна стопанина си в обратната посока и отново излая. Едва тогава младежът обърна внимание към какво беше наострило муцуната си кучето.
Лодката, пред която бяха застанали, беше по-голяма от съседните. Боята й бе доста излющена, но буквите отстрани все още се четяха: „СЗ Надежда”. Въжето, което я държеше здраво завързана за кея, беше покрито с изгнили водорасли. Предполагаше, че не бе плавала в морето от дълго време, защото изглеждаше мръсна и занемарена. Не приличаше на останалите лодки, намиращи се на созополското пристанище, а и на никоя друга прозорчето не светеше.
Чу се тъп шум от падане на някакъв предмет от вътрешността на лодката и кучето отново излая. Имаше някой вътре. Младежът се поколеба за секунда, ала някаква необяснима сила го караше да влезе и да провери какво се случва. Точно когато беше решил, че е по-добре да се прибира, се наведе и завърза каишката на животното за една от железните халки, излизащи от земята. Не искаше кучето отново да избяга, докато той е в лодката.
Лесно се качи на носа, след което бавно запристъпва по изгнилите дъски на палубата, всяка от които издаваше болезнен и пронизителен вой на болна, щом момчето стъпеше върху нея. Младежът заобиколи и когато се озова на кърмата, видя малка вратичка. Тихо и предпазливо слезе по стъпалата, водещи към нея, и с лек боязън натисна дръжката. Бравата изщрака грозно и сподавено, при което момчето се стресна и отстъпи назад. За момент помисли, че цялата врата ще падне, но вместо това тя бавно и с тъжен скърцащ звук се отвори.
Изпълнен със съмнение, но и с някаква необичайна решителност, пристъпи във вътрешността и се огледа. Помещението беше малко и препълнено с боклуци, а въздухът в него – тежък и сплъстен, сякаш от месеци никой не беше отварял вратата, за да проветри. И нормално, всичко тук изглеждаше спряло, заклещено в невидима примка.
В единия от ъглите бяха нападали множество стъклени буркани, повечето от които празни, а върху тясната масичка имаше разхвърляни бутилки от алкохол. Всякакви други вехтории се търкаляха по пода, а по стените бяха залепени половин дузина рекламни плакати на кока-кола и някакво кисело мляко, сред които и календар от 1989 година, чиито дати бяха отбелязвани с хиксове. Единственото нещо, което изглеждаше подредено, беше една етажерка, закована на стената, на която бяха наредени десетки книги, чиито заглавия не се четяха, покрити с дебел слой прах. Освен това всичко останало бе потънало в пълен безпорядък.
На тясното легло в ъгъла срещу младежът лежеше старец и го гледаше със студените си сиви очи. Момчето не се стресна при болнавия вид на човека и старите му прокъсани дрехи. Сякаш не очакваше нещо по-различно. Опита се да се усмихне, но не можа. Нещо го спираше. Затова и на лицето му се изписа болезнена гримаса. Старецът не искаше усмивки. Не само той, а и цялото това място отхвърляха всякаква идея за радост.
Едва след една дълга минута възрастният мъж отмести смразяващия си поглед от младежа и се опита да седне. Момчето понечи да му помогне, ала старецът само махна с ръка, за да се отдръпне. Сякаш беше
прокажен… или пък сякаш неволно щеше да му даде едно прекрасно, но и отровно парченце младост.
- Седни! – промълви с хриптящ глас старецът, когато най-накрая се намести удобно, и тупна с ръка мястото до себе си.
Момчето го послуша и седна на леглото. От възрастния се носеше тежка и неприятна миризма на старо, на смърт.
- Знам за какво си дошъл.
Младежът се стресна, защото той самият не знаеше какво прави на това място, ала не каза нищо. Нещо му подсказваше, че всичко е наред и така трябва да бъде.
- Ще ти разкажа.
След тези думи старецът си пое дъх и започна своята история, а младежът го слушаше внимателно и без да го прекъсва, попиваше всичко, което излезеше от устата на възрастния.
