Доста отдавна, докато бях още мъничко коте ме беше сполетяла жестока съдба. Някой беше решил мен и мойте братя и сестри да ни напъха в една торба и да ни захвърли някъде надалеч, така че никой да не ни чуе и види, а ние да си отидем от този свят така невръстни. Аз бях най-борбен, мяуках с всички сили, молейки се на мама или някой друг да ни чуят, видят и да ни освободят, но всичко беше напразно.

Драпах с нокътчетата си неуморно, защото виждах какво ги сполетяваше мойте братя и сестри, и така някак си успях да разкъсам торбата и да се измъкна навън от този зловещ капан. За жалост бях вече сам, без майка, без братя или сестри, бях много уплашен, а за капак времето беше студено, дъжд беше заваляло и вятър зафучало.

Така се скитах два дни, мокър, гладен и уплашен, нямаше кой да стопли мръзнещото ми телце, сгуших се в мократа трева, отпуснах се и зачаках тихо моят край. По едно време дочух как едно колело минава покрай мен, не можах да се изправя, но с всички сили измяуках, като за последно. Изведнъж колелото спря, бавно някой се приближаваше и ми привикваше:

–„Мац, пис-пис, мац, пис-пис”, аз пак измяуках, но вече доста по-глухо. Някой се наведе над мен и ме повдигна с големите си топли ръце, извади една кърпа от раницата, която той носеше със себе си, подсуши ме и ме гушна, сложи ме близо до тялото си до гърдите си, и закопча топлото си яке, така че цялото ми тяло бе покрито.

Започнах да се затоплям, ставаше ми все по-добре, човекът промърмори на себе си:

–„Боже, Боже, каква съдба!”. Гушкайки ме, се качи на колелото си и потегли, не след дълго спря, слезе от колелото, малко повървя, подпря колелото на един голям камък.

На самото колело имаше прикачена кошница. Той свали якето си, сложи го в нея, направи грижливо нещо като хралупка и ме постави в нея. На колелото имаше завързана въдица, развърза я, сложи стръв, метна я в язовира и зачака. Не след дълго старецът рипна като попарен, побърза да дръпне въдицата и какво да види - беше се уловила една малка рибка. Дядото ме погледна с топлия си поглед и ми каза:

–„Е, време е да си похапнеш”. Наряза рибата на ситно и ми даваше парче по парче. Аз я помирисах и сякаш пощурях, бях толкова гладен, че веднага събрах малкото сили, които имах и започнах да си хапвам лакомо. Дядото ме погледна, усмихна се доволно и ми рече:

–„Браво момче, излезе, че ще извадиш късмет”. След като ме нахрани си взе въдицата, на върха на куката наниза царевица за стръв, заметна я силно и отново зачака търпеливо. Времето беше се поусмихнало днес, дъждът и вятърът бяха спрели. И макар че на мен ми беше все още студено, днешният ден бе чуден за риболов. Постояхме си така, може би час или два. Аз бях заспал дълбоко, но изведнъж камбанката на въдицата затрептя, чу се тихо нейното гласче:

 –„Дзън, Дзън”. Дядото се втренчи във въдицата, а камбанката след малко пак зазвъня, но този път по нетърпеливо от първия и по-ясно й се чу звънът.

Дядо хвана въдицата и започна да навива макарката, а в този момент започна една борба. Дядо започна да дърпа въдицата ту наляво, ту надясно. Въдицата се огъна и стана извита като дъга. Дядо се зарадва, широка усмивка се появи на неговото лице и заповтаря:

 –„Бре..., бре...!” По едно време от невнимание ли, или от прекалено старание, подхлъзна се на разкаляния бряг и цопна във водата, но въдицата се не изпускаше нито за миг. Напротив - даже стана още по- съсредоточен, бавно я дърпаше ли, дърпаше и най-накрая нещо много силно изпляска във водата. Дядото вече беше мокър и се втурна върху пляскащата риба с голи ръце, мокър до уши се обърна към мен и ми рече: –„Николайчо, Николайчо, тази вечер риба ще ядем и ти и аз днес имахме късмет, а може би точно ти донесе моят”.

Мокър и ухилен до уши, дядо прибра голямата риба в един чувал и я метна като раница на гърба. Взе си багажа, качи се на колелото целият мокър и окалян, но доволен от себе си, се запъти към дома си. Не след дълго пристигнахме до една малка къщичка. Още от вратата си личеше, че някой добре се грижеше за нея. Тя беше малка, спретната с подредена китна градинка. Дядо още от вратата се провикна:

 –„Бабо..., бързо, бързо ела насам!”. В този момент вратата се отвори, излезе една угрижена баба, забърза се към дядото и го попита:

 –„Какво е станало с теб бре Никола, целият си кален и мокър. Защо така, ще настинеш?”, а дядото отвърна:

–„Не се тревожи за мен сега, аз ей сега ще се оправя, ами виж какво ти нося, но надникни в кошницата на колелото”.

Бабата погледна и що да види... Там бях аз свит на топка с ококорени и уплашени очи, погледнах я и мяунах. Бабата попита учудено:

– „Никола, от къде се взе това котенце?”, а дядото рече:

–„Бабо, запознай се с моя нов другар и адаш Николайчо. Кръстил съм го така, защото първо, че днес е Никулден и второ, защото улових най-големия шаран, който съм улавял някога. Та дори да не е за днешния празник, считам че е станало така, защото след като намерих го взех със себе си и че именно той ми донесе късмета за голямата риба, която ти нося и трето, за да сме днес двама именика в тази къща.”

Бабата се засмя и каза на дядото:

–„Ех, Никола, Никола, не напразно съм казвала, че майка ти те е кръстила с името на светеца, именно защото сърцето ти е толкова добро! Хайде сега прибирай се вкъщи на топло и иди да се преоблечеш, че ще настинеш.” После бабата протегна внимателно ръце към мен, взе ме бавно, гушна ме и ме прибра в техния уютен дом. Вътре печката гореше, беше топло, нослето ми долавяше благоухайна миризма на току-що приготвени вкусни ястия. Бабата седна на дивана, сложи ме на скута си, помилва ме и се зачуди каква ли злочеста съдба ме е сполетяла, за да изглеждам толкова изтощено, после ми каза така:

 –„Горе главата малък дребосък! Сега си при нас и нищо няма да ти липсва, ето печката гори и ще ти е топло цяла зима, хамбарът пък от зимнина пращи и не ще си лягаш вече гладен ти. А аз, баба ти Славка и дядо ти Никола, ще те гушкаме безкрай.”

И така баба Славка си ги редеше, докато питката във фурната се печеше. Аз се отпуснах и така приятно ми стана, помърках, мърках и заспах. Баба ме настани на меко в една кошничка пълна с нейни кълбенца оставали от нейно плетиво. После стана и се залови за работа, бяха изминали няколко часа и като се събудих какво да видя.

Масата беше отрупана с вкусни ястия. Големият шаран, който по-рано дядо хвана, вече беше изпечен и седеше по средата на масата, питката която баба печеше по-рано, имаше форма на риба. От толкова вкусни блюда мустачките ми затрепнаха.

Долу на пода, близо до печката имаше две купички, едната с храна, а другата с чиста вода. Станах, изтегнах се, облизах си мустачките и отидох до тях, хапнах си доволно и пих вода, после се поогледах и плахо взех да се разхождам, да душа с муцунка и да си търкам бузките на някой ъгъл тук и там. Така опознавах заобикалящата ме обстановка.

По успокоих се и ми се доигра  - започнах да връткам със задните си лапички кълбенцата на баба, и тъкмо сладко се заиграх, когато на вратата се почука. Бяха дошли децата и внуците на моите баба и дядо. Аз отначало се уплаших и бързо се скрих зад дивана, но после се по успокоих и като видях, че не ме грози никаква опасност излязох.

Всички ми се зарадваха, всеки искаше да ме погали и гушне и така аз се почувствах поглезен и обичан. Всички бяха се събрали около масата и започна да се говори за самия празник, от къде идва и какви са митовете за него, как и кой го чества.

Разбрах от къде идват и нашите имена - моето и това на дядо, и че днешният ден е почитан от хората. Разбрах защо масата бе отрупана с определени ястия, всяко едно от тях символизираше нещо и не на последно място, защо дядо се зарадва толкова много на шарана, както и защо ме кръсти така и още куп неща.

После всяка година по това време преди шести декември или на същия ден дядо винаги отиваше за риба, а аз вече бях пораснал и навсякъде ходих с него. Ей така - хем за компания, хем за късмет, ходих с него за риба, до аптеката, до магазина, отвън когато се събираше с други дядовци на приказка.

Моята баба и дядо, често на галено ме наричаха Пакостник, Хубавец, Глезльо, Гальовник и какво ли още не. Но името си ми остана Николай и аз се гордея с него и с моя дядо. Ние с гордост носим нашите имена. Смятам, че зад всяко име се крие някой мит или легенда, за това от къде произлизат те сега. Затова гордейте се и вие с вашите имена! А Свети Николай е добродетел на всички имена.

Автор: Анджела Сотирова, 6 клас

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: