Някога, някой от вас да се е чудил дали човека (най– съвършенното творение на Бог) е проучил всичко на тази земя? Вече започваме да изобретяваме неща подтиквани от най–силното ни чувство – мързелът, а не както досега от нужда. Няма го онзи откривателски дух, който до преди години витаеше из тъмните дебри, из непознати, че дори и познати кътчета. До там стигнахме че повечето хора не виждат по– далече от носа си. Ето от къде идва и митът за рибарските преувеличени истории. Като стар рибар, разбрира се, не отричам и това че в историите на някои колеги се усещат едва доловими нотки на измислица, но винаги в умерени количества.
Започвайки да разказвам за едно от многото ми приключения ще вмъкна и кратък оглед на мен и моето “оборудване”… Беше преди две лета, като млад авантюрист, несъвместим с модерния свят или с неговите закони, аз обичах да обикалям, да търся да изледвам. Независимо къде, кога, защо. Много пъти съм се забърквал в неприятности, но уви това е част от веселбата. Нямах много пари (както и сега нямам). Обожавах да ходя на риба, но поради безпаричието нямах добри такъми, тогава използвах старите…. Дядовите… Който каквото иска да казва за новите карбони, флоро незнам си какви въдици, влакна, по–добро от класиката няма. Задавали ли сте си въпроса и как човечеството N на брой години лови риба за оцеляване и без тях, а днес с цел по разултатен риболов ги използваме за удоволствие. Ето затова и бях доволен от старите пръчки. Не бяха в кой знае какъв вид но се справяха добре. От малък съм закърмен с плувката, затова и на плувка ловях най–често. Без да вкарвам никаква логика в действията си, риболовът ми даваше резултат, единствено интуицията беше важна за мен, знанието си го имаме вътре в нас. Сега се сещам например и как ловях уклей, тази дребна малка рибка, със килограми и то като използвам плувка 3-4г., кука на която съм закчил 3-4 червея, уви извън правилата е но този риболов даваше резултат, то си е до усет предполагам. Резултат доста по-голям от например съседа ми по въдица, който хвърляше на 1 метър от мен с малката плувка и един червей на кукичката, но безрезултатно. Усетът и интуицията според мен са важните за риболова, след това е знанието…
Един ден, говорейки си с един стар рибар разбрах за едно закътано в София малко езерце в което имало “много риба” когато човекът бил млад, с ръце бъркали и ги вадели. След като разбрах за това място събрах дружината от стари приятели, разказах им за този малък водоем и те изглеждаха доста заинтересовани. Всеки започна свото проучване, кой от където може. Разбрахме някои доста интересни неща за… да го наречем “Малкото с Многото”. Направихме няколко случайни експедиции даже до там, с цел да видим някой рибар, който да ни даде съвет как да подходим. Уви. Нямаше никой. Така една красива топла пролетно–лятна сутрин ми се потропа на врата. Бяха Васко и Влади. И двамата бяха луди глави, всеки имаше свойте приключения, свойте въпроси и свойте земи за откриване. Учуден аз отворих…:
– Браткооо, излизай бързо, разбрах че в “Малкото с Многото” има рекордни шарани. И то не 1 или 2! – посрещна ме Влади.
Влади беше шаранджия, много запален шаранджия, рекордната му риба беше 23 килограмов шаран, което никак не е малко, но това е друга история в дебрите на която няма да навлизам сега.
– Онзи ден бяхме там с Благой и видяхме доста малки рибки да играят! – Пригласяше му Васко.
Васко беше от онези хора, който биха се захванали със всичко, стига да има кеф и удоволствие в сялата работа. Блесна, плувка, дъно – всичко. Сродна душа, и аз не мога да се ограничавам с едно нещо.
В този момент през главата ми преминаха 10 варианта за днешния излет, но за мое учудване, реших да сторя нещо което не ми беше в стила. Да застана на брега без въдица и да видя какви ще бъдат техните резултати. Това щеше да ми помогне да усъвършенствам моята стратегия за този гьол пълен с митични риби.
Обух си обувките и минах през прага с усещането, че нещо ще се случи. Не говоря за това усещане което всеки от нас има преди да отиде някъде, говоря за нещо по– силно, усещане найстина различно…
Тръгнахме на там, това че беше в София, никак не значеше, че беше лесно достъпно. Е разбрахме това от собствен опит. По пътя срещнахме и останалата част от компанията, персонажът на който трябва да се обърне внимание обаче – това е Благой, здравият разум срен нас – едиственият чийто ум не беше замъглен от приключенията. Той е човекът, който доста често намира начин да ни измъкне от дадено положение.
Наближаваийки вече мястото пред нас видяхме едно куче, черно, чисто черно. Не му обърнахме голямо внимание и продължихме. След 5 минути обаче се оказа, че кучето не е само пред нас изкочиха цяла глутница. Бяха като рояк пчели, не можеш да ги преброиш.
– 30 000 ракообразни! Какво ще правим! – провикна се Васко.
– Бързо на дървото! – веднага намери решение Благой.
Покатерихме се всички, кучетата колкото очудени толкова и озлобени седяха отдолу, наблюдаваха ни, лаеха, ръмжаха, не показваха с нищо, че скоро ще се махнат от там. В този момент аз се огледах, усетих нещо леплаво по ръцете ми. Погледах ги. Оказа се смола. Бяхме се качили на бор. Колкото и странно да звучи в този момент това беше най-хубавото нещо което можеше да ни се случи. Погледнах нагоре и видях това което исках – шишарки. Това беше нашето спасение. Посочих шишарките на другите и те разбраха какво се е зародило в главата ми. Всички взехме по една шишарка и започнахме яростно да целим подивелите песове… Не можете да си представите колко нелепа картинка бяхме тогава… Хах и аз самият не мога да повярвам. Целехме кучетата, те спряха да ни лаят, видях страх в очите им, също така и малко недоумение. Сега е моментът да представя и петия учасник в нашата дружинка – Иво.
Той обичаше да експериментира с различни неща и беше маааалко агресивен. Иво се ядоса откърши един изсъхнал клон( по – скоро преличащ на метла, отколкото на сопа). Скочи с него на земята и започна да вика. Сякаш това беше достатъчно на кучетата да побягнат обратно в храстите от където се появиха. Всички слезнахме с успокоение и поехме към езерцето. Никой не смееше да каже нищо, сякаш всички чакахме нещо да се случи през този ден…
Е пристигнахме на гьола малко преди обет. Всеки от нас беше обладан от това да направи нечуван улов, улов за който всеки рибрар си бе мечтал. Аз разбира се бях направил грешката да не си взема въдиците, но за сметка на това Влади ми ослужи с една от неговите “шаранджиики”. Серйозна пръчка, здрава пъргава с влакно сякаш за акула.
И така в очакване и подготовка мина първият час. Без кълване, без нито една игра на рибка във водата.. И тогава ги видяхме… пасаж шарани, шарани с главно Ш. Издигнаха се до повърхноста. Бяха на отсрещния бряг, едва на петнайсеттина метра от нас. Издигнаха се бавно бавно, виждахме ги все по– ясно, бяха величествени. Както доспехите на великите рицари, така и люспите на тези същества заблестяха по лъчите на обедното слънце…. Останахме безмълвни… Шараните се покриха отново в своите укития. Не знам дали шараните се скитат на стада или не, но знам че това което видяхме беше необичайно. В този момент, когато всеки съзърцаваше водата, тя започна да трепти… Какво беше това трептене? Какво става? … Изведнъж стотици малки рибрки започнаха да подскачат на повърхноста и да се мятат като делфини. Каква беше пречината за това? Никой от нас не посмя и да помръдне… На какво се дължеше това трептене , тези танци на рибките? Стояхме и гледахме. В този момент по средата на малкото гьолче изкочи нещо…нещо голямо… кралицата на гьола.. Това беше щука, най– голямата която съм виждал. Ето каква беше причината за играта на рибките – хишната кралица. Следващата една минута всичко отихна. Стояхме и продължавахме да гледаме. Да търсим още нещо…
Не след дълго се обади звънчето на една от въдиците, всичко го чух сякаш бяхме в камбанария. Васко не се забави и полетя към въдицата. Последва засичане . Но рибата се откъсна. И това не ни сломи.
Оставащите до края на деня часове щяха да са едни от най– красивите, най-истинските от моя живот, но не подозирайки това аз извадих една бутилка обляна в пот, седнах под дървото и си пийнах. В този момент звънчето на моята въдица падна до земята . И аз последвах примера на Васко и се засилих с все сила към въдицата. В този момент звънчето подскочи обратно нагоре и се удари във въдицата, започна да звъни опорито. Най– сетне хванах въдицата. Заяскох нагоре и тогава усетих тази невероятна тежест. Такава риба не бях вадил никога през краткия ми живот. Борбата започна зле за мен, защото гигантът не искаше да помръдне към мен. Той сякаш си вършеше неговите задължения и дейности. Обикаляше гьола навред.
….. Вече мина половин час.. Рибата не показваше с нищо, че ще излезне от езерото. Аз опъвах здраво с въдицата, но тя не поддаваше. След като мина първият час, сякаш навлезнал в транс, аз продължавах да дърпам този звяр. Всички ме бяха наобиколили в очакване. Какво щеше да стане? Щях ли да изкарам тази риба или късметът щеше да ме напусне?
След три часа вече бях уморил рибата. Докарах я на 3 метра от брега и тогава го видяхме… Беше величествен шаран. Рибите, които бях ловил до сега дори не се доближаваха до размера му. Изпляска и пак се скри надълбоко. Следващият половин час беше най– мъчителен, но гигантът се умори пръв. Влади го загреба с кепа, а Иво въдошевен се беше съблякал и вече влезнал до кръста във водата да чака рибата. Рибата беше в кепа. Това разбира се не беше краят. Влади понечи да го вдигне.. Изпъшка и кепът се счупи…
– Коолко тежи това чудо!? – ядоса се той.
Аз се очудих, защотото Влади беше известен със свойте “тупалки” над 20 кила. Какъв беше този шаран, който хванах. Със счупената дръжка на кепа успяхме да издърпаме до брега оплетения в мрежата гигант. Бях го изморил доста. Това и за двама ни беше борбата на живота. Вдигнах го….. Господи, беше найстина тежък. Едвам го отлепих от земята. Беше величествен – сякаш гледах господаря на целия гьол – митичен, древен, кой знае колко стар. Взехме кантара. Вдигнахме го двама човека, закачихме мрежата на кантара и той показа невероятните 32 килограма. Погледнах към Влади а той все още гледапе с недоумение и пребледнял. След неговите многобройни срещи с шарани, за толкова голям не бе чувал, не бе и мечтал. Свалихме чудовището с крясъци: “РЕКОРД!!! Рекорд!!!“. Започнахме да се снимаме с него. Всеки си направи по една снимка и стана ред на Васко. Той за разлика от нас всички изглежда (и е ) доста слабичък. Треперейки повдигна шарана, но го изпусна. Всички се втурнахме да видим дали му има нещо. За щастие го бе изпуснал едва от няколко сантиметра и всичко беше наред. Помоли за втори опит… Господи, как съжалявам че му дадох тогава… Понечи да го вдигне. Успя треперейки. В този момент залитна. Хвърли шарана, той падна на Половин метър от водата, и с едно изплясване на мошната си опашка се върна обратно във водата. Полудях, но за миг се замислих и реших че така е било писано. Васко започна да ми се извинява, но аз не го слушах. Умът ми се скиташе из спомените. Спомените за този динозавър, та той беше голям колкото разперените ми ръце…
Автор: Богдан Бояджиев
Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
