Бялата

Вълната с неописуема ярост нападна малката лодка.
От кога в това море се раждаха такива бури!?
Йоан извика от изненада,  в гласа му вибрираше и страх които вече не можеше да сподави.
Вика му остана нечут, погубен от гръмотевичния трясък на побеснялото море.
Черното море.

От луда, невиждана ярост обзето.
Малката лодка беше играчка в детски ръце, в студената му прегръдка.
Йоан се вкопчи с всички сили за въжето, докато се блъскаше насам натам в дървените греди на лодката. Усети как въжето започва да му се изплъзва и да наранява дланите му,  в студа които властваше, ръцете му горяха.
Усети бегло топлината на кръвта, която текна от разрезите причинени от грапавото въже, но няма и секунда и кръвта бе отмита от водната вихрушка.
Сиво и сърдито бе небето, гранитени облаци оформяха обезумели лица надсмиващи се над неговата безпомощност, над смъртността която хората така и не бяха свикнали да осъзнават.
И когато мащаба на заплахата си проправи път в съзнанието му и бе разбран, бе осезаем, ужаса се качи на власт!

 Йоан беше мокар до кости и умираше от студ, докато нелепо се опитваше да танцува в ритъма на морето, опитваше се да оцелее в този гибелен валс.
Още една вълна, и още една, в далечината проблясна светкавица, няколко забързани вдишвания по-късно оглушителния тътен на гръмотевицата която последва доминираше всеки друг звук, силата му прониза неговия ум и сякаш електричество порази тялото му.
И още една вълна, още по могъща от предишните, водната фурия повдигна лодката в почти  вертикално положение. Една секунда, цяла вечност, сякаш лодката остана изправена в морето. Йоан изпусна въжето и започна да пада в онези тъмни обятия.
Извика за последен път, малко преди  последната вълна да захлупи лодката върху него.

Три месеца. Три месеца!
Три месеца откакто за пръв път чичо Весо, мокър до кости  влезе в механата и с оцъклени очи бе съобщил развълнувано и търествено че зърнал за миг  легендарната Бялата Риба Меч!
-Дебнех за хамсийки!- започна той да разказва описвайки как седял кротко в малката си лодчица, в късния следобед  и без да се усети чичо Весо бил излезнал  от окръжността на залива, навътре в морето, където водите са дълбоки и тъмни.
-Тъкмо зе да се смрачава, запалих газовата лампа, нямаше и дъх ветрец, луната, както можете и сега да видите беше високо в небето, светеше месечината, светеше!- И като бе сигурен че е задържал вниманието на всички присъстващи, чичо Весо използва момента за да си изпроси една бира.
Огъня игриво пукаше в печката на заведението, беше необичайно студен март.
Като му бе връчана пълна до горе халба, чичо Весо приседна за да довърши разказа, разбира се, първо трябваше да подразни слушателите си с дълга и тягостна пауза, па докато се намести, па докато отпие от бирата, докато си почеше мустака и тежко издиша два три пъти, поклащайки глава, за да е сигурен че всички го слушат и искат да чуят повече.
Интереса беше събуден, и нетърпението бе започнало да става осезаемо.
-Айде бе, кво стана после?- каза някой от другата маса, нетърпеливо.
Чичо Весо, които по-скоро се беше запътил към Дядо Весо, се ококори и въпросително присви вежди, заблян някъде.
-Къде кво стана? Чакай че забравих за какво говорих- каза той объркан веднага след като отпи щедра глътка.
-Как къде бе! Рибата! Бялата!- каза някой друг.
-Аааа! Рибата! Верно бе!- засмя се той невинно.
-И какво ви разправях... А! Да де, запалих си лампата и пуснах мрежата и си чаках... не знам колко си седях там, не повече от половин час. И изведнъж видях нещо да проблясва. Буквално блестеше! Заклевам се! И видях го как се движеше под водата, обираше лъчите на луната! Беше една от най огромните риби дето съм виждал! Първо помислих че е акула и се изплаших! Къде ти акула в Бургазкия Залив! Ама после като се се загледах... риба меч! И то каква! Господар на рибите!- В захлас описвал  величието на водния звяр, в пъти по-голяма от обикновените риби меч, които и без това били рядкост в Черното Море.

 Йоан слушаше историята заинтригуван, не беше рядко някой моряк от време на време да разкаже подобна история, за някаква риба която нямала равен на света  или пък когато разправяли че някъде до Варна се скитал кит дошъл чак от Океана, през Босфора. Но пък всички тези истории са били разказвани от някой който я бил чул от Гошо, пък дето Митко му разправял за някакъв негов приятел които имал братовчед дето дочул нещо докато си купувал вестник. Общо зето си оставаха точно това, истории.

