Историята, която направи двамата приятели Иван и Петър толкова известни в село Александрово беше удивителна и наистина си заслужава да се чуе. Всичко започна, доколкото ми е известно, няколко дена преди Никулден.
В един необичайно за сезона слънчев ден бай Иван си лежеше на удобното канапе,гледаше мачът на Ред Сокс и пиеше бира. Миналото на този човек бе потресаващо.Преди около 20 години в малката му едноетажна къща, намираща се в една от най-отдалечените точки на бургазлийското село Александрово избухна необяснимо голям пожар. В него загинаха децата му и жена му , която се бореше да ги спаси от унищожителните пламъци. В него ден бай Иван искаше да не бе оцелял,/ тогава мислеше,че без семейството животът му губи смисъл/тъй като животът му би бил безмислен без семейство.След двадесет години самота,той бе осъзнал, че трябва да продължи да се усмихва на живота  както едно време,надявайки се един ден той да му отвърне със същото.
Сега бай Иван беше на 52 години, но също толкова силен и енергиченкакто в миналото. От изподраните му ръкави стърчаха селски мускули,които бе придобил от неуморната работа на полето.

Наближавало Никулден и Иван не искал да прекара вечерта без пържена рибка. Изведнъж в ума му изникна мисълта да навести стария си приятел Петър или както го наричаха “Мързела на селото”,защото той никога не се бе трудил-беше придобил цялото си богатство от баща си, който навремето бил един от най добрите капитани на търговски кораб.  Грабнал в едната си ръка въдицата,която бе останала от дядо му,а в другата бийзболната си шапка и  се запътил към дома на Петър.След около двадесет минути Иван бил пред вратата му и позвънил уверено на нея.


-Здрасти бай Петре-поздравил Иван и прегърнал старият си приятел-Как си,какво правиш отдавна не сме се виждали?
-Добре съм, добре съм-отвърнал нехайно Петър и го поканил да влезе да пият по един чай.
-Реших да те поканя да излезем за риба,тъйкато след два дни е Никулден-възкликнал Иван след като си съблякъл дрипавото палто и се настанил удобно на луксозния италиански стол.
Както вече споменах, Петър бил пълната противоположност на Иван.Животът му бил безгрижен,тъй като не се нуждаел от нищо.Всичко му било осигурено от баща му, който починал преди пет години от Рак. На смъртното си легло капитанът поискал от Петър да му обещае,че ще се изучи и някой ден ще има престижна професия също както него. Синът обещал и богатството на баща му било завещано на него ,тъй като той бил единственото дете в семейството, а майка му ги напуснала 2 години след раждането на синът им и избягала с някакъв момък от знатно потекло. От тогава нищо не се чуло за нея.Обещанието обаче не било изпълнено и Петър вече 5 години живеел в разкош без да си мръдне и малкия пръст благодарение на парите на баща си.
-Не съм забравил стари ми приятелю,тъкмо щях да ти се обаждам за да те питам същото-изрекъл,,Мързела”
И двамата знаели,че това нямало да се случи. Бай Иван много ценял Петър и винаги му помагал при нужда,защото разбирал от всякакви работи.Животът и нищетата  го бяха научили на почти всички битови занаяти.Отношението обаче един към друг не било еднакво. Петър се сещал за приятеля си само,когато има някакъв проблем,  но колкото и дребен да е той и винаги получавал помощта на работливия си другар.
-Хайде тогава да видим дали ще ни се усмихне късметът-рекъл шеговито Иван след като и двамата изпили чайовете си.
Петър имал голямо самочувствие, което не било основателно.Винаги се имал за нещо повече от другите си съселяни само защото притежавал много пари.Двамата се насочили към вратата,когато на Петър му хрумнало,да вземе дългата катана,в случай че станело опасно.Въпреки самоувереноста си той бил много предпазлив и по-скоро страхлив.
-Не ставай смешен братко,щом сме двама страшно няма-пошегувал се бай Иван, но Петър не му обърнал внимание и взел старото оръжие,което принадлежало на пра дядо му още от Втората световна война. И така двамата приятели се насочили към пристанището, където можело да се наеме малка лодка.За Петър парите не били проблем,но не можело да се каже същото и за Иван.Затова се наложило богатият другар да плати цялата сума,която за него честно казано не била нищо.
-Ти плати и моята част-каза Иван-Благодаря ти ,братко.
-Няма нищо.
След като се отдалечиха достатъчно от брега двамата приятели пуснаха въдиците и зачакаха търпеливо. Морето беше спокойно. Леки вълни полюшваха ръждясалата лодка на фона на песните на сребристите чайки, кръжащи над зеленикавосинята водата.
-Кажи ми сега, бай Иване как я караш - подхвърли Петър сякаш за да наруши дългото мълчание помежду им.
-Горе-долу бива-рекъл Иван-не живея в разкош, но и това което имам ми стига. Човек трябва да се радва на малките неща в живота.Трябва да сме благодарни на бога че сме живи и здрави,та кое е по-важно от това!
Бай Петър определено не беше на същото мнение.Той не би успял да се справи с трудностите, които бай Иван бе преодолял през тежкия си сиромашки живот. Усилията, които приятелят му бе хвърлил след пожара за да си построи нов дом, макар той да беше малък и необзаведен не бяха по силите на ‘’Мързела’’ и това го знаеха и двамата. Колкото до риболова нямаше спор, че и на двамата доста им се отдаваше.Точно това беше единственото нещо,на което петровият баща с огромни усилия бе успял да научи сина си.Колкото до бай Иван – той се бе научил сам, гледайки как го правят другите бургазлии. Удоволствието,което им доставяше риболовът беше това,което ги събираше заедно и крепеше тяхното приятелство. Ала колкото и различни да бяха другарите,имаше едно нещо,което се отнасяше и за двамата – никой не вярваше в техните възможности,никой не ги имаше за голяма работа.Всеки селянин от Александрово ги ненавиждаше и когато чуеше за тях казваше ‘’А той Мързела остави го ти.В нищо него не го бива освен в разхищаване на парите на

баща си. А какъв голям човек бе баща му- Златан. И единственият му приятел Иван не е кой знае какво.След онзи пожар все се блъска на полето и накрая едва успява да свърже двата края.”В тези думи имаше голяма степен истина,но нито на единият,нито на другият му пукаше. Тяхната любима фраза беше ‘’Хорското мнение е без значение,, и тя ги караше да приемат истината с усмивка на лице.

Докато Иван си свирукаше безгрижно, Петър забеляза нещо във водата, което го разтрепера.Той забеляза голям силует на някакво едро създание. Проблемът беше там, че формата на тялото на това създание приличаше повече на чудовище отколкото на която и да е риба, която Петър бе виждал в списанията на баща си.
-Иване, виж това зад теб-извика разтревожено бай Петър и по лицето му се изписа страх.
Лодката беше доста тясна и за това на Иван му трабваха около 3 секунди за та се завърти на 180 градуса.През това време създанието явно се бе потопило надълбоко,тъй като от него нямаше и следа.

-Къде бре Петре-попита спокойно Иван,след като не видя нищо-Какво трябва да видя?
-Имаше нещо във водата,сигурен съм – отвърна с уплаха Петър,сякаш предчувстваше, че денят няма да бъде все така спокоен и тих-Приличаше на чудовище от онези,които само по анимациите ги има и имаше .....
-Не ставай смешен приятелю – прекъсна го Иван – Уверявам те, че в тези води не плува нищо друго, освен скумрии  и карагьози.
Нямаше как Петър да убеди Иван за нещо, което наистина звучеше нелепо – чудовище насред открито море .А и вероятно си беше въобразявал,защото той сам знаеше, че често прави както се казва от мухата слон.
Минаха около 15 неспокойни за Иван минути.Беше 4 и 30 и скоро щеше да падне здрач. От както бе видял силуетът, той не спираше да си човърка устните и да се взира в сините вълни.
-Кълна се, че там имаше нещо-промълви Мързела,но Иван се престори че не го чува и продължи да си тананика някаква моряшка песен.
Изведнъж нещо удари лодката с такава сила, че замалко наплашеният Петър не цопна във водата.
-Казах ти,казах ти, че нещо не е наред-извика разтревожено Петър. По всичко личеше че самообладанието не му беше силна черта.

-Навярно си бил прав,Петре съжалявам, че не ти повярвах по-рано-отвърна все така хладнокръвно Иван, сякаш всичко беше наред.
Внезапно макарата на въдицата на Иван започна да се развива с такава сила,сякаш я дърпа някаква мощна акула.За да задържи своята въдицата  храбрият рибар  положи нечовешки усилия.

-Ела и ми помогни де-извика Иван на стреснатия от ужаса Петър.Несъмнено бе,че нямаше да издържи още дълго.
Двамата стискаха здраво въдицата,която се огъваше сякаш всеки момент ще се счупи.
-На три дръпаме рязко,разбра ли- изкрещя Иван на изпадналия в ужас Петър-Едно-Две
-Три-извикаха и двамата и дръпнаха рязко въдицата

Това обаче не само, че не помогна, но и разяри неизвестното същество.Тогава то започна да дърпа с още по-неописуема сила и се случи нещо  неочаквано – лодката започна да се движи бавно по посока на въдицата, а именно навътре към морето.Те можеха да пуснат въдицата и да се предадът,но здравия дух на Иван не позволи това. Умът му заработи и му хрумна много по-добра идея от това да се върнат само с оскъдния улов.
-Петре,давай катаната,ще трябва да го промушим,както се вижда скоро няма да се умори,а не мога да кажа същото и за нас-извика ожесточено Иван.

Истина бе,че дори мечът да стоеше на 5 сантиметра от левият крак на  Петър,той не се бе сетил за него. Но нямаше време много да се мисли, защото въдицата  бавно се изплъзваше от ръцете на здравият Иван. Петър моментално скочи, извади дългото оръжие от кожения калъф. Проблемът бе там, че макарата бе напълно развита и нямаше как мечът да достигне до съществото във водата. Тогава Иван събра последните си сили, хвана с едната си ръка въдицата, а с другата започна бавно  да навива.Петър гледаше с възторг и недоумение.Жилите на черната остаряла кожа на приятелят му изскачаха,от челото му бликаха капки пот,но желанието да победи бе по-голямо от каквото и да било друго точно в този момент.

След 5 мъчителни минути опашката на създанието вече докосваше предната част на лодката.Това беше дългоочаквания и за двамата момент.

-Давай Петре,промуши това нещо и го прати подяволите-викна Иван на Петър и ‘’Мързела” не чака нито миг повече.Хвана с две ръце катаната и я заби точно в средата на сянката на неизвестното същество.Изведнъж Иван спря да изпитва онова напрежение,което го караше просто да зареже всичко и да се откаже.Водата около лодката стана алено червена.Ясно беше, че чудовището е мъртво и това е краят.С последни сили двамата започнаха да навиват макарата и след малко създанието започна да се показва над водата.Двамата приятели изгубиха ума и дума щом го  видяха в цял размер.На дължина беше около метър и половина,а както се огъваше въдицата спокойно можеше да се каже, че тежи около 15кг.

-Ама разбира се, тази риба не може да е друга освен Черноморска бодлива акула-извика зарадвано и едновременно с това горделиво бай Петър,сякаш заслугата за уловът на тази гигантска риба е изцяло негова.

-Ние успяхме,Петре и имам идея какво да направим с тая риба.Сами е ясно,че няма да я изядем.Искам утре да поканиш в центъра на селото всички селяни.Ще устроим голям банкет по повод сполучливия улов.Нека всеки Александровец  да ни запомни с добро, нека всички, които са ни мислили за неудачници, да разберат,че са грешали.

 

Автор: Ивайло Илиев

Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!