- Ех, Бай Никола... Спомняш ли си от кога не сме виждали другия свят, този отвъд морето? Брат ти беше един от моряците на "Радецки 2", нали?- попита Бай Георги, или както го наричаха жителите на целия остров- Наглия глупак. Работливите обитатели имаха достатъчно въображение да измислят прякор на стария човек, но не и на не толкова тропическия остров, на който живееха. Живот там обаче беше по-скоро- изгнание. Защо? Ще разберете уверявам Ви!
- Не съм ти "Бай", колко пъти да ти повтарям старче...- продума Никола, който беше едвам на двадесет и седем- млад, силен и много добре начетен. Брат му винаги му повтаряше да учи География, защото бе сигурен, че "Радецки 2" нямаше да се върнел И така и стана. От обикновен риболов се превърна във воден ад. Не само за кораба, но и за целия остров, който беше локализиран в центъра на великото и красиво Черно Море...поне беше красиво.- И колко хора трябва да ти го кажат в главата, няма друг свят! Има само острова, аз, ти, жителите, риболовът и Морето, което отне животът на брат ми.- извика Никола, но стария наглец отново оголи зъби и започна да спори.
- Не бъди сигурен, по-дълго съм живял от теб. Брат ти може да е още жив във величественото море, просто изгубен.
- И да е така ми кажи старче. Зимата няма риба, а с какво ще се хранят. Александър е мъртъв и ми писна да ти го повтарям.- той му посегна, но се спря. Истината бе, че след като изчезна брат му Алекс, той се промени коренно. Беше писател и пишеше страхотни истории. Винаги бяха изпълнени с огромни въображение, което нямаше никакъв лимит, но за нещастие обичаният му брат изчезна в морето. Всъщност "Радецки 2" беше на експедиция да отиде до България по море, но морето го погълна. След пет дена беше Никулден, но на нашия писател не му пукаше никак. Старчето обаче бе свръх нагло.
- Стига бе Никола, иде Никулден, къде ти е настроението?- попита той, като очакваше въпросът да го изненада, но писателят беше подготвил отговор.
- Потъна заедно с Алекс и с всички мои приятели на кораба.
Поне старчока млъкна и Никола си тръгна по пътя. Положението на острова беше трагично. Рибата бе заразена с някаква плесен и трябваше да се вари предварително три часа, цялото парче земя бе отдалечено от пределите на майка България незнайно от какво, а най-лошото бе, че и духът на хората започна да се отдалечава от тях. Единствено старецът имаше някакъв дух сред всички жители на острова, но това не правеше нищо освен да ядосва всички повече, но кой да предполага, че може би старецът знаеше нещо.
Никола се прибра в къщата си и седна на старата му пишеща машина, подарена от брат му, което му донесе тъжни спомени. Беше свикнал, защото всичко му напомняше на Алекс. Девизът му бе "животът продължава", но все пак съжаляваше. Предпочиташе да бе потънал заедно с него.
- Гледай си работата.- прошепна Никола и започна да пише.
От както краба потегли за бреговете на България стилът му на писане коренно се промени. От поучителни притчи се превърнаха в тъжни драми с трагичен край. Никой не можеше да отрече уникалната му дарба, но промяната всички я виждаха.
Не бяха минали и три часа и вече се умори да пише. Пишеше нещо за морско чудовище и пасажерите на един кораб, но му изгуби края. Нуждаеше се от брат си и го осъзнаваше, но нямаше какво да направи. Единственото нещо, което го успокояваше бе риболовът по тъмно. Някои казваха, че е опасно, защото мислеха, че "нещото", потопило "Радецки 2" можеше да дойде за острова, но на него не му пукаше особено, поне нямаше какво да губи.
Лодката се люшкаше спокойно по вълните и караше пламъкът от свещта на Никола да се клати игриво. До сега не бе хванал нищо, а за утре нямаше да има нищо за закуска, или за среднощно ядене, което напоследък бе влязло в менюто на отчаяния писател. Пламъкът осветяваше ту лявата част на лодката, ту дясната. Всичко зависеше от движение на неспокойните вълни, но той е виждал далеч по-бурно море, а за Алекс да не говорим. Никола мразеше големите кораби именно заради брат си. Бяха величествени и символизираха свобода, и мъжественост, но едва ли имаше нещо, което писателя да мразеше повече от тях. Един бе причината за изчезването и най-вероятно за смъртта на брат му.
Още по-лош бе фактът, че нямаше никакво измъкване от безименния остров. Това не бе остров, а затвор. Но имаше ли наистина надежда, може би наглия старец бе прав. Повече бе живял от него и имаше повече опит в играта с живота. Нищо друго не му оставаше освен да опита нещо друго. Искаше да върне брат, но веднъж старецът бе казал да не иска, а да го направи. Едва сега, когато вълните изведнъж се засилиха и едвам не обърнаха лодката му, той едвам осъзна мъдрите му мисли. Проумя значението им, но какво всъщност можеше да направи? Сам човек в открито море говореше за подписана смъртна присъда. Нямаше да оцелее сам в никакъв случай. Черното море беше красиво, но дълбините му не бяха като повърхността му, те криеха тайни, даже и чудовища, които отравяха шараните и разваляха всички празници на всички. Жителите разбираха само от риболов, а това нямаше да реши... Именно. Това беше! Риболов на...
- Никола? Боже колко си пораснал. Колко време мина? Две, три години?
Познаваше този глас подскочи от лодката, но се приземи на пристана. Ловеше риба с вързана лодка, защото го бе страх. Вече няколко човека бяха изчезнали в морето заради течението и не смееше да ходи дори на пет метра от железните колони на пристана. Казваха му, че идеята е идиотска, но по-добре идиот, от колкото мъртвец, нали така? Гласът обаче...Беше сигурен, че той бе мъртъв.
- Алекс?
Наистина бе той. Не се бе променил за три години. Но как? Дрехите му бяха все така чисти и свежи, както самият него. Старият Никола би се хванал, но не и сега. Нещо не беше наред. От както сведе погледа към брат видя, че само една част от него се виждаше, другата бе в сянка. Светлината идваше от свещта на лодката, но не бе достатъчно силна, за да освети цялото му тяло и се загледа в мрака. Нещо се размърда там и сърцето му подскочи. Първоначално си помисли, че бяха ще хора от екипажът, но после видя, че това нещо бе свързано със гърбът му. Излезе на светлина.
- Какво, по дяволите?
Инстинктите му казваха да бяга, но на къде. Градът не светеше, защото бе твърде късно, а имаше само една единствена свещ, която осветяваше чудовището, което трябваше да е брат му. Тъмната страна беше съвсем различна. Изгнила, наръбена и с водорасли. На врата си личаха хриле, които вдигаха капачетата си и пръскаха мътна вода. Положението беше лошо. Нямаше да къде да бяга и с какво да се бие с брат си. И да имаше се съмняваше, че щеше да го направи. За първи път го виждаше и не искаше да го губи, не и след толкова кратко време. Обичаше го и не можеше да проумее, че съществото, седящо пред него не е брат му в никакви обстоятелства
Стоеше безмълвен и вцепенен пред ужасяващата гледка. Най-страшно бе нещото свързан с гърбът му. Приличаше на опашка на змия, но бе прекалено дебела и имаше неща, подобни на капачки, които бяха по повърхността ѝ. Не можеше да види от къде идва, заради рака, но знаеше, че приближава и скоро щеше да е при него. После един бог имаше представа, какво щеше да стане. Докато Алекс, или който и да беше, крачеше, капки вода, примесена с кръв падаше от цялото му тяло. По очите му се разбираше, че не бе сред живите. Цветът на кожата му бе сив, само от едната страна, от другата бе зелен. Очевидно онова пипало контролираше движенията му, но какво всъщност бе то. Може би отговорът се криеше в някоя от книгите, които бе изчел за морските чудовища, но не можеше да мисли за това. Собственият му брат щеше да го повлече, към дълбините с него, но не можеше да се мръдне, защото любов, с примес от огромно количество страх го спираше.
- Ето го Никола, бързо да го спасим!- някой извика от мрака и се чуха изстрели, чието ехо се разнесе из целия град. Ехтеше из всяка улица и всеки дом, будеше всяка жени и дете от леглата им и ги изпълваше с непознати мисли. Куршумите се забиваха едновременно в пипалото и в брат му, което му раздираше сърцето, но и го облекчаваше до известна степен. Обаче нямаше как да не извика.
- Какво правите!? Убивате го! Спрете! Спрете!!!- крещеше той, но никой не го чуваше, не заради изстрелите, а защото не искаха. Това чудовище вече бе убило трима мъже и две момчета на юношеска възраст. Нямаше да допуснат да погуби и Никола. Въпреки продължителната стрелба, пипалото не умря, а само се оттегли и светкавично се върна във водата, от където се чу мощен рев от болка и гняв, който разтресе земята и Никола без малко да падне.
Всичко мина и Алекс лежеше на земята, прободен от десетки куршуми. Никола не можеше да каже нищо, но започваше да проумява какво наистина е станало с кораба. Онова пипало принадлежеше на нещо, а това нещо трябваше да умре. На следващия ден целия град се събра на мегдана, за да обсъждат последния риболов на острова. До Никулден оставаха четири дена.
- Трябва да го убием!- извика някой.
- Това е самоубийство!- викаше друг.
Всички спореха и всеки си знаеше своето. На мегдана за всичко всеки ставаше философ със собствена философия и доникъде не стигаха за нищо, това обаче трябваше да го решат, защото животът на всички на острова зависеха от това. Чудовището бе пратило Алекс да убива, какво му пречеше да прати друг? Трябваше да бъде спряно за благото на всички, но нямаше кой да им го извика, а горкия Никола още беше в шок, след снощната случка.
- ТИШИНА!!!- извика Симеон, който беше шеф на всички риболовни лодки и кораби.- С такава врява до никъде няма да стигнем, така че ме чуйте ПО ДЯВОЛИТЕ!!!- всички сведоха поглед към него и той заговори с изключително спокоен тон.- Слушайте хора. След снощи съм сигурен, че вече всички знаете, че "Радецки 2" не се е изгубил. Алекс беше под контрола на някакво създание. Пипалото го контролираше и всички видяхте! Имам отличен кораб и ще ми трябва екипаж от смели моряци, готови да се приберат в пределите на България и да разкажат за великият им риболов на чудовища. А като трофей ще вземем сърцето на морския звяр! Сега кой ще ме последва в този героичен поход, за който ще се носят легенди. Уверявам ви, че като погубим чудовището ще ядем шарани и ще пием българско вино, както трябва! Е, кой идва?!
Нямаше отговор, но Симеон бе хитър и знаеше как да накара поне един човек да дойде с него.
- Ами ти, писателю?- посочи той Никола.- Видя какво стана с брат ти. Алекс бе добър човек и велик моряк, но тази измет го погуби. Както и Иван, Радослав, Красимир и всички останали моряци на кораба. Въображението ти няма граници и отвъд великото, но опасно Черно Море може да се прочуеш, като велик писател, а аз съм сигурен, че ще успееш. Идваш ли, драги ми писателю?
След такива думи нямаше как да откаже. Симеон беше подбрал предварително какво да каже, че да го накара да дойде. Съчувстваше на всички мъртви моряци, но най-много искаше да отмъсти за брат си. Тръгна към него и зад писателя се чуха стъпки. Явно планът бе подействал. Симеон направи кратка, но лакома усмивка. Вече имаше осемнадесет здрави мъже за кораба. Някой от тълпата се обади.
- А как ще намерите проклетото създание?
- Лесно!- изкрещя Симеон.- Снощи здравата се постарахме да г раним. Във водата се оставят следи, не забравяй това ,приятелю! Намирането няма да е проблем. Корабът ми е готов и зареден с провизии, вода и оръжия. Има достатъчно, за дузина такива чудовища!
След поредната реч го последваха още осем мъже, общо двадесет и шестима. Бяха достатъчно за експедицията. Знаеха, че щеше да бъде
опасно, но душите им искаха спокоен и приличен живот, а не всекидневната мизерия, на която бяха подложени всеки ден.
- Много добре.- каза Симеон.- От днес нататък ще ми викате капитан, утре отплаваме смелчаги!
Последваха радостни викове и ликуване, но Никола нито звук не издаде. Сърцето му не желаеше свобода, а мъст. Трябваше да го върнат на морския звяр. Планът за намирането му наистина бе гениален, но трудното щеше да е тогова, а и да го убиеха от къде да знаеха, че нямаше да има други? Не знаеха, но щяха да рискуват. Всеки искаше да участва с различна цел, за последният им риболов. Можеха да умрат, но капитана беше прав, щяха да ги помнят завинаги. Не ги очакваше славна смърт, като във война, но поне щяха да си отидат биейки се. Достатъчно славна смърт за всеки на този безименен остров.
- Бай Никола, чакай!
Познаваше на кой е този толкова нагъл и дрезгав глас. Просто нямаше никаква свобода от проклетия старец. И това определение "Бай" просто ядосваше Никола дори още повече.
- Какво има пък сега?- каза писателя с дълбоко отчаяние.
- Вземи това.- каза стареца и му подаде стар джобен часовник. Линиите на капачето образуваха тризъбец, който излизаше от бурните вълни на морето. Часовникът принадлежеше на брат му.- Намерих го до Алекс. Мисля, че трябваше да го вземеш.- каза той и подаде часовника на Никола. Той го пое и погледна стареца. Започна да съжалява за начина по който преди мислеше за него. Интересно бе как един толкова малък жест би могъл да ти промени цялостната представа за един човек.
- Благодаря, старче.- продума той.- Слушай, съжалявам за..
- Не го мисли, просто се върни жив.- каза старецът и го отпрати.
- Пак благодаря Петре!- за първи път го бе наричал с истинското му име.
- Няма защо Бай Никола! И помни, не храни много надежди. Сигурен съм, че ще отървете светът от чудовището, но може би отвъд морета да не намерите нищо, освен грозен шаран с отворена уста, гледащ да изяде някоя планета.
Това беше доста странно, но Никола не му обърна внимание, въпреки че щеше да запомни тези думи, колкото и да не искаше.
Втори ден по море, до Никулден оставаха ден и половина. Капитанът все им повтаряше, че ще празнуват със заловен левиатан в мрежата(така наричаше той звяра). Всички се надяваха на това и умело следяха кръвната следа по морето. Менюто беше изключително разнообразно- Боб, риба и хляб. Всеки ден, всяка сутрин, всяка вечер. На нормалните хора би им омръзнало, но не и на екипажа. Всеки ден на острова менюто беше такова и всички бяха свикнали. Единствения проблем беше високото съдържание на сяра в боба, което караше спящите моряци да изпускат газови. Ако се драснеше клечка кибрит в една от каютите сигурно щеше да стане експлозия. Капитанът се шегуваше, че на корабът е по-опасно от дълбините на Черно Море. Всички се смееха на това, но никак не им беше смешно.
На следващия ден събудиха Никола и му дадоха най-хубавата риба, като му пожелаха да е жив и здрав и всякакви такива пожелания. Благодари им на всичките, но не беше дошъл за това. Днес по план трябваше да намерят чудовището и да свършат със всичко. Постоянно гледаше часовника мислеше си за брат си, когато изведнъж нещо удари корабът и главната палуба замалко не падна. Всички излязоха от каютите си и се загледаха към морето.
- Помнете момчета, не поглеждайте надолу в никакъв случай! Че оная измет ще ви помете надолу по-бързо от светкавица.
Всички стояха въоръжени, готови да стрелят щом видеха пипалото. Всички топове бяха заредени, а моряците изпълнени с решителност и смелост. Но чудовището не идваше. Чакаха го и чакаха, но не идваше.
- Иво!- извика някой и морякът със същото име се обърна. При вида на това, което видя хвърли пушката си на земята и падна на колене. Пипалото, или опашката, се беше издигнала, а на върхът и отново имаше човек, който беше моряк на "Радецки 2" И той, както Алекс беше съвсем различен от едната страна, но по същия начин. Очевидно морякът е бил близък приятел на Иво, защото той реагира подобно на Никола. Пипалото се стрелна към коленичещият човек и изстрелях един куршум към него, който попадна право в пипалото и започна да се гърчи, след което се върна във водата. Веднага щом излезе от погледа ни водата се разбулбука и разтресе корабът ни. Шестима от моряците паднаха, но Никола и останалите бяха още на крака. Това беше началото на последният им риболов. Левиатанът се издигна величествено от дълбините на мистериозното черно море и засенчи целия кораб.
Всички се прицелиха с пушки и с топове към чудовището, а капитанът си седеше спокойно и се усмихваше на гледката. На Никола му се стори, че капитанът искаше риболовът да не успее.
- Капитане! Чакаме команда за огън.
Не последва и коремът на левиатана се сбръчка. Разтвори огромната си уста и от нея излязоха десетки пипала, не чиито връх висяха другите моряци от борда на потъналия кораб. Капитан Симеон обаче отказваше да дава заповеди. Или се любуваше на гледка, или наистина се бе вцепенил от страх. До сега никъде не бе чел за толкова ужасно и огромно чудовище. Набитите на пипалата моряци махаха и викаха на екипажът на риболовния кораб, но без заповеди, уплашените моряци нищо не можеха да направят.
- Капитане! Говорете, по дяволите!- извика Никола, но отново нямаше нищо.- Открийте огън, дявол го взел!
Последваха гърмежи и топовен огън. Куршумите и гюлетата се забиваха в тялото на левиатана, но на него нищо му нямаше, защото цялото му тяло бе покрито с дебели люспи. Нямаше да стане с куршумите.
Чудовището се наведе и погълна с пипалата, идващи от устата си, трима моряци, които продължиха да крещят дори и когато навлязоха в устата му. Пипалата бяха толкова отвратителни и всяваха най-много страх във всички. На практика левиатанът изглеждаше непобедим, но от опит Никола знаеше, че нищо не е непобедимо, абсолютни всичко на земята имаше слабо място. А на този грозник бяха пипалата. Куршумите лесно ги пробиваха, но трябваше да го накарат да отвори устата си.
- Всички зад капитана, бързо!!!- извика мощно Никола и моряците го последваха.
Левиатанът ги приближи и разтвори устата си, готов да погълне капитана. Никола им беше направил знак да чакат. Всички бяха вдигнали пушките си, готови да чуят сигнала от писателя. Усещаше как часовникът тиктакаше в джоба му и моментално се сети за брат си. Всичко това го правеше за него и сега беше моментът на отмъщението. Имаха един топ, който бе зареден и готов да стреля, планът беше първо той да попадне в пастта на чудовището и след това да последват множеството изстрели. Имаше проблем, всички освен писателя се бяха вцепенили, именно заради хората, на върховете на пипалата, нямаше човек там, който да не познаваха и това замъгляваше съзнанието им.
- Огън!- никаква реакция. Проклетото чудовище ги държеше под контрола им.- Огън казах! Дявол го взел!!!
Отиде до топа и го запали. Устата му бе толкова близо до капитана, че той сигурно би припаднал от миризмата, ако не се беше парализирал така от гледката. Едното пипало отви кракът му а фитилът още догаряше. Никола побягна към него, осъзнавайки опасността едновременно от топа и левиатана. Не искаше да изгуби нито човек повече от екипажа. Хвърли се върху капитан Симеон и го повали на земята. Топът стреля и алена кръв опръска падналите мъже. Чудовището изви от болка и преди да дръпна главата си, последваха гърмежи от пушките. Изстрелите го уцелваха в устата и още кръв заливаше корабът. Звярът се изправи и извика за един последен път. При падането си във водата направи огромна вълна която изтласка кораба на север. Алена кръв обагри синьото море и чудовището остана на повърхността. Тъкмо когато си помислиха че са се изгубили, корабът зад тях удари земя. Дали бяха успели?
- Е, Никола, честит Никулден и успешен улов. Сега малката измет ще стане храна за раците.- каза капитана и потупа морякът по рамото.
- Какво стана с вас, тогава. Все едно искахте чудовището да ви изяде?- попита Никола, но капитана не му отговори.- Е, Вие си знаете.
Слязоха на брега и видяха, че има само една пещера, която водеше км някъде, явно от там се влизаше в България. Трудното бе преминало, а сега само из оставаше да извървят пътя и най-накрая да избягат от безименния остров. пясъкът се размекваше под обувките им и пукаше, това бе много приятно чувство за всички моряци, защото наистина им липсваше сушата. Чувството да стъпиш на твърда земя беше върховно, а още по-голяма беше облекчението, като видяха левиатана да умира, бе дори по-голямо.
Вътре в пещерата беше много по-студено отколкото в морето. Някои моряци замалко да повърнат, заради неподвижността на земята. Понякога някои толкова привикват с клатенето на водата, че после трудно свикват в сушата. Никога драскаше стрелите със щика на пушката си в случай, че се изгубят. Тялото му крещеше за съм, но умът му знаеше какво всъщност трябва да направи. Бе получил отмъщението си и сега трябваше да остане с екипажа. Риболовът бе приключил и това беше главната причина за доброто му настроение. Часовникът в джоба му тиктакаше, но той нямаше никакво желание да провери часа.
Виждаха светлина, явно това бе края на пътуването им. Бяха изгубили трима много смели моряци. Тъжното бе, че сега на никой друг не му пукаше, освен на Никола. Дори не ги познаваше, но ги съжаляваше. Изпитваше громен респект към тях. Благодарение на тях успя. Сега поне писането и мислите му щяха да се нормализират. Беше благодарен на тях тримата, че се бяха жертвали. Жертвата бе малка, но значителна. Малките неща правеха човека щастлив.
Стигнаха до мястото, от където идваше светлината и всички ахнаха от разочарование. Всичко от другата страна се движеше. Цветовете бяха толкова ярки. Все едно се движеха в открития космос. Виждаха планетите и звездите, които светеха толкова ярко, че ако ги гледаш повече от минута си ослепял. Разочарованието натегна над всички, но Никола беше добре. Би трябвало да беше най-разочарован от всички, но всъщност не беше, защото бе послушал старецът и не бе хранил огромни надежди. Искаше да види, какво имаше от другата страна и си подаде главата извън дупката. Гледката не беше за вярване.
Виждаше огромно количество зелени люспи и едно бледожълто око, което го наблюдаваше. Нещо в дупката се стегна и тя се затвори, но писателя бързо мръдна главата си. Бяха в устата на огромна риба и по-точно шаран. Да му се не види и стареца. Бил е прав!
- Момчета, обръщаме.- заяви Никола и се обърна, но капитана го прекъсна.
- Как така, ами защо дойдохме тук. Няма да се откажа толкова бързо. Толкова много очаквания имахме всички, а сега не можем просто...
- Тихо!- отряза го Никола и с усмивка каза.- Не хранете големи очаквания! Вярвайте, но никога в повече. Малките неща правят хората щастливи, а не празните надежди. И не се отчайвайте! Без чудовището ще е по-лесен живота на острова. Всичко ще бъде в пъти по-добре. Така, че да ви видя усмивките и хайде на обратно. Имаме радостна вест за хората. Няма чудовище вече, риболовът ще е по-лесен и сполучлив, кой знае, може да почнем да отглеждаме и различни видове плодове отново. Така че хайде!- подкани ги той.- Да се връщаме у дома, моряци!
Автор: Николай Георгиев
Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
