Хората обичат да говорят за морето, като за романтична шир, в която човек се чувства истински, чувства се съединен с природата, чува мислите си по-ясно от всякога и разбира смисъла на битието. Истината е, че е малко по-сложно.
Бил съм моряк през целия си живот - родих се морях, живях като моряк и умрях като моряк. Морето е философия, морето е и физика, морето е цинизъм, морето е романтика. Морето е религия, но и неуспорима логика. Не можеш да плаваш по вълните в буря, ако не си религиозен и не можеш да оцелееш, ако не мислиш чрез логиката. Аскетите имат своята пустиня, а моряците имат своето море. Малко хора могат да разберат връзката между едното и другото. Поне не и тези, които не са го изпитали.
Аз бях моряк... Грешка, аз съм моряк, макар и вече да не съм сред живите. Солта на морето се пропи в кръвта ми, вятърът се просмука в костите ми, а очите се научиха да разпознават релефа на безкрайното гладко море . Не ми е нужно за да гледам звездите, за да разбера къде съм, мога да разбера това само по цветът на водата, по слънчевите зайчета във вълните, по аромата на морето дори... То е живо, трябва да знаете това! Аз го научих сравнително късно...
Роден съм на село. И макар, че за българина това означава Гора, Балкан и Нивя, за мен значи Море. Още от ранна детска възраст българската история ми изглеждаше някак си чужда. В българския фолклор имаше самодиви, но нямаше русалки; имаше хайдути, но нямаше пирати и по дяволите; имаше овчари, но нямаше рибари! Когато бях рибарче и рибите ловях, бях много благодарен, макар и сиромах – така бих го разказал аз. Това не беше светът, в който аз бях израснал. Чувствах се обиден от пренебрежението, с което учебниците се отнасяха към най-ценното за мен нещо. Баща ми беше рибар и съм отраснал ядейки риба за закуска.
Това го нямаше в стихотворенията и песните. Там беше лято, само когато дойде време за жътва, жъвтарки пеят в някакво поле, а слънцето все по-сърдито пече. Моето слънце не беше сърдито и печеше тогава, когато задухаше бризът. Животът ми е минал като едно голямо лято, а зимата беше просто междучасието в което си поемах дъх. Не ми се сърдете, но моята националност беше морето. Сега има един израз – гражданин на света. Дълго преди смъртта си аз бях станал гражданин на Световния океан. Почти същото е.
Селото ми се казва Синеморец. Преди време е имало други имена, но всички те са били свързани със синьото. Морето ни е черно, както знаем, но в моето детство то беше синьо. Морето винаги е синьо, когато го гледаш откъм брега. Само моряците знаят кога то става черно. Аз го видях такова на няколко пъти, последният от които – секунди преди да загубя живота си. Плавал съм още преди да проходя. Тогава баща ми имаше стара закърпена лодка, с която рано сутрин излизаше в залива. Още преди обед се беше прибрал - с или без риба. Не беше мързелив, просто това беше неговата философия. Понякога ме взимаше със себе. Започнал съм да държа въдицата на възраст, за която спомените ми се размити с разказите на баща ми. Постепенно излизанията ни зачестиха. Помня как дълго го убеждавах да ми позволи да „карам лодката“.
Помня и първият път, когато ми позволи да го направя. Бях съвсем малък, още не бях тръгнал на училище. Баща ми се облегна назад, скръсти ръце и загледа в нищото. Впрочем гледаше във всички посоки, но не и към мен. Аз обаче виждах как с периферното си зрение следи какво правя. Опитвах да си придам самоуверен вид, докато се опитвах да си припомня и пресъздам всяко негово движение, всеки детайл и тънкост, която бях научил. Оказа се обаче, че не е толкова лесно. Лодката криволичеше в залива, въртеше се около себе си и се клатеше повече от обикновено. След дълга борба, придружена с неловко мълчание и тишина, нарушавана само от неравномерните плисъци на вълните в лодката, аз успях да я подкарам, поддържайки сравнително прав курс. Помислих си, че няма къде да сбъркам – веднъж изляза ли от залива, пред мен ще се открие безкрайната шир и ще мога да бъда спокоен. Нямаше пътища, нямаше дървета или светофари – само безкрайният примамлив хоризонт. Накъде стигаше погледът ми, не се виждаше нищо друго освен тънката, едва забележима линийка между синьото небе и също толкова синьото небе.
Нищо, освен една малка гумена лодчица, в която стоеше мъж на средна възраст със сключени в скута си ръце и отпусната на гърдите глава – език на тялото, подсказващ от пръв поглед, че човекът лови риба, задрямал сладко на полюшващите го вълни. Малката му черупка обаче беше далеч от нас, така че не и обърнах много внимание. Реших да търся място, на което да пуснем въдиците си и започнах да се оглеждам за местата, за които бях запомнил, че рибата кълве. Баща ми беше казал, че всеки рибар трябва да има свои местенца и да се връща там, както земеделецът обработва нивите си. Не бяхме спрели да се движим нито за миг, а вече беше време да пуснем котва. Огледах се и видях, че гумената лодка се е приближила до нас. Бърках – ние се бяхме приближили до нея.
Баща ми мълчеше, но хвърляше нервни погледи към водата, като въртеше рязко шията си. Гумената лодка беше още по-близо. Загребах в обратната посока. Това само ни приближи още повече до нея. Движенията ми станаха хаотични, завъртяхме се няколко пъти, озовахме се с нос обърнат точно към рибарят, който тъкмо се бе разсънил. След няколко много дълги секунди неизбежното се случи. Забихме се право в гумената лодка, а мъжът в нея отчаяно се опитваше да ни избута. Аз от своя страна се извинявах, суетях се непохватно с греблата и поисках да се удавя, само и само да се отърва от този срам. Баща ми не направи нищо и продължи да мълчи. Гумената лодка се завъртя чевръсто, заплава нанякъде и скоро изчезна от погледите ни. Тогава разбрах следното – бях предизвикал сблъсъкът нарочно. Може би не на съзнателно ниво, но бях саботирал първия си опит в плаването. Бях го направил от страх, от суета, от вълнение и от притеснение. Бях го направил, защото някъде дълбоко в мен един глас ми каза да го направя. Казах ви, че морето е философия...
Дните след това се нижеха бързо, аз трупах опит неусетно, а до втори инцидент така и не се стигна. Всеки ден излизахме преди изгрев с баща ми, но въпреки много прекарано време с него, говорехме рядко. Поне не вербално. Бяхме развили силна телепатична връзка, чрез която си казвахме всичко. Езиците си ползвахме за много по-прозаични неща – като прогнозата за времето или къде рибата кълве повече. Не искахме да хабим телепатичните си способности за празни приказки...
Един ден обаче се събудих и бях на седем. Тръгнах на училище и пясъчните кули на живота ми се срутиха. Чувствах се по-стар от съучениците си, но в същото време осъзнавах, че те живеят в свят, който мога само да се преструвам, че разбирам. Терзанията им, забавленията им и шегите им ми изглеждаха като сложна математическа задача, която трябва да реша. Не беше лесно, но го направих. Насилих се и заживях в техния свят. Междувременно баща ми продължи да живее в светът, който бях изоставил. В началото му завиждах, когато влизаше с лодката в морето, но след времето това избледня. Един ден, съвсем обикновен ден той влезе и повече не се завърна.
Така и не откриха нито лодката, нито тялото. В морето това рядко се случва. Отново насилих съзнанието си, насилих се да си спомня животът в морето, усещането и страхът пред природата, чувството, което е изпитал баща ми в последните си мигове, но не успях. Тогава почти, почти намразих морето! Прекарах следващите няколко ваканции без да припаря до него. Тогава не го осъзнавах, но не искам да го виждам, точно от страх да не го намразя истински. Но дори тогава го обичах с цялото си сърце. Морето беше баща ми, беше моето семейство, беше всичко това, което обичах, не защото го заслужаваше, просто така се чувствах...
Като във всяка безумна любов обаче нещата не свършиха добре. Като във всяка безумна любов аз действах нелогично. Както най-често в безумната любов нещата станаха най-страшни, когато навърших 18 години. Бях завършил гимназиалното си образование учейки корабоплаване в Бургас. За петте си години обучение не бях стъпил нито на лодка, нито на кораб. Учеха ни да разпознаваме звездните карти, а аз умирах от скука. Баща ми беше казал, че плаването е занаят и се учи от майстор. От своят майстор аз бях научил как да управлявам малка закърпена лодка и как да ловя риба. Рибарлъкът според баща ми също е
занаят и не може да се научи от учебник. Аз знаех как се забучва скарида на кукичка и повече не ми трябваше. Да ви кажа честно – едвам завърших.
Досещате се, че приключих скоропостижно ученето. По мое време висшето образование не беше за всеки, а да си призная, бях късметлия, че ме пуснаха да завърша гимназия. Започнах да си търся работа и краката ми сами ме отведоха до Бургаското пристанище. Помагах на докерите, носех тежките кашони вместо тях, а те ми подхвърляха стотинки. Това обаче приключи бързо – една сутрин просто се качих на най-близката лодка. Водата беше толкова равна, че сякаш беше мъртва. Приличаше на тънък копринен плат, през който прозираше тялото на призрак. Осъзнах, че изгревът едва настъпваше. Напомниха ми го няколко гларуса, които се изсмяха на глупостта ми. Стоях сам в завързаната за кея лодка, клатушках се като марионетка в ръцете на пият кукловод и изведнъж ме обзе страх. Същият този страх, който ме караше да стоя с гръб към морето през тези години. Не страх за живота ми, не страх за душата ми, а страх, че всичко това може да ми хареса. Изправих се неопитно, държайки се за перилата, като човек, който за първи път стъпва на лодка и понечих да прескоча клатещата се черупка и да стъпя на сигурната твърдя земя. Тогава очите ми срещнаха две чужди, но безстрашни такива. Бяха сини, но не почти сиви, като тези на Апостола, а изцяло сини - като морето, точно в онази си част, в която се слива с небето. Излъчваха стабилност и сигурност. Бяха заобиколени от много бяла брада и дълга, но рядка бяла коса. Имаха цялата мистичност на морето, на океана - неговата красива философия и страшна действителност бяха събрани в тези две очи. Две сурови очи - душата на моряк, ако мога да перифразирам поета. Вярно - не толкова красиво, но отчайващо вярно! Не беше изненада, че разпознах моряка в моряка, беше изненадващо, че той разпозна моряка в мен. Следващите минути са много трудни за обяснение. Спомняте ли си началото, в което ви разказах за телепатичната връзка с баща ми. Всичко се случваше отново.
Мъжът дори не кимна. Знам, че би било много по-лесно за обяснение, ако погледите ни се бяха срещнали след дълго опознаване, ако бяхме разменили по някоя кодова моряшка дума или се бяхме здрависали по таен, известен само на моряците начин. Това обаче не се случи. Той просто с качи в лодката и почти без да ме погледне започна да развързва въжето, а аз някак си отсрани се видях как му помагам, по начина, по който едно време помагах на баща си. Грубото въже се плъзна по меките ми длани и те изведнъж загубиха девствеността си, като млада девойка, поругана от стар пират. И беше също толкова толкова приятно! След броени минути брегът беше зад нас. Беше малко по-различен от този в Синеморец, нямаше ги скалите зад мен и синьото не беше същото синьо, но усещането беше също. Пристанището, мостът, плажът, бяха едновременно чужди и плашещи, но и смайващо привлекателни, мистично уютни, като много дълго и приятно дежа ву, което кара сърцето ти да тупти.
Не знам дали ще ми повярвате, но с мъжът не си продумахме дори тогава. По едно време той просто тикна една въдица в ръцете ми, а аз я поех опитно я заметнах в морето без да се замисля. Той направи същото и чак тогава се реших да го поогледам. Почти нямаше нищо общо с баща ми. Морето ни го беше отнел млад, още преди да има дори един бял косъм в косата ти. Този човек не беше такъв. Изглеждаше като някой, който морето вече няколко пъти е убило, а след това съживило, само защото се е предало пред него. Кожата му беше загоряла, но не беше черна. Беше се набръчкала, но не по начинът, по който се бръчка човешката кожа, а като древен пергамент, Въпреки че беше тъмна, беше почти прозрачна и толкова тънка, че всеки момент можеше да се скъса. Ако това се случеше, очаквах от вътре да се пръснат безброй дребни миди, рапани, раци и всичко друго, което можете да видите в салатата си с морски дарове. Беше просто усещане и трудно може да се опише с думи... За очите му вече ви казах, че бяха място, в което можех да се удавиш. Но не по наивният начин, по който можеш да се удавиш в очите на жена, в която се влюбваш за секунди. Усещането по-скоро можеше да се сравни с плашещата мисъл за безкрайния космос. Само дето в този случай космосът беше създаден от солена морска вода..
Мисля, че тогава се справих добре. Дори хванах един калкан, но да ви кажа, не се впечатлявайте, тогава морето беше пълно с калкани. Заслужих си обаче една усмивка от стария мъж и това беше най-голямата награда за мен. Денят беше ползотворен – въпреки че не бях заработил нито стотинка. Замятахме, чакахме броени секунди след, което въдицата потрепваше и след още няколко мига вече нанизвахме стръвта за следващото хвърляне. Беше прекрасно. По някое време започнахме да си говорим. Говорихме си за прогнозата за времето и къде рибата кълве най-много. Дори не се запознахме. На раздяла мъжът изсипа половината улов в една торба, а живарникът, в който плуваше другата половина даде на мен: ,,Утре ще ми го върнеш, ей!" - леко сърдито ми каза той и ме изгони.
Следващият ден настъпи, но не по начинът, по който очаквах. Майка ми бе пристигнала в квартирата ми, за да ми съобщи, че е уредила да ме качат на кораб. Издавам ви една тайна – и тогава всичко ставаше с връзки. Била говорила с един приятел на покойния ми баща, той пък имал някакъв негов приятел, дето познавал един капитан... Щял да ме вземе на кораба си и дори не се искало да познавам звездните карти, само да мога да мия подове и да не повръщам при всяко поклащане. В един романтичен сценарий, това откриваше следният сценарий пред мен – щях да започна като прост юнга, но само след третото плаване, уменията ми щяха излязат наяве, да блесна с някое гениално решение, като да извадя корабът от страховита буря или да направя умела маневра покрай някакви подводни скали, след това щях да се издигна до боцман, а един ден дори до капитан, а баща ми щеше да се гордее с мен. В по-скучната версия, аз просто избягах. Сами се сетете коя е истинската.
Бягах към лодката на старецът от предния ден, краката ми умаляха, дробовете ми пресипнаха, но успях да бъда там преди него. Скочих в лодката му, но изненадах дори себе си, когато просто я развързах и загребах сам. Утрото бе ужасно мъгливо. Спомних си, че баща ми никога не излизаше в толкова мъгливи дни. Спомних си и как нарочно ни блъснах в клетия човек с гумената лодка. Случваше се отново. Имах нужда да се блъсна някъде. Мъглата се разтвори, обгърна ме нежно и се затвори зад мен.
В началото ви казах, че мога да говоря за себе си като за моряк. Казах ви, че се родих, живях и умрях като моряк. Истината е, че аз умрях в този ден. Истината е, че не изживях нито едно истинско морско приключение. Не бях пленен от пирати, русалки съм виждал само по косматите ръце на рибарите, не плавах до далечни земи със слонове и жирафи по бреговете, не спах с момичета на всяко пристанище, не пипнах трипер от тях и дори не успях да хвана риба, която да заслужава отделен разказ. До последния си дъх имах две очи, два крака, две ръце и никакъв помен от черна превръзка, метална кука или дървена протеза, камоли говорящ папагал на рамото. И въпреки това, с ръка на отдавна изстиналото ми сърце ви заявявам, че аз бях моряк! Животът не успя да ме направи такъв, но смъртта успя.
Както ви казах – морето може да бъде безкрайно романтично, но няма нищо по-цинично от ледената вода, която нахлува в белите ви дробове. То примамва към себе си, предлага романтика, предлага приключение, но не ги обещава. Понякога дори то, живото море, си позволява да постъпи като една голяма и сурова маса от солена вода и те завлича в дълбините си по възможно най-прозаичния начин.
Не намериха нито тялото, нито лодката. Баща ми беше казал, че морето подбира душите, които прибира. Не знам с какво беше харесало в моята душа и как тя щеше да обогати колекцията му. Когато потъвах в тъмните и хладни води обаче, осъзнах че морето наистина може да бъде безнадеждно черно, но това ми донесе изненадващо спокойствие. За мен то пак си беше синьо.
Автор: Марин Чернев
Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
