Моята историята не е като другите. Тя е необикновена. Ето как започна всичко ...
Един ден аз и най-добрата ми приятелка решихме да отидем на риболов. Бяхме прочели една стара история за вълшебна рибка, която изпълнява само едно желание, ако я уловиш и след това я пощадиш. Тя се криела в дълбините на моретата и чакала някой да я открие. Веднага започнахме да си фантазираме, как тя изпълнява нашето желание и ние отиваме на седмото небе от радост. Приятелката ми искаше да има всички дрехи и чанти на света, а пък аз не знаех какво точно искам да си пожелая. Може би да стана известна актриса и да имам хубаво гадже. При всеки случай трябваше да си пожелаем едно нещо, а ако наистина откриехме рибката, това щеше да бъде проблем, тъй като желанията ни бяха съвсем различни. Помолихме моите, а после и нейните родители да ни заведат на риболов, но те не се съгласиха. Винаги бяха заети с работа и не ни обръщаха никакво внимание. Тогава сe решихме, че трябва да поемем нещата в наши ръце. Имахме малко пари, с които наехме една малка жълта лодчица, взехме две въдици и се отправихме към открито море. Първоначално ни беше много страх, понеже бяхме едва на тринадесет години, но скоро разбрахме, че няма нищо страшно в плаването. Унесохме се в приказки и фантазии за вълшебната рибка, докато бяхме в очакване, тя просто ей така да клъвне на нашата въдица. Изведнъж слънцето се скри и времето се начумери. Започнаха да излизат вълни. Те се блъскаха в лодката, разбиваха се в брега, после се превръщаха в бяла пяна. Обзе ни малко страх, тъй като се бяхме отдалечили значително много, но продължавахме да се правим на смели. Вълните все повече и повече се надигаха. Лодката започна да се пълни с вода. Самите ние бяхме целите мокри до кости. Тогава над морето се изви вихрушка, която в последствие образува водовъртеж. Вълните бурно се плискаха и ние с бясна скорост се понасяхме към центъра на туко що появилата се вихрушка. Определено, вече бяхме изплашени до смърт. Обзе ни паника и си нямахме никаква представа, какво да правим. Едното гребло падна от лодката, след това го последва и другото. Спогледахме се с приятелката ми и си казахме, че това е краят. Оставихме се да бъдем понесени към водовъртежа. Водата почна да нахлува отвсякъде. Лодката се заклатуши наляво, после на дясно и накрая се обърна. Нагълтахме се с вода. Имахме спасителни жилетки, но те изчезнаха заедно с малката жълта лодчица. Тогава изгубих от поглед приятелката си. Изплаших се прекалено много и започнах да съжалявам, че не послушахме родителите си и просто не си останахме вкъщи. Всичко се бе объркало. Приятелката ми я нямаше, а аз стоях по средата на нищото и просто реших да се отпусна. Вълните се плискаха в лицето ми. Не можех да си поема въздух. Беше много студено. Тялото ми се понесе към водовъртежа, а аз нямах сили да му се провивопоставя. Течението беше голямо. Затворих бавно очи ...
По краката ми полазиха тръпки, което беше признак, че съм жива. Усещах как вълните ме плискаха, но аз просто не можех да помръдна от шока, който бях изживяла. Когато силите ми се възвърнаха, бавно раздвижих краката и ръцете си. Огледах се и бях изумена от две неща. Първото бе, че се намирах на някакъв остров, на вид тих и спокоен, нямаше следи от други хора, което не беше в мой интерес. Второто, от което се изумих, бе, че бях жива и дори не знаех как съм стигнала до тук, но всичко дължа на вълните. Започнах да обикалям и не след дълго намерих приятелката си. Бях на седмото
небе от радост. Тя беше жива и това е най-важното, което ме вълнуваше сега. Приятелката ми бе стресирана, точно колкото мен и не знаеше как е попаднала тук. Последното, което помни било, че лодката се обърнала и вълните я погълнали. Започнахме да си приказваме и да обсъждаме, какво ще ядем и най-важното как ще се преберем у дома. Не намерихме решение, ни на единия, ни на другия въпрос. Островът беше безлюден, никаква храна и следи от хора. Тогава намерих един кол и решихме да опитаме да си хванем риба. Нямахме никакъв успех. И двете не ни биваше в това, дори не знам как решихме да отидем на риболов. Настъпи вечерта и си легнахме. Притеснявахме се за дома и не затворихме очи дори за миг. С всеки изминал ден силите ни отслабваха. Минаха два дена, изкарани без храна и вода. Имахме чувството, че бавно смъртта ни настигаше. Не знам, какво си мислихме като предприехме това глупаво и опасно приключение, но вече бе твърде късно. Белята беше извършена. Моята приятелка беше сръчна в ръцете и се опита да направи сал от бамбукови пръчки. Нямаше особено голям успех, но все пак беше нещо. Влязохме по-навътре в морето, за да хванем риба. Аз бях плувкиня и можех да се гмуркам надълбоко. Гмурнах се един, два, три пъти, но без никакъв успех. Нямах сили за нищо. Тогава решихме да се гмурнем двете. Отново без успех. Тъкмо решихме да излизем от морето, когато видях нещо да проблясва и се запътих към него. Гмурнах се и го забучих на кола си. Видях, че е рибка. Беше много малка със златиста окраска. Бяхме много гладни и това бе нашето спасение за около ден. За секунди стана тъмно и мрачно. Вълните отново се надигнаха. Заваляха едри капки дъжд, които се губеха щом падаха в морето. Тогава ние се сетихме за вълшебната рибка, която изпълнявала само едно желание. В историята се разказвало, как при улавянето на рибката се изразила буря. Ние си помислихме, че е съвпадение, но бяхме толкова отчаяни, че решихме да опитаме да си пожелаем нещо. Нямаше време да мислим тъй като бурята ставаше все по-силна и отново почнахме да се давим във водата. Спомних си какви егоистки бяхме спрямо това, което искахме да си пожелаем. Някакви дрехи или слава и красиво гадже. Нима това бе по-важно от един човешки живот, а може би два? Когато се върнах в спомените си се почувствах толкова ужасно. Нищо друго не оставаше освен да опитам да си пожелая нещо. Нямаше какво да губя.
- Искам да се върнем вкъщи живи и здрави! Искаме при родителите си! Върни ни, рибке, моля те! - закрещях с всичка сила аз.
Нищо не се случи. Останах без глас и заплаках. Една от сълзите ми попадна върху рибката. Тогава морето стана тихо. Бурята, която се беше извила, вече я нямаше. Нищо друго не помня. Когато се събудих, си бях у дома с приятелката си. Всичко бе толкова реално. Да не би да съм сънувала? Не... едва ли!
- Да не си го и помислила! Няма да ходим за риба!!! - заяви категорично приятелката ми - Никога повече! Никога!
Или бе сънувала същото като мен, или всичко е било реалност! Вие как мислите?
Ралица Николова, 9 клас
НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров”
Ако искате и вие да участвате в Никулденския конкурс 2013 на Gramofona.com за разкази, свързани с улова или приготвянето на риба, може да прочетете условията ТУК!
