– А, ти пък какво си.
– Русалка.
– Наистина???
– Не бе, идиот, аз съм златната рибка! Ей, ало, да виждаш по мене сутиен от раковини? Аз даже нямам цици!
Младият мъж продължи да мига срещу кепчето, от което идваше гласа. Отвътре го гледаше на проблем малко рибе.
– Как ти е името на тебе бе, момче?
– Ми... таковата... Желязко.
Рибокът, чийто люспи блестяха в златисто на приятното пролетно слънце, подаде муцуна над ръба на кептчето (произведен в Китай, два кинта парчета) и се подпря на металния пръстен с перките си.
– Я кажи, колко прави осем по седем?
Младежът мигаше като все още не съвсем уверен дали трябва да го кара на къси или дълги.
– Ми... таковата...
Рибката въздъхна и поклати глава.
– Все им казвах на ония от ръководството, че трябва да въведем някакви стандарти в тая работа, ама те все дискриминация, та дискриминация – тя разтърка слепоочия с перки. – Абе що все на мене се падат...
– Що ти викат златната рибка?
Рибокът замръзна.
– Ама ти сериозно ли?
– Кво сериозно ли?
Златната рибка впери поглед в честните сини очи на младежа, в които се четеше интелекта на добре узрял пъпеш, което – колкото и трагично да звучеше – си беше истински прогрес спрямо предишния потребител на услугата.
Рибката въздъхна.
– Мама хубаво ме врънкаше едно време „стани стайно гупи“, но аз „не, та не, искам във сферите на услугите“ – още една въздишка. – Само да спипам оня специалист по професионално ориентиране ще го... както и да е. Айде сега, малкия, опитай да се досетиш защо ме шпрехат „златната рибка“?
Тишина. Златистите люспи на рибката проблеснаха на нежната ласка на майското слънце.
– Може би – обади се обитателя на кепчето – е свързано с външния ми вид.
Тишина.
– Нещо с цвета ми? – пробва пак.
Тишина, нарушена само от тихичко „чегърт, чегърт“, продукт на мисловните процеси, стимулирани от почесване на коса, сплъстена като армейска каска.
Рибката въздъхна изтормозено.
– Да ви имам аз на вас образователна система... май жената ще се окаже права. Време за пенсия.
– А, тва го знам какво е! – светна младежа.
– Кое, „пенсия“ ли? – поообнадежди се рибката.
– Не, жина. То е нещо като мойто мами, нали?
Рибката се огледа наоколо в търсене на тиган, пълен с цвърчащо олио или поне на освирепяла от глад котка. Уви, на брега на езерцето беше само тъпакът с въдицата. Даже един пеликан не се мяркаше.
– Да, точно като твойто мами е – рече с въздишка рибката. – Айде сега да го караме по протокол, че още малко ще си докарам язва, пък и сериала ми започва след час.
– П... п... портокол?
– Какво... не, не. Протокол – рибката се взря пак в младежа и реши, че трябва да го кара на по-малки хапки. – Про–то–кол. Това значи да направим онова, което правим винаги досега.
– Да тъ пусна в езерото?
– Не, идиот с идиот! Няма да ме пускаш никъде преди да ти изпълня три желания! Не две, не четири, а три! Три!!! – тя се опита да покаже с перки, но еволюцията обърка всичко.
– И що ши ми ги изпълняваш?
– Щото съм златна рибка. Ние това правим. Изпълнявам желания. Пише го в договора – тя размаха няколко листа хартия. – Ето, точно в глава „Задължение на надлежно уловената Златна рибка“, чл. 34, ал. 1. Златната риба се задължава да изпълни три желания на човекът, наклонена черта, човеците, който, наклонена черта, които я е, наклонена черта, са я уловили, наклонена черта, уловили.
– Кво?
Рибката не можа да пропусне факта, че младежа се кокори по същия начин, по който ако му беше казала „колко прави три плюс две“. За миг ѝ се прииска да удуши тъпакът дето я беше командировал в баш в туй езеро. Веднага щом приключеше с клиента щеше да навре гланца си за люспи в гърлото на оня кретен - Шефа.
– Това с наклонените черти малко те пообърка, нали?
– Ми... таковата... да.
Рибката закима, чудейки се дали личния ѝ психиатър няма да се навие да я приеме седмица по-рано от уговореното. Наистина имаше нужда да сподели с някой, чието ниво на интелект не е някъде между това на български политик и картоф.
– Дай... дай да започнем на чисто, а? – рибката потърка чело, опитвайки се да се настрои на режим „идиот“. – Щом си тук значи обичаш риболова.
– Ми не. Той бате ми подари такъмите за рождения ми ден и па си рекох, че мож да е забавно.
Рибката закима разбиращо, докато се чудеше как е възможно от вида на този да има още един.
– И... таковата... какво ще кажеш за риболова? Приятно е, нали? В смисъл свеж въздух, природа, спокойствие. Докато чакаш да клъвне можеш да поразсъжаваш върху наистина важните неща?
Желязко разчеса една пъпка на носа си.
– Ми ко да ти кажа. Не ме кефи чак толкоз. То тука е фрашкано с комари, а пък как смърди туй ерезо...
–Езеро – простена рибката, търкайки слепоочия.
–А, кво?
–Ти каза ерезо.
Младежът нацупи устни.
–Ни съм казал. Ти за толкоз прост ли мъ имаш?
–Ох, Посейдоне, дай ми сили! – рибката се насили да си събере мислите. – Е, виж сега, може в началото да не ти хареса, ама следващия път...
– Тцъ, мислъ да продам тия такъми. Барем им зема некоя пара – Желязко се ухили с щастливата усмивка на човек, претърпял трета лоботомия... и тя като предишните две напълно неуспешна. – Пистя пари за симсонче. От ония, с кожените сидалки.
– О, Ариел, смили се над мене.
– Ко?
Рибката махна с перка.
– Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. Виж сега, като се поопознахме, какво ще кажеш да минем на желанията, а? Помниш ли, говорихме за тях в началото.
– Жиляния?
– Аха. Каквото ти хареса. Младо момче като теб сигурно е мечтало за някоя красавица. Еванджелин Лили е страшно актуална, особено след „Изгубени“. Миша Бартън също е много търсена. Имай предвид, че ако пожелаеш близначките Олсен ще ти ги таксувам за едно желание. Специална оферта, само този риболовен сезон.
– Ма аз не ща жина.
– Разбирам, разбирам. Двадесет и първи век е, трябва да сме модерни. Какво ще кажеш за Джъстин Бийбър, а? Или ако предпочиташ нещо от типа „ел мачо“ мога да ти доставя Арнолд Шварценегер и то малко след дебюта му в „Конан Варварина“. Пресен, пресен. Кожената препаска и рогатия шлем са бонус от мен – доизкуши го златната рибка.
Желязко обаче поклати глава.
– Не бре, аз си имам жена. Мойта Пенка – младежът измъкна от джоба си снимка и я показа на рибката. – Хубавелка ми е, а?
Златната рибка цъкна с
език.
– Бре, прав си. Малко е нисичка, ама може и тоя мустакатия чичка до нея просто да е висок.
–А не, тая ниската е кака ѝ Стойна.
Рибката изгуби дар слово.
– Ами... ъ–ъ–ъ–ъ... таковата. Виждам у нея... така де... класическата... таковата... българска красота. Сигурно... сигурно си бръснете мустаците с една самобрасначка като всички двойки?
Желязко се ухили щастливо.
– Тъй се запознахме. В бакалията на бай Ставри беше устанал само идин жилет пък и двамата с нея искахме да го купим.
– Много... ъ–ъ–ъ–ъ... много романтично. Направо като в Ромео и Жулиета, но без частта с Верона. Е, разбирам те, при такава красавица ... би ли махнал снимката, моля те... и аз не бих търсил друга мома. Вече си взел най-личната в селото...
– В околията – гордо защити честта на своята Жулиета младия Ромео.
– Извинявай. Е, тогава сигурно искаш нещо не чак толкова плътско, а по-материално така да се каже.
Младежът се почеса четината на бузите си със старателно огризан черен нокът.
– Матри... матриално?
– Не, имах предвид... – рибката млъкна и за кой ли път се вгледа в очите на младежа, които можеха да се нарекат умни толкова колкото и Хитлер – симпатяга. – Да, точно това исках да кажа. Доста време бях на гурбет в чужбина и съм взел малко да позабравям език. Та я кажи за туй матриалното.
Желязко почеса брадичка. Разнесе се скърцащ звук.
– Ми ни знам. Ни съм мислил за толкоз екзистенциални неща.
Единият клепач на рибката взе да трепка.
– Айде, айде. Спомена нещо за някакво симсонче.
–А, не, аз вече съм обещал на бай Янаки да купъ неговото. Той ми го даа да до карам от време на време. Има си кожена сидалка... е, залепена е с тиксо, ама мойта Пенка много се радва – Желязко се захили щастливо като човек, който има всичко на света включително и симсонче. – Има и голем фар отпреде. И е синьо.
– Леле, как мога да се конкурирам с това. Аз мислех да ти предложа едно Дукати дето не го пуснаха в производство щото като завиваш виждаш задния му номер, но ти си прав. Симсончето си е симсонче. Какво разбират ония тъпите италианци от производство на мотори? – рибката си пое глътка въздух, опитвайки се да овладее сърцебиенето си, което беше на ръба да я направи пациент на доктор Хаус или по-лошо – вечеря. – А какво ще кажеш за къща, а? Нещо скромничко – три етажа, петстотин метра разгърната площ, басейн, дворче от сто декара, хеликоптерна площадка.... като селската виличка на български депутат.
– Абе не е лошо, ама маме и тате ми завещаха къщата. То тия модерните простотии не мож ги стоплиш през зимата, бре. А пък кирпича... няма ти разпраам. Две цепеници и го откарваш цела нощ. Пък сто декара двор... това знайш ли колко копаене, бре? Тя мойта Пенка е цвете, не моа я карам да прай таквиз неща.
Рибката стисна очи, защото нещо взе да ѝ причернява.
– Ами... такова... световен мир? Много е актуален в последно време. То няма конкурс за красота дето някое анорексично девойче да не си го пожелае. Какво ще кажеш за войната в Сирия, а? Химически оръжия, бомбардировки, загиват жени и деца.... скапано нещо откъдето и да го погледнеш. Пожелай си го и Асад печели Нобелова награда за мир... и един жилет, защото тая четина хич не му отива.
– Си... сирия? Това кво е?
На рибката ѝ прималя. Веничка на слепоочието пулсираше и пулсираше и пулсираше....
– Държава в Близкия изток... абе ти не четеш ли вестници?
– А, ако го чета с кво шъ си разпалваме печката?
И тогава рибката просто не издържа.
– Шефе, шефе, голям гаф!!!
– Чакай, какво си се разврещял така бе! Хитлер да не е хванал пак някоя от нашите златни рибки! Още един пожелан Аушвиц и ония от „Хюмън райт уоч“ ще ни разкатаят в Страсбург!
– По-лошо, шефче!
– Въй, Лейди Гага си е пожелала клонинг!
– Не бе, още по-лошо.
– Какво бе – взе да се нервира Шефа. – Ядрена ли война?
– Гошо.
Тишина. Шефа се отпусна бавно на стола си.
– Прав си, по-лошо е. Пак ли е пребил клиент? Хиляда пъти съм му казал, че не ние избираме идиота дето ще го улови. Последния път знаеш ли какво направи с въдицата на клиента? Три метров телескоп, мамка му стара. Освен клиента ни съди и доктора дето го вади. Откакто Хитлер го хвана Гошо не е същия като едно време. И на мен не ми е хрумвало, че някакъв австрийски художник може да има такова въображение, ама ние какво сме виновни? Уж го командировах в онова езерце да си почине малко. Там само селяни ловят риба, а пък те са лесни за обслужване – Шефа разтърка слепоочие. – Кажи какво е направил тоя път, че да се обадя на момчета от юридическия отдел да уредят обезщетението.
– Ами... таковата... паднало му пердето и...
– Говори бе, момче! Отдавна съм в тоя бизнес, нищо не може да ме изненада. Според теб кой уреди Хеопс с оная пирамида, а? Е, признавам, че трябваше да бъде беседка, но, тогава имаше малко проблеми с мерките. Мислех си, че един лакът е километър без малко.
– Ами... таковата... Гошо е нахлул в един китайски ресторант.
– Какво???
– Взел за заложници персонала и клиентите. После разменил клиентите за тиган и бутилка рафинирано олио. След това принудил готвача да го оваля в брашно.
– О, богове. Добре ли е?
– А, нищо му няма на Гошо. Изгаряне трета степен, но ония от СУАТ–а успели да го измъкнат овреме.
– Не бе, питам за готвача.
– Ще се оправи. Седмица–две в клиника и ще може да върти чоп сию както го е правил Мао.
Шефа изстена.
– О, богове. Таман хората взеха да забравят за историята със Осама и си мислех, че пак ще можем да започнем да изпълняваме желания дето включват самолети, пък то... – Шефа се сепна. Лицето му се изкриви от ужас.– Ами клиента? Какво... какво му е направил Гошо?
– Нали спомена случая с триметрова телескоп?
– Аха – отвърна Шефа с гадно чувство.
– Ами сега на доктора ще му е далеч по-лесно.
– О, богове. Какво е било?
– Общите условия за ползване на услугата „Златна рибка“.
– Ама те са три хиляди страници!!! Без приложенията!!!
– Ми, какво да ти кажа, Шефче...
Тишина.
– Каза... каза, че Гошо е добре.
– Аха. Малко крем против изгаряне и до края на седмицата ще е на линия. Сега е в болницата, но говорих с него. Врещеше нещо за някакво желязо, ама сигурно се е успокоил вече. Шефе?
– Какво?
– Защо... защо вадиш тази бухалка от бюрото си?
– Щото отивам на свиждане на Гошо!!!
КРАЙ
Автор: Калоян Захариев