Той живеел тук от години, защото бе загубил дома си. Навремето банката го излъгала и той задлъжнял с огромна сума, а единственият начин да изплаща дълговете си бил като лови риба и я продава на пазара. В това била силата му.
А какви славни дни е имал. За едно излизане в Черно море се връщал с няколко десетки едри пъстърви. Лавракът се закачал на куките му като дребен сафрид. Зарганът за него била дребна плячка в сравнение с останлите, които хващал, но и от тях не се отказвал.
Дошъл един нещастен ден обаче и въдиците спрели да улавят риба. В същия този ден и цялото му голямо семейство си отишло и човекът останал сам в света. Любимите му хора вече ги нямало, а и риболовът спрял да му върви. Продължил да прави отчаяни опити, за да може поне да изплати дълга си към банката, ала сякаш морето се обърнало срещу него. Дори голямата му лодка спряла да работи. Мъчел се с все сили, но така и не намерил откъде идва проблемът. Малко по малко надеждата започнала да го напуска, а когато банката отнела дома му, вярата напълно се изпарила от сърцето му.
От този момент нататък той заживял сам в своята лодка, която все така стояла завързана за созополския кей. Единствено другите отплаващи и завръщащи се лодки полюшвали тази на стареца. Времето за него изчезнало. Нищо вече не било от значение. Животът му загубил своя смисъл.
- Но ти все още можеш да си щастлив. Винаги има надежда. – каза младежът, когато старецът завърши историята си.
- Няма. Надеждата умря преди мен, а животът си отиде с нея.
- Но…
- Не! Сега си върви.
- Не може…
- Върви си!
След тези думи момчето вече не знаеше какво може да каже или направи. Затова се изправи бавно, погледна за последен път старецът и излезе от помещението, затваряйки вратата след себе си.
А навън нищо не се бе променило. Студът и мъглата все така властваха над созополското пристанище, а денят още не бе настъпил. Младежът имаше чувството, че е стоял при стареца поне час. Погледна часовника на китката си. Стрелките дори не бяха помръднали. Реши, че е развален.
Слезе от лодката, развърза мируващото куче и двамата поеха към дома.
+
Към обяд, когато мъглата най-накрая се бе вдигнала, а слънцето огряваше старите къщи в Созопол, младежът реши да се върне при стареца и все пак да му предложи някаква помощ. Не заслужаваше да живее в такава нищета и мизерия. Дори и възрастният да се бе отрекъл от живота, момчето още не можеше да се откаже от немощния човек.
Бързо откри лодката с надпис „СЗ Надежда”, ала преди да се качи на нея забеляза нещо странно. На отсрещния метален стълб имаше залепен стар некролог. От него го гледаха смразяващите сиви очи на стареца, с който разговаря по-рано. Беше по-вече от сигурен, че е същият човек. На листа още бе изписано името на човека, както и това, че е починал на 68-годишна възраст. Некрологът оповестяваше за една година от смъртта на възрастния, но по пожълтялата хартия можеше да се предположи, че тази година е минала отдавна.
Младежът предполагаше, че трябва да е учуден, удивен, ала не беше. Макар и логиката да отричаше случилото се, той го приемаше равнодушно.
Почуди се още малко и понечи да тръгне обратно към дома си, но в този момент се сети нещо и бързо скочи на лодката. Прекоси палубата и застана зад пулта за управление. Не знаеше как да работи с всичките копчета и ръчки, но беше сигурен, че ще намери начин. Опита няколко пъти, натискайки на различни места, и най-накрая се получи. Успя да запали лодката. Моторът изръмжа мощно, а водата, покрита с тиня, забълбука весело. Знаеше, че и ще плава отлично.
Вярваше го.
Имаше надежда.
Само едно единствено нещо недоумяваше – откъде започна, за да стигне дотук. Случайност ли беше или съдба. Границата между двете е тънка. А някои дори биха казали, че няма нищо случайно.
Автор: Моника Чалъкова, 18 години, ученичка в Търговска гимназия - Бургас