 Но от друга страна разказа на Чичо Весо имаше по-голяма стойност защото беше нещо на което той съмия бил свидетел и то преди няма и час! Чичо Весо който в момента се радваше на мимолетната си популярност сред познатите, които сякаш се надпреварваха да го почерпят, само и само за да се навие да разкаже един детайл повече.
Имаше едно нещо което Йоан не пропусна да забележи, което всъщност направи цялата история важна за него.
Усмивката й.
Погледа й.
Лилия.
Очите й светеха докато въображението й превръщаше думите на Чичо Весо  в образи, които после зглобяваше според предпочитанията й,  в истории, разкази, романи, стихове.
Лилия обожаваше истории, обожаваше да ги чете от дебели романи с тъмни кожени подвързии или от малки джобни книжки, с пожълтели измачкани страници, да ги слуша от телевизията или да ги слуша от устата на някой, близо до камината.
-Казвам  ви ако някой хване тази риба, ще ни прослави в целия Бургаски Залив и не само!- Йоан не беше слушал какво разправяше чичото през останалото време, но онази последна шепа думи остана жигосана в съзнанието му „прослави” каква хубава дума. „Слава”. Прелест!
Йоан се познаваше с Лилия от деца, толкова приключения, толкова истории заедно. Знаеха почти всичко един за друг. Но това което което Лилия не знаеше бяха чувствата които Йоан грижовно пазеше от всички , от нея на първо място.
Тя бе в сънищата му, тя бе в мечтите му. Безусловно, горещо, я пазеше в сърцето си.
Отчаяно я пазеше в сърцето си.
Защото тя си идваше само лятото, защото учеше литература във Варна, защото той бе просто един рибар.
И плана на Йоан доби  форма в ума му, волята и силата му разпалени, поддържани от любовта и от едната, може би наивна, може би нелепа, сляпа и невинна надежда.
И три месеца! Цели три месеца, всеки

ден, без никой да разбере, в малката лодка с олющена боя, малко преди мрака да прегърне света, Йоан бродеше из водите отвъд залива в търсене на Бялата Риба Меч. Ефирния призрак, Властелина на рибите!
Честно казано не веднъж Йоан бе на път да загуби надежда, беше хващал всякакви други риби, но от Бялата, нямаше и следа. Сякаш никога не бе съществувала. Не веднъж бе разпитвал Чичо Весо, които му разказваше все едни и същи до болка познати детайли, след  като му бе помогнал да змаже гърлото с една халба бира.
Докато управляваше лодката с едната си ръка Йоан държеше стария харпун, които точеше всеки ден, за да бъде в готовност когато срещне рибата. Харпуна му бе спомен от дядо му Йоан, беше едно от най ценните му притежания, беше изящен и черен, беше смъртоносен, покосил десетки риби, беше почти член от семейството, с него вадеше хляба си и беше силен в професията си. Беше страховито оръжие, острието му бе като бръснач и завършваше с кука и когато попаднеше в плътта на жертвата безмилостно я разкъсваше.
Лек бриз се зададе онзи ден, приятен и мек, докато си седеше в лодката Йоан си мечтаеше.
Виждаше себе си до мъртвата риба. Убита от него, от неговия харпун. Удивлението на всички негови познати, удивлението на непознатите, как всички идваха от близките села, че даже и от градовете за да видят Властелина на Рибите!
Погубен от рибаря от Ченгене скеле!
Ако Славата имаше вкус той беше сладък, свеж или поне така Йоан си го представяше. Представяше си уважението, гордостта. Как става известен и богат, познат и уважаван в цялото крайбрежие. Как най-накрая намира куража да признае на Лилия за чувствата му, и как тя му отвръща. И се венчаят, близо до морето, и заживяват в хубава голяма къща, измазана в бяло, изкряща, и как техните деца си играят на двора, и смеха им звънлив го кара да се просълзи от гордост и любов.
И как той става най-щастливия човек на света.
Господи, моля те.
Неусетно, нечута бурята се зароди. И когато започна да бушува, тя вече властваше над него.
Мрак и студ.
Едвам успя да изплюе студената вода с която се беше почти задавил когато друга вълна го върна в дълбините.
Йоан осъзна че вече се бори за живота си. Пробва се да изплува на страни, показа се за секунда на повърхността, колкото да поеме недостатъчна глътка въздух и пак бе завлечен надолу. Сякаш десетки ледено студени ръце го зграбчваха и го дърпаха в различни посоки, имаше чувството че ще бъде разкъсан на парчета от бясното море.
Единственото нещо което ушите му чуваха бе един нестихващ, пулсиращ и оглушителен тътен.
Отново замалко докосна повърхността, отново глътка въздух и после отново вълните и теченията го оборвиха и го размятаха като кукла от парцали.
Паниката започна да го трови, да разтриса тялото му отвътре, докъто стихиите го смазваха отвън.
Не, не, не! Не искам да умра, не! Свети Никола, покровительо, моля те, не! Моля! Не! Страха течеше в вените му и тровеше сърцето му. Простете ми, моля ви! Не искам да умра!
И за миг сякаш бурята спря, сякаш заглъхна, Йоан левитираше във водата, пробвайки се да изплува със сетни сили. Вълните бяха сякаш по слаби, тътена сякаш по-тих.
Изведнъж, ето го, ето го пред него, точно пред него Монарха кротко плуваше и го гледаше сякаш.
Наистина бе огромна, Бялата Риба Меч, сякаш сияеше от белота, сякаш сияеше в мрака, беше наистина звяр достоен да бъде Властелин на рибите. Йоан не можеше да повярва да очите си, не знаеше какво да изпитва освен удивление, смирение.
И после изпита амбиция и страст. Къде ми е харпуна? Огледа се наоколо, но не се виждаше нищо друго освен мрак. Освен черна, водна пустош. Сякаш наистина можеше да го намери.
Когато си обърна към рибата тя засилено плуваше към него.
Йоан изплю малкото количество оставащ въздух когато рибата го прониза в корема с острия си като меч нос. Облак от алена кръв се изду в мрака.
Умрях, бе неговата последна мисъл.
Лилия.
Умрях.

Светлината беше топла, усещаше я върху лицето си. Това рая ли е? Това ада ли е?
Миришеше приятно, един познат парфюм, имаше и други миризми в мястото в което се намираше, цветя? Миришеше и на нещо друго, нещо изкуствено.   Лекарства може би.
Усещаше мека тежест върху себе си, бе завит с нещо, беше топло, лежеше върху нещо меко, легло?
Когато отвори очи очакваше светлината да го нападне, но не се случи, беше оранжева мека, възпитано влизаше през щорите светлината на един късен следобед. Погледа му беше замъглен, трябваше му известно време за да свикне да вижда и очите му да могат да фокусират света. Стаята не беше особено голяма, имаше вентилатор които висеше от тавана, два прозореца, имаше някакво шкавче в единия ъгъл.
-Добре ли си?- гласа беше загрижен, беше нежен и красив глас. Познат глас.
Понечи да се обърне за да погледне кой му говореше, неописуема болка го прониза, Йоан изстена през зъби докато очите му се замъгляваха от сълзи.
-Внимавай!- рече разтревожено гласа, мека, хладна длан бе положена върху челото му, Йоан затвори очи и се наслади на чувството.
Обърна само главата и я видя. Парфюма който разпозна бе нейн.
Лилия седеше до него, и го гледаше с тъжна усмивка. Толкова прекрасна и красива, златисти отблясъци се образуваха в косите й, заслепяваха го.
-Какво... къде съм?- попита Йоан объркан.
-В Бургас сме, в болницата, тук си от три дена- каза тя.
Какво??
Как!?
Йоан погледна Лилия без думи.
-Намериха те на брега, в безсъзнание едвам дишаше... беше жестоко ранен...-Болката... Бялата Риба! Йоан си спомни, Бялата Риба Меч го прониза!
-Беше пронизан с харпун през корема, от там е раната-Йоан остана безмълвен, ударен от гръм.
Главата го болеше, глухо бучене кънтеше в него.
Харпун? Моя харпун?
-Не се знаеше дали ще оцелееш... Мислех че си си отишъл за винаги...- Йоан усети как гласа и потреперва, затвори очи и пое дълбоко въздух.

Коства му големи усилия да хване ръката й и да я стисне силно, изпъхтя когато усети острата болка. Лилия нищо не каза,  приплете нежните си фини пръсти с неговите груби и едри. Раните на дланите му, нанесени от въжето пулсираха, но болката бе поносима.
Гледаха се дълго без да си кажат и дума.
Гласа на Йоан беше слаб когато имзърмори.
-Ще ти разкажа една история-

Автор: Джорджо Сапутели
Град Пловдив