Делфините на Света Параскева

Няма нищо измислено в живота.

И Господ нищо не е успял да измисли.

Всичко е въпрос на интерпретация.
                                                                                                                                                        Автора.                                                                                                                                                                                                      


Бургас привидно спеше– в 5,30 часа светлото на деня е още тъмно, а тъмното е отиваща си блудница - като размитата граница на денонощието не бива да се приема за констан-та: в 5,30 някой тръгва на работа, друг се прибира от смяна, трети чука жена си, четвър-ти се допива в заведение.
Аз стоях пред входа на жилищния блок и чаках Ник Ко. След десет минути, запалил фаровете на зафирата, той се появи.
-Извинявай за закъснението! – рече. –Кво се замотах, не знам. Пък съм станал от чети-ри и половина.
-Нищо!-отвърнах. –Ето багажа ми.
Бях купил чипс, солети, мини кроасани, курабии с бекон –за риболова - плюс три литра вода. Отказах се единствено от малката газова бутилка.
-Не взех газовата бутилка – рекох.
-За какво ти е газова бутилка?!
-За експедицията, за какво. И вратни пържоли не взех –да спретна нещо, докато ловиш. -Не ни трябват пържоли.
Замълчах.
Капитан Ник Ко е висок петдесетгодишен мъж, с обемно квадратно коремче, появило се върху слабото му тяло след успешно излекуваната, мъчеща го години наред, бакте-риална язва. Притежава и паднало дясно рамо, оформено от геноцида на собственика върху себе си при изчитането на огромния обем неправилна литература във Великотър-новския университет. Сега е издател със собствена печатна база и с най-много издадени книги в Бургас през последните двайсет години. Въпреки това често се затруднява да плати своята лична сметка за парно и ток.
-Искаш ли кафе? –пита ме в Шел.
-Не!
-Не искаш? –чуди се.
-Коремът ми е пълен с бира –казвам. -Пих до сутринта.
-Добре!
След секунди се появи мрънкащ:
-Егати световната компания. Нямат кафе. И как ще имат, като ги мързи да включат ма-шината.
Зафирата се търкаля и подскача по дупките. Друса.
-Друса -казвам.
-Как да не друса. Четиринайсет цола гуми са. Ако си в Германия, няма и да усетиш, че си в колата.
Германия – разбира се, не “мръсна приказка” на Виктор Пасков - понякога свързвам с леля Таня - майката на Ник Ко - която преди повече от трийсет години, пребивавайки за четири дни в страната на Хитлер, толкова се възхитила от Дойчланд дюбел алест, че възкликнала:
-Крава да съм, ама в Германия  да съм!
Спираме на Лукойл. Пак ме пита искам ли кафе и аз пак му отговарям, че коремът ми е пълен с бира. Той си купува кафе от бензиностанцията и започва да го сърба с такова настървение, сякаш току що се е прибрал от Варненския затвор на д-р Емилова.
-Сега, ако бях с лодката в морето и гледах изгрева, щях да псувам бургаските лихуси, дето още спят в леглата -рече с особено настроение.
Поемаме на юг. Утрото е светнало красиво – някак тихо, матирано от цветност, с нео-чаквана загадъчност.
-Въй –подскача на волана Ник Ко, -забравих бирата за риболова!
Мълча си.
-Ами тези в Шел съвсем ме изумиха, че не са включили машината за кафе. В Лукойл пък пропуснах. Къде по пътя можем да купим бира?!
-Тази работа оставих на теб –укорявам го. –Моят ангажимент бяха вратните пържоли, дето ги отказа.
-Трябва да намерим бира преди Приморско. В Приморско не мога да разчитам за бира. Там по това време предлагат само баници.
-Бензиностанцията на село Черноморец!
-Не –отсече. -Там левият завой е забранен.
Държеше се като капитан на бригантина от времето на великите географски открития – не допускаше мнение на абориген.
Подминахме Черноморец и продължихме по дългата магистрална извивка на къмпинг Градина. После се изкачихме по стръмното над Созопол и се спуснахме към Каваците.
-Падам си по Каваците – казах. –Заливът е отворен, пясъкът е ситен, дъното плавно ме-ни своята дълбочина и откъдето и да застанеш – все си е  романтика, особено северната част, към талян Чайка, дето има скални отвеси и се въди много риба за харпун.
-И аз го харесвам –рече Ник Ко.
Колата захапва пътя, минаващ над двете Агалини, за да се озовем, сякаш ненадейно, ей така - просташки - на десния завой над „Дюни”,  където се е изпъчил - подобно Бай Га-ня с дисагите и мускалите в австрийската баня - хотел. Жълт дворец върху феноменал-ния ландшафт. Аргументът за жълтото каменно лайно, набито тук, е, че западният ту-рист си пада по въпросния архитектурен стил. Като се има предвид туриста лилипут, очевидно е сервилното отношение на лаика архитект към неговия европейски гост.
Месец по-късно, но с Дон Пецин, отново минах оттук. Господин Пецин е изключително начетен художник дизайнер, с топло отношение към диктатурата на Далай Лама. Соф-туерът от култура в главата на дизайнера е смесица от хедонизъм, атаракция, стоици-зъм, малко епикурейство, много изчетена съветска литература и две фази на поведен-ческа рефлексия на изхода: не би си позволил да скъса цвете, за да не отнеме живот, но е в състояние, ако е гладен, да изяде човек.  
-Бат Петьо –казах на художника, -това за мен – и посочих хотела, - е едно голямо жълто лайно.
-Лайно и помия –отвърна Дон Пецин.
С Ник Ко минаваме край билборда на Меджик лайф и продължаваме напред - по опъна-тата на юг асфалтова рапира. Отдясно е Алепу, а отляво е най-късият път на българина до морето – спираш на банкета и си направо във водата - тази ивица наричат още “шо-фьорския плаж”.
-Шофьорският плаж ми допада – казва Ник Ко и гледа рибарите, дето мятат въдици за илария и платерина.
-От колата във водата – споделям.
-С жена ми понякога идвам тук! Опъвам шезлонг и чадър и отварям хладилната чанта с бирите. Обаче имам проблем.
-Какъв проблем?!
-Няма тоалетна.
-За голяма нужда ли?
-Не.
-Пикай в морето!
-Как ще пикая в морето –блещи се той. -Не ми е удобно!
Целият свят пикае в морето, а Ник Ко не ще.
Вляво от нас е Змийският остров. Срещу него, на високия скалист бряг, който е част от горския фонд на резерват “Странджа”, са пуснали корен десетина сгради в строеж.
-Това никъде го няма – казва Ник Ко, свъсил вежди.
-Има го –подчертавам. –Тук, в България.
-И ако това е държава!
-Кой пък ти е казал, че е държава.
Спускаме се към къмпинг “Аркутино”, минаваме край каменния феномен Лъвската глава и пресичаме най-късата река в България - Ропотамо.
-В Ропотамо се въдят костенурки –казва Ник Ко, -водни.
-Знам. С жълти точки по кожата, с дълги вратове и опашки.
-Противни са – кима той.
-Вкъщи гледах една, тук, на моста е намерих. Ама съскаше като змия и стряскаше хла-дилника. Хвърлих я в морето.
-Тъй ли? -Учуди се той.
Ако бях му казал, че съм я изял, щеше да повърне.
Ник Ко спира на бензиностанцията пред Приморско, за да търси бира.
-Каква искаш?! –пита ме.
-Студена.
-Загорка или каменица”?!
-Студена.
-И двете са охладени?!
-По-студената -казвам.
-Сигурен ли си!
-Да.
Най-хубавата бира е студената, а най-вкусната риба - прясната. Когато стане реч за би-ра, винаги си спомням за Хюстън бийч -Хасково. Преди години, в центъра на града,  поставяхме огромна реклама. Беше жега – като в сауна. Потта ми е в гъзъ и излиза из-под ноктите. Работим в най-тежката част на деня –14 часа. Когато свършихме, влизам озверял в кафенето и питам тъпо: “Каква бира имате!”. Барманът се обръща дружелюб-но: “Как каква, господине! Бирата в България е само една – Астика!”.
-Слагам кутийките в хладилната чанта, за да се охладят още  – казва Ник Ко. –Иначе ще има да ми мрънкаш!
И как да не мрънкам - този риболов го говорим от десет години. Мярката за успех при Ник Ко е: 6, 12 и 52 кг уловена риба. Минаваме през прозяващото се Приморско, край разпилени многоетажни къщи с надписи:  “хотел” или  “стаи под наем”. Между къщите се издигат и незавършени футуристични сгради със съмнителна собственост.
-Боже, боже – клати глава Ник Ко. –Боже, боже!
-Параноя! –казвам.
-Боже, боже!
Гледам сградите, строени с такъв размах, сякаш в тях са наливали не бетон, а парите на Саудитска арабия и Кувейт.
-Този хотелски комплекс – показва надясно Ник Ко, -е на ченгето Миленкович.
-Откъде знаеш?!
-Знам.
-А онзи отсреща пък е на другото ченге Асанович?
-Откъде знаеш?!
-Знам?
-Значи и ти си ченге!
-Не съм!
-А защо аз не знам?
-Не знам!
Излизаме от Приморско и поемаме към залива Перла.
-Това е перлата на Южното Черноморие – държа се като гид. – Резерват, защитен с висока ограда, за да няма народът достъп до него. Плюс въоръжена охрана. Тук пар-тията на народа заедно със своите партийни другари от Виетнам са си плакнали маду-рите. Водата е като от ледник, чиста и прозрачна, а брегът е с дъбови дървета, слизащи до пясъка. Баща ми, като бях дете, често ми е разказвал.
-Усещаш ли как мирише гората -рече Ник Ко. -На диво. И птичките пеят. Винаги съм искал това и в нашия град.
-Човекът е обществено животно, казал го е Аристотел. Или си в лайната, или не си. Ако не искаш да си в лайната – купуваш две кози и отиваш в село Кости.
-Че там е Соломон Паси.
-Тогава отиваш в село Евренозово, при бат Митко Евренозовски. Той има четири дека-ра земя и работа за целия китайски народ.
-Гого, ти с всичкия ли си!
Навлизаме в горския пояс. Свежо е. Рязката границата от въздуха на Бургас и тази тук ме кара да се чувствам метафизично сред природата, част от която съм – биологичната ми система и тази на моите съграждани така е адаптирана към отровите на Нефтохими-ческия комбинат, че всичко естествено, различно от химична формула, приемаме за прокаженост.
-Сега ще изскочат елените!
Нищо не изскача. В резервата отдавна са навлезли мутри и бракониери. Най-вероятно да изскочи един от тях и да ни гръмне с пушка или пистолет.
-Не вярваш ли?
-Вярвам! –отвръщам. -Когато след преврата отвориха “Перла” за простолюдието, знаеш ли какво ме изуми.
-Какво!
-Един къс сив смок, с дебелина колкото бицепса ми.
-Айде, бе!
-Бицепсът ми е 37 сантиметра. Смокът профуча като стрела и изпочупи падналите кло-ни.
-Наистина ли?
-Рекох си: “Това е полтъргайст!”. Обаче гайстът ми се яви още един път.
-Тъй ли?!
-Да. На пристана пред Маслен нос, край плочата на професор Гълъбов - морския архео-лог.
-И кво?!
-Видях го във водата. Удавен, знам ли? Онемях. Светлосив. С дължина на ръка. Огром-на ръка - ръка на шампион по бодибилдинг.
Ник Ко бе видимо и притеснен и погнусен. Кой обича змиите? Сетих се неволно за Едемската градина, за онова красиво пълзящо същество. За туй жената често е змия, за-щото притеснява и погнусява.
-Как си го обясняваш бе, Гого?!
-Мутант, как?! Че това са 45 години комунизъм! Ние се изродихме пък камо ли приро-дата!
Стана му тягостно. И на мен. Когато Ник Ко силно преживява нещата, долната му уст-на леко увисва. Дори не погледнах към него - знаех, че е така. Аз пък свивам вежди и гледам страшно - като черкезин.
-Ей сега ще видим елените!
Душата му жадуваше за топлина. “Кура ми Янко, помислих си. Елените отдавна са ста-нали на кайма”.
-Този терен! –посочих към зеления мъх под дърветата. –Този терен прави гъба. Запомни характеристиката на терена. Манатарка. Когато идваш в края на лятото, нача-лото на есента, може да късаш след дъжд.
-Аз не ги познавам.
-Онази голямата, дето ми е докара преди години, тук ли е скъса.
-Ами да! Имаше чували и чували!
-Кукумар. Панираш я и става дъ бест - по-вкусна и от виенски шницел.
-Страх ме е!
-В тази материя, майна, гаранция никс. Най-големият гъбар на България, професор по микология, забравих му името, погуби себе си и своето семейство с печурки, расли  върху почва, под която е имало труп на животно, тровено със стрихнин.
Долната устна  на Ник Ко леко увисна. Дори не погледнах към него.
-Мои познати пък –продължих, -брали пачи крак в Отманли. Само че преди тях гор-ските хвърлили отрова за чакали. Едва ги спасиха.
-Гого –рече, -стига ми вкарва негативизъм. Днес сме сред природата и искам да и се наслаждавам.
-Това нали е част от природата. –И си рекох наум: ”Смъртта!”
-Моля ти се, спирай! Ей тук ги видях.
-Елените ли?
-Да. Бяхме с Райо!
-С Райо?!
-Да. Страхотен тътен, все едно, че се движат бронетранспортьори. Изтръпнах. Викам си: “Това пък какво е!?”. Обръщам се и ... двайсет парчета. Едни такива огромни, краси-ви. Гледат с любопитство. Ей така, на хвърлей от нас. Мълчим, за да не ги плашим. А те въобще не се плашат. Приближават към нас и сякаш ни изучават. Изтръпнах. Ами, ако вземат, че минат отгорени – ще ни размажат.
-И какво стана?!
-Нищо! Сякаш бяхме някаква сюрреалистична даденост, обърнаха ни гръб и потънаха в гората!
-Интересна случка.
-Никога няма да я забравя!
Ник Ко спира зафирата и казва:
-Стигнахме! Ще вземем багажа и ще се спуснем към скалите.
Моят партньор нарамва такъмите, аз лепвам хладилната чанта с бирата и тръгваме.
–Внимавай да не се издереш в тръните!
Провирам се из гъстака и гледам в краката си. Той пъргаво бърза пред мен. Храстите свършват и излизаме на високия северен бряг на Света Параскева.
-Е?! –блещи се като клоун.
Наистина е: “Е!”.
Морето е изплезило синия си език към сушата, а от двете му страни, като огромни бор-дове на презокеански кораб, стоят начупените кафяворозови скали на брега, като над тях е причудливата зеленина на слезлите досами водата, сякаш потопени в нея, нозе на Странджа планина. Удивително! Маслен нос е отсреща, с военната станция върху себе си. Носът е потънал в утринната мараня, леко дремещ, но топъл като пазва на жена, завинаги оставащ в сърцето на всеки, който го погледне от тук.
-Света Параскева е най-големият фиорд по Черноморието –възторжено обяснява Ник Ко. -Между Света Параскева и Маслен нос е Зигра. Оттук не се вижда. Зад мен е Тюле-новата пещера, а зад пещерата е Корикя – само че там мястото за риболов е оскъдно и ако се съберат повече мераклии – започват да си пречат един на друг.
Дишах тази неповторима реалност пред себе си, поемах я в кръвта си с умиление - с всичките си

съзнателни и подсъзнателни сетива. И докато се издигах към безкрая на своите човешки терзания, гузно потръпнах при мисълта дали моето, изметнато като ко-билица, сто и двайсет килограмово тяло не стои афористично на фона на тази природна картина. Успокоих се, поглеждайки квадратното коремче на високия мъж до себе си. Заслизахме между скалите, като се движехме внимателно.
-Тук!
Спрях.
-Това е шезлонга, това е масичката, а това е джакузито – и посочи скалата отпред.
Факторът време бе оформил в камъка посочените от него детайли: каменен праг, напо-добяващ стол, паралепипед, с функция на маса, а зад масата - цепнатина, с минаваща през нея вода - джакузито
-Има мъртво вълнение –рече загрижен.
-Е?
-При мъртво вълнението, рибата не кълве.
-Защо?!?
-Плаши се и се крие в дупките.
Водата под нас лениво се люлееше насам-натам и със страшна сила удряше скалите.
Ник Ко измъкна такъмите, сложи скарида за стръв и хвърли въдицата.
-Готово! –Първото попче беше едро колкото цаца.
-Браво –рекох.
-Трошляк. Нашата няма да стане.
И извади две дребни попчета.
-Знам си аз – рече, -има ли сологан, няма риба.
-Тва, дето вадиш, не е ли риба?
-Риба, ама дребна!
-И кво като е дребна –рекох –Правиш чипс.
Той клатеше глава, видимо недоволен, че не блести с пълната си сила.
-А! -възкликна след поредно хвърляне –Туй е друга работа.
 Прътът се огваше от стронгил, равен на човешка педя.
-Ако вадим такива балсамаци, ще е готено.
Обаче безплодните минути ни подпряха.
-Спря да кълве –рече. –Ще хвърля за сафрид.
Сложи такъмите за сафрид и метна въдицата. Изтегли  граца.
-Дребосък –намуси се той. –Няма сафрид. Пак ще хвърлим за попче.
Хвърли, но попчето продължаваше да не кълве.
-След като рибата не кълве, ще пием бира. –Отиде до хладилната чанта и изкара по едно кенче, като не пропусна да ми направи забележка, че съм оставил хладилната чанта на слънце.
Дръпнах яко от загорката. След бирен махмурлук още повече си го набиваш с бира. Свежата течност така свежо мина през тялото ми, че ми подкоси краката. Опънах се в каменния шезлонг зад Ник Ко и заспах. Стресна ме вик:
-Гого!
Ококорих се.
Ник Ко размахваше несъобразително рибарския си прът по носа ми, а на кукичките се гърчеха два огромни стронгила.
-Тръгна! –рече обещаващо доволен. Аз пък, след дрямката, усещах себе като древно-гръцки херой.
Изправих се. Слънцето напичаше яко. Отидох до близкия камък и забелязах, че по него има видими следи от въжета на талян, който някога е бил тук. Имаше и метален клин, отдавна хванал ръжда, забит малко встрани.
-Там са били въжетата на таляна -произнесе се Ник Ко. -Камъкът е прорязан от тях, виждаш ли? –И любезно дойде при мен, за да ми покаже раните в тялото на скалата.
-Бая риба са хващали – рекох, като имах пред вида огромния фиорд.
-Бая.
Върнахме се при каменния шезлонг. Капитан Ник Ко метна въдицата.
-Спря да кълве –рече. –Сега ще се обадя на капитан Нанев да видя как е той.
Изкара мобилния си апарат и позвъни.
-Ице, как е при вас! Уууу. Десет килограма попче?! При мен е слаба работа. Ами вие къде сте? На острова ли? Ами нали щяхте да ходите към Поморие! Е! То и тук морето е кофти. Вадим, ама трошляк! Както казва Гого - чипс! Хайде, чао!
-На каква стръв най-върви?! – питам. -Мида, рапан или скарида?!
-Как каква?! Дето вика Райо: “Козата си иска пръч!”
-Банскалии, знаеш ли на какво ловят пъстървата из Пирин.
-На какво?! –погледна любопитно.
-На някакво черво, намиращо се зад носоглътката на рибата.
-Ами тва е дебелото черво!
-Ебавам ли му мамата черво – рекох.
-Козата, Гого, си иска пръч!
Този устойчив израз на Райо е толкова верен, колкото и отношението в бинарните опо-зиции: горе-долу, фалос-вагина, ляво-дясно, мразя-обичам, пия-пикая, ям-кензам и про-чее. Райо е наш приятел, пристрастен към три неща: подводен риболов, хубави жени и всичко останало за душата. Отишли двамата с Ник Ко край Варвара на риболов. Мест-ните бабаити скарида не ползват - обидно е. Хвърлят на царевица или стириопор. Два-мата влизат с малката лодка на Ник Ко и като почват да вадят едни брадясали попчета с полепнали миди по гърба - акъла взели на местните рибари. Цели 52 килограма улов. Спомням си, че докато к-с „Лазур”, дето живее Ник Ко, цяла вечер смърдеше на пърже-на риба, простолюдието сърбаше таратор. Скупчват се местните пичове около тях – хвърлят ли въдици, хвърлят. Нанай. “Момчета, питат те, вие какви сте, що сте?! Изло-вихте рибата, бе!?”. “Ние сме от Граматиково, рекъл им Райо, от ряката. Ама в ряката нямаше риба, та дойдохме тук”. “Добре, де! На каква стръв ловите!”. “Как на каква, учудил се Райо, то козата си иска пръч!”
-Гладен ли си?! –пита Ник Ко.
-Не?
-Имам сандвичи!
-Не ми се яде.
-Пий бира тогава!
-Не ме притеснявай!
И изкара поредното ситно попче.
В този миг ги видях – делфините. Появиха се в южната част на залива. Тъмните им гър-бове блеснаха като захарна глазура над синята вода. Бяха два.
-Делфини –извиках. -Ник Ко, ей там, срещу нас!
Той хвърли пръта на скалите и се изправи.
-Къде?!
-Там –и сочех възторжено към Маслен нос.
-Видях ги.
Делфините изскачаха от морето, като описваха красиви овали над повърхността. Ова-лите бяха придружени с пръски  вода. После отново се гмуркаха