Участието в един семинар беше разнообразие в скучното ни ежедневие на държавни служители. Още повече, че семинарът се провеждаше в Поморие. За мен и двете ми колежки, живеещи на сушата, това беше възможност да видим любимото ни море и през ноември.
Поморие ни посрещна с намръщено небе и студен дъжд. Нямаше ги тълпите туристи, повечето заведения бяха затворени. Останахме с впечатлението, че работи само хотелът, в който се провеждаше семинарът. Няма да кажа, че беше пусто и чак тъжно, защото във въздуха витаеше нещо, което не можехме да определим все още.
На втория ден от семинара обаче разбрахме – уловът на паламуд тази година беше повече от добър и по лицата на морските хора се четеше задоволство и онова усещане за пълна къща и сита зима.
На третия ден на семинара от нашата група бях само аз. Двете ми колежки бяха на пристанището и срещу моето обещание да записвам всичко подробно на семинара - очаквах от тях паламуд.
Минаха два-три часа и
телефонът ми звънна. След изреченото “Ела веднага горе в стаята!” хукнах по стълбите.
В стаята обаче нямаше никой. Двете колежки бяха в едната баня. Както би казал зевзекът – и то каква баня ... пълна с паламуд. Те двете по бельо, опръскано с кръв, край тях почистени и все още не почистени паламуди, за които разбрах не останало място в техните хладилници. (Щях да кажа, че хотелските хладилници са малки, но няма такова нещо – не е в стила на рибарските истории) Започнахме да пълним с паламуд третия хладилник....
На другия ден си тръгнахме от семинара. Вече и по нашите лица, благодарение на поморийските рибари, се четеше задоволство и онова усещане за богатство от тежките чанти, пълни с паламуд.
Мария Пенчева
Пловдив
