Пет тлъсти шарана

Здравейте приятели!

   Нарочно изпращам моята рибарска история в последния ден, преди крайния срок. Така надявам се, ще запазя нейният автентичен вкус непокътнат. Всичко, написано по-долу е истина! Това според мен, е допълнителен плюс.
   И както казват: - "Хаирлия да е!"  :)

Пет тлъсти шарана

        Гледам пожълтялата вече изрезка от вестник „Добруджанска трибуна”, на която петима мъже подскачат на един крак, по центъра на Добрич и ми става едно хуууубаво ............!

    Беше някъде между 1995 и 1999 година. По него време бях млад и глупав, а сега съм стар и глупав, затова точно не си спомням времето на произшествието. Ако някой се съмнява в думите ми, спокойно може да провери истинноста им, в аналите на Добричките медии по онова време. Събитието бе отразено както от вестниците, така и от местната телевизия. А всичко опираше до провинциалната скука всъщност.

    Като падне сняг през декември, като затрупа кривите, тесни улички, отриване няма! Подобно на  диви прасета се завирахме по къщите, грухтяхме доволно, замезвайки с туршия и свински мръвки, отпивахме от тънкото добруджанско винце и все поглеждахме към комшийския двор. През него винаги преминаваше по някое време съседката, кръшно кършейки ханш като Дженифър Лопес, караше ни да замрежваме очи и да мечтаем. Ех ....! По това време всички мъже се превръщахме в поети.

    Така, изтръпнал от скука и поркане, един ден преди обяд, се видях с моят стар приятел Вальо. Бях излязъл да се разтъпча из центъра и налетях право отгоре му. Беше със зачервено лице, изпотен, въпреки минусовите температури и много, ама много зажаднял за подвизи и приключения. Той е около два пъти по-едър от мен, обезпечен финансово и свободен по дух щурак, който се чудеше как да запълва свободното си време. Решихме да минем през гостилницата на „Старият Добрич”, да пийнем по едно пелинче с „дробчета по селски” и да измислим нещо, което да събуди замръзналите ни емоции. Отбихме се и заварихме там, вече „накусани” няколко приятели.

- Ей, пишман – рибари! – веднага ни започна Сашо Серафимов – Утре е Никулден! Хванахте ли риба за празника?

- Не сме казали – не сме хванали! – потупа се самодоволно Вальо, също като мъжка горила.

- Въпросът при нас не е, дали да хванем риба, а каква да е! – уточних аз – Дали да е морска или от язовир!

- Хайде холан! – присмя се и Драго – От три седмици всичко е замръзнало. Ще хванете риба, ама от магазина! Ето сега ни гостуват двама депутати и един голям бизнесмен – и тримата все рибари и ловци! Те са отписали риболова, а вие се правите на много печени! Дайте го малко по-скромно, де!

   Междувременно се запознахме с депутатите и бизнесмена. Изглеждаха свестни момчета. Това ме провокира и без да мисля изтърсих:

- Хващаме ли бас, че до довечера можем да уловим жива риба?

Петимата срещу нас се засмяха. Всъщност просто ни се присмяха и великодушно отпиха от пиенето си. Сякаш бяхме някакви недорасли фукльовци, на които не бива да се обръща много внимание. Това подразни и Вальо:

- Ако ние с Краси успеем до довечера да донесем жива риба, тук в гостилницата ще я приготвят  утре за обяд! А вие петимата ще излезете на жълтите

плочки по центъра и ще подскачате на един крак, докато не кажем „Стига”! Става ли?

Петимата се спогледаха, насмешливи искрици прехвърчаха от очите им и Серафимов, да не се мине нещо, допълни:

- Ако не успеете обаче, ще скачате на един крак вие двамата!

- Става! – стиснахме си ръцете всички.

- Обаче рибата не трябва да е морска! – подсмихна се единият депутат –  Колко му е, за половин час да прескочите до Варна и да купите риба от пазара!

    Бизнесмена извади мобилен телефон, говори с някого и след малко заяви:

- Спокойно, момчета! На рибния пазар във Варна жива риба няма в момента! Тия двамата гяволи няма да ни преметнат толкова лесно!

- Аз пък ви обещавам богато медийно присъствие на подскачането! Ще поканя телевизията, вестниците, радиото дори! Нека се прочуете, като добри рибари! – скри в шепа усмивката си другият депутат.

    Двамата с Вальо излязохме от гостилницата. Спогледохме се.

- Аз разчитам на двете каракуди, дето държа в един бидон, още от есента в мазето си! – признах омърлушен – Всяка е около двеста грама, но нали е жива риба все пак!

- Остави! – махна с ръка приятелят ми – С две риби не можем се откачи, от тия зевзеци! Ще ни се смее целият град!

- А какво ще правим?

- Ще видиш! Международният ти паспорт наред ли е?

- Да!

- Да ходим, да го вземеш, че нямаме много време! Аз моя не го махам от джоба си.

    Качихме се в неговото „Пежо”, взехме моя паспорт и отпрашихме към румънската граница. В багажника на колата отзад се плискаше вода, наполовина пълна в бидон, със здраво стегнат капак отгоре. След около час и половина пристигнахме в Констанца. Спряхме до рибната борса и ......... облекчено въздъхнахме! Румънските рибари продаваха толкова много риба, прясно уловена, сушена, маринована и жива, че можехме да избираме каквато си поискаме. Купихме десетина сулки / бели риби /, десетина едри костура и един малък шаран. Трябваше да звучим убедително, затова не биваше да прекаляваме с разнообразието и количеството на рибата. Запалихме колата и се понесохме обратно. Не забравихме преди да идем в гостилницата, да се преоблечем в топли и груби зимни дрехи. За наш късмет, петимата ни приятели още бяха там и дори компанията им се бе увеличила. Ние с Вальо уморено и победоностно внесохме бидона с живата риба и махнахме капака. Всички от масата се вдигнаха и се надвесиха над него.

- Айде, бе! Не може да бъде! – плесна се с длан по сурата единият депутат.

- Вярно, жива е рибата! – разпери ръце объркано другият.

- Може, можееееее! – дяволито се ухили Вальо – Ти да видиш, утре как скачат пет тлъсти шарана, на един крак по центъра!     

        Скачаха, естествено! Смяхме се ние, смяха се и те, смяха се всички сеирджии, случили се наблизо по това време на площада. Операторите и фотографите бързаха да увековечат случката и да разсънят малко, позаспалото добруджанско население. И кой знае защо, ни признаха не за най-опасните рибари, а за най-страшните измамници в града! Макар, че доказателства за спешният ни зимен риболов нямаха, разбира се.

 Автор: Красимир  Бачков