Двама мъже, израснали край морския бряг, седнаха да пият по едно питие в столично заведение и си припомниха за своите покойни приятели, останали верни на морето.

  – Ти ходил ли скоро натам? – попита по-младият.

  – Откакто почина майка ми, не съм стъпвал. За какво да ходя? Няма ги вече старите приятели Любака, Монката. Колоритни образи бяха! Градът без тях сякаш пустее.

   – Пустее за теб и за мен, които живеем със спомените си за едно време, а за другите – едва ли.

След като се разделиха, Венци, така се казваше по-младият от тях, се пренесе в годините на младостта си.

Веднъж той, Любака и Монката ходиха за риба. Любака имаше рибарска хижа в залива. Увлечени в риболова, те изпуснаха автобуса за града и се наложи да пренощуват в хижата. Тя бе направена от борови капаци на пет метра от брега на морето. В направата ѝ участваха и тримата – Любака – като майстор и собственик, а Монката и Венци, които не бяха много сръчни в ръцете – като помагачи.

Любака и Монката бяха от странджанския край, а Венци, най-младият от тях, тогава осемнадесетгодишен, беше роден и израсъл край морето, но сякаш нямаше сетива за него, въпреки че баща му беше запален рибар. Въртеше се покрай Любака и Монката, защото и двамата бяха духовити и забавни, казано накратко зевзеци, и той попиваше всяка тяхна дума или разказана история.

Израсналите в Странджа планина говореха и живееха за морето, постоянно приказваха как ще стигнат до острова с малката надуваема лодка, как ще наловят много риба и ще я продават на пазара, за да съберат пари и да си направят истинска рибарска лодка, оборудвана с мощен двигател и с всички рибарски такъми. Тези разговори обаче отегчаваха Венци, за него това бяха недорасли фантазии.

Преди да заспят Любака заразправя за детските си години – как баща му, когато се хранели, го биел през ръцете, защото не присладял.

  – Какво значи да присладяш? – попита Венци. Не беше чувал тази дума, въпреки, че си мислеше, че има богат словесен влог благодарение на прочетените книги. Явно непознатата за него дума беше от странджанския диалект.

   – Беден ти е речникът! Да присладяш – поясни авторитетно Монката, който освен това беше и филолог – значи да ядеш повече хляб, по-малко манджа, по-малко мръвки.

  Любака продължи със спомените си за детството и юношеството си, и стигна до вечерната  гимназия. Наложило се шестнадесетгодишен да работи и да учи вечерно:

  – Бях голям хаймана. Ученическият ми бележник беше пълен със забележки. Имахме един учител по пеене – пенсионер. Много държеше на предмета си, а на мен ми беше твърде досадно в неговите часове. Веднъж с един съученик, с който седяхме на „Камчатка”, сиреч на последния чин, почнахме да тропаме по  чина и да пеем: „Ние, моряците, тра-ла-ла” и даскалът ни взе бележниците, и ни изгони от час.

В бележника ми беше написал следната забележка: „Пее в час по пеене”. Този път спокойно показах бележника на баща ми. „Ще пееш, ами, какво ще правиш. Браво, моето момче!” Това беше една от редките похвали, които получавах от него. Обикновено казваше, че от мене нищо няма да излезе.

  – Не е бил далеч от истината – обади се в тъмното Монката.

  – Внимавай! Да не си тръгнеш посред нощ за града! – сгълча го Любака.

 Едно лято тримата бяха извадили с арпай пълна догоре кофа със скариди. По идея на Любака, който беше най-практичен от всички, решиха да ги продадат, за да изкарат някой лев за „черпия”, както казваше негов колега от малцинствата.

Свариха скаридите в дома на Монката и избраха като най-стратегическо място за продажба на морските дарове градинката до гарата, където постоянно се сплитаха пришълци от вътрешността на страната, търсещи квартира, чакащи автобуси за Южното Черноморие или отпътуващи по родните си места.

За най-рисковата дейност – продажбата избраха Венци, тъй като беше се изтървал да каже как прочел някъде, че родените под неговия зодиакален знак имали търговски способности. Любака, като най-сръчен, сгъна от стари броеве на тогавашния официоз „Работническо дело” фунийки, а Монката пък стана рекламен агент, облече бяла риза и светъл костюм, въпреки че беше горещо, сложи си вратовръзка и започна да приканя минувачите:

  – Елате да опитате вкусните морски череши! Слабите напълняват, пълните отслабват! Вижте ме, от осемдесет кила станах на шейсет.

 Монката тогава беше слаб, по-късно, след като се разведе с първата си жена, рязко напълня и почти удвои килограмите си.

  Любака пък беше избрал за себе си ролята на надзорник. Седеше на маса в близък ресторант и наблюдаваше търговската дейност на своите приятели.

  – Много хора ме познават в този град и не искам да си подронвам авторитета – бе казал той на Монката и Венци.

  За радост на Венци, който беше най-страхливият от всички, нито един милиционер не мина през градинката, докато той продаваше скаридите.

След като търговецът и рекламният агент разпродадоха стоката, дойдоха в ресторанта да се отчетат на своя надзорник, Любака поиска да му дадат половината от припечеленото, тъй като арпаят, с който ловяха скаридите, е негов, пък и, видите ли, той бил отклонявал милиционерите от градинката.

Монката и Венци оспориха претенциите му. Накрая, когато чаровната сервитьорка дойде за сметката, дяловете и на тримата от припечеленото не стигнаха да я покрият, и пак се наложи „бате ви Любо” да доплати и да даде бакшиш на келнерката.

 След казармата Венци отиде да следва в столицата и там остана. Идваше в родния си град само през ваканциите – като студент и по-късно като учител, но не престана да поддържа връзка със старите си приятели.

 Хижата, направена от борови капаци, бе съборена като незаконна постройка, но Любака бе издигнал нова хижа от другата страна на залива пак досами брега. Беше си направил и самоделна лодка, с която влизаше в морето за риба.

През едно лято Венци пак се върна в родния край и навести приятеля си от младини. Седнаха пред хижата. Вълните плискаха в краката им.  Любака извади, каквото е дало морето – миди, рапани, риба и, унесени в раздумка и спомени, пресушиха няколко бутилки бяло вино.

  – За какво бяха те прибрали на времето в милицията? – присети се по едно време Венци.

  – Бях се понапил, беше посред нощ и получих, казано на литературен език, позиви за уриниране. Позвъних на вратата на най-близката сграда – тази на Окръжния комитет на партията  и помолих постовия милиционер да ме пусне вътре да се изпикая, но той ми отказа и аз, тъй като не можех повече да се сдържам, уринирах пред вратата на партийния дом.

И затова ме прибраха в участъка. Ако бях някой друг, сега можеше да се пиша дисидент, но аз никога не съм бил бунтар, не бях тръгнал да свалям властта, на мен просто ми се пикаеше.

 За съжаление, това беше последното лято на Любака. Морето си го прибра. Монката пък извървя обратно пътя до родната Странджа и сега почива в земята ѝ. А Венци, колкото по остарява, толкова повече го тегли обратно към морския бряг и плисъкът на спомените го връща към някогашните му приятели.

Автор: Янчо Михайлов

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: