Последната история

Това се случи през последната ми ученическа ваканция. Вече бяхме големи момчета и колкото и да ни харесваше да се разхождаме безгрижни, ни се искаше да си имаме и повече джобни. “Повече” понякога бяха единствените. Бяхме останали сами с майка ми – след кратко боледуване, баща ми почина. Баба, майката на баща ми, понякога идваше при нас в града. При последното си идване ми донесе една картичка и едно писмо от баща ми. Картичката беше с изглед от морето и моя роден град и на гърба и пишеше: “В този град ще живеят децата и внуците ми”. А в писмото баща ми разказваше как е пристигнал преди много години тук сам, как е живял цяло лято в морската градина и е спал по пейките, и как си е намерил първата работа. Нито мама, нито баба успяха да ми обяснят какво е било това да нямаш жителство, но татко в края на писмото го казваше простичко: “Вече мога освен по пейките, да спя и на легло, стига да имам пари да си плащам наема.”

            Скрих картичката и писмото в моя тайник – там държах всичко, което ми бе ценно. Понякога ги изваждах и с часове гледах картичката и препрочитах писмото. Баща ми го беше писал, когато е бил на моите години. И аз сега като него си търсех работа и не успявах да намеря, ама не защото нямах “жителство”, а защото бях на 17 години и на никого не му се занимаваше с искане на разрешителни за работа на непълнолетни лица. При толкова пълнолетни безработни. А на мен работата ми трябваше – не само за джобните, а за да можем и по-лесно да оцеляваме с майка ми. Три момчета от тайфата ни вече работеха, но те бяха навършили 18. Преди няколко дни и най-близкият ми приятел ги навърши и веднага започна работа в кухнята на крайбрежно капанче. А аз щях да ги навърша след два месеца... но лятото щеше да си е отишло и училището отново да е започнало.

            Но не се отказвах. Продължавах обиколката за търсене на работа,  но навсякъде ме питаха “Имаш ли навършени 18?” И с право – непрекъснато ги проверяваха. Бях натрупал и много огорчения при някои от срещите.

            И като попитах тук-там и чух редовния отказ, си спомних, че и баща ми описваше  в писмото си, че и той дълго търсил работа и не намерил. И тогава отишъл на рибарския кей и там вече не питал за работа, а предлагал да помага срещу осигуряване на обяд или билет за кино. И аз реших да отида на този кей и докато вървях, прехвърлях какво ще им кажа, като ме попитат имам ли вече навършени 18 години. “Нямам, още не съм ги навършил, но то е само документално. Мога да нося касите, да мия и дипля мрежите. Мога да чистя лодката, мога да сортирам рибата. Мога дори да я разнасям. Не, не мога, нямам кола, нямам и шофьорска книжка, а и дори не мога да карам. Но мога да я продавам на кея. На всички, които идват тук, за да купуват риба. Знам всичко за рибата. Знам и как се приготвя. От къде знам ли. Баща ми беше главен готвач... но вече го няма. Мама работи в кухнята на голям хотелски комплекс. А баба е била готвачка в детската градина на село. Е, когато някога на село е имало детска градина...”

            Тъкмо си отработвах готовите отговори и видях една лодка да приближава към кея. Лодката не беше малка, но в нея имаше само един рибар. Възрастен, с прошарена и оредяла коса. Но когато приближи и го погледнах в очите, разбрах че човекът беше от тези, които се запомнят за дълго. Ами сега, какво да му кажа, как да го питам?

            -  Ти рибарска лодка ли си?

            -  А не си ли личи?

            -  Личи си.

Не знаех как да го попитам.

            -  А рибар ли си?

            - Да.                                                       

            - А защо си сам на лодката.

            - Така съм си открай време.

            - Искаш ли да имаш помощник?

            - Искам.

            - Но нямам навършени 18 години.

            Рибарят замълча. Явно и него са го проверявали, и той не искаше да си има проблеми със закона.

            - Можеш ли да ми помогнеш да разтоварим.

            - Мога - отговорих веднага аз.

            - Давай тогава.

            След два часа всичко беше готово. Дори бях измил лодката и бях надиплил мрежите. Седнахме до барака на рибаря. Там имаше маса и две пейки, сковони от дъски. Ухаеше на прясноизпечена риба. Хлябът и зеленчуците изглеждаха толкова апетитни...

            - Нека да си поговорим и похапнем – ми каза рибарят.

            - Добре.

            - Ти още си ученик, нали?

            - Във ваканция съм. Последната ваканция.

            - И си търсиш приключения?

            - Не, търся си работа. Но като разберат, че нямам 18 и ме отпращат.

            Разказах му подробно за всичко. Че живеем сами с майка ми. Че баща ми е починал. Че мама понякога тихо плаче, като не може да ми остави джобни. Че баща ми навремето, на моите години, е дошъл в този град сам и е изпратил ето тази картичка. И му я показах. И после е написал това писмо, и му го прочетох. И че историята от писмото ме е довела днес на кея. Възрастният рибар дълго мълча. Запали цигара. Отиде до бараката и се върна с едно пакетче.

            -  Виж, момче, аз не мога да те взема на работа, защото цял живот съм ловил риба сам. Но винаги някой ми е помагал на кея. Не съм си търсил помагачи  – те сами си идваха. Всеки

мечтаеше и пътуваше за някъде. И спираше тук за малко, като на спирка по пътя...

            -  Ама аз просто попитах... Ако стане. Мога и само да ти помагам. Нали за да помагаш на възрастните, не е необходимо да имаш навършени 18 години...

            - Всеки ден ще идваш по едно и също време. Както днес. Ще ми помагаш да сортираме рибата и да свалим касите, да подредим всичко и после да си хапваме и да си говорим на масата. Ако не ти се носят каси и не ти се сортира риба, можеш да идваш само за приказката...

            - О,  ама как?

            - Не бързай. Като си тръгваш всеки ден, ще ти давам по един живарник с риба – да имате за деня. И ще ти давам и джобни – за кино и за лимонада.

            - То сега лимонадата е сменена с друго.

            - Е, ще си избираш сам – или кино с лимонада, или другото.

            - Да, благодаря много!

            - Не бързай. И всеки ден ще ти разказвам по една история. Ти имаш приказлива и мислеща душа – може да събереш историите.

            - А, не проявявам такива наклонности.

            - Може да не знаеш още.

            - Ами ако ти дойдат на проверка–продължавах да се притеснявам аз.

            - Ще кажем истината – че ми помагаш срещу храна, кино и лимонада. И приказки.

            - Добре. Даже може и без приказки. Другото ми стига.

            - Засега ти стига.

         Дълго мълчахме и после възрастният рибар ми каза за довиждане:

            - Е, ето ти за киното и лимонадата, а рибата си вземи сам от живарника. Днес няма да има приказка, защото си говорихме за опознаване.

       Като се прибрах в къщи, мама вече се беше върнала от работа.

            - Каква е тази риба.

            - Днес помагах на един рибар и той ми я даде.

            - Ама как така? Ама много е хубава тази риба. И колко е много...

            - И за кино и лимонада ми даде, но нали не ти достигаха за тока...

            - А, платих го. Пък и ето – няма да мисля какво ще готвя. И за утре ще има.

            - Аз всеки ден ще нося риба. И всеки ден ще има за джобни. До края на ваканцията.

            Майка ми много се изненада. Разказах и цялата история. Накрая ми каза:

            - Мисля си, че и друг път съм слушала тази история, но не мога още да си спомня къде.

            Така мина последната ми ваканция. Аз всеки ден отивах на кея, чаках да дойде рибарят с лодката и рибата. Помагах му, говорехме си, той ми разказваше всеки ден по една история. Всеки ден записвах разказаната история. Мама беше много доволна, защото не мислеше дали може да ми остави джобни. И спря да плаче тихо в кухнята. Дори в началото се чудеше какво да прави тази толкова много риба, но и това измисли – научи се да я консервира, а съседите научиха, че сме много щедри и че не съм безделник.

            Наближаваше първият учебен ден на последната ми учебна година и аз отивах да помогна за последно на рибаря. И да му кажа, че вече няма да мога да ходя всеки ден, но в събота и неделя с удоволствие ще му помагам. Без риба, без кино и без лимонада! Когато стигнах до рибарския кей, той ме чакаше до бараката. Вече беше сортирал рибата, изнесъл касите. Дори беше измил лодката и подредил мрежите. На масата имаше пак печена риба, хляб и салата. За първи път имаше и бутилка.

            Седнахме. Като за последно. Но само за това лято. Знаех, че ще идвам още дълго тук.

            - Днес ще ти разкажа последната история.

            - О, не съм ти казал. Всички истории, които ми разказа, съм ги записал. Всеки ден като се върнех в къщи, си записвах поредната.

            - И много хубаво си направил. Мисля си, че някой ден може да стане интересна книга от тях.

            - А, чак толкова! Не смятам.

            - Не бързай. Днес ще ти разкажа последната история.

            И започна.

            После аз прочетох писмото на татко.

            Беше същият рибар от татковото писмо. Точно него беше срещнал баща ми на кея, обезсърчен от седмици безрезултатно търсене на работа и спане по пейките на морската градина и гарата. Той му беше намерил работа навремето в едно предприятие в града. Осигурил му храна и пари за кино и лимонада... Докато стъпи на краката си...

            И ми показа неговата картичка. И на нея имаше същият надпис: “ В този град ще живеят децата и внуците ми”.Прочете ми писмо, което татко беше написал до него. Показа ми и снимка. На нея бяхме аз, мама и татко.

            - Непременно ще запиша и тази история, като си отида.

            - Запиши я. А знам, че ще ги събереш всички в книжка.

            Така и стана. След 5 години, малко преди да завърша университета, аз събрах всички истории в книжка. Посветих я на стария рибар, на баща ми и на родния ми град. На последната страница сложих снимка на същото място от картичката, но вече променено от времето. Под нея собственоръчно написах: “В този град ще живеят децата и внуците ми”

Автор: Николина Серафимова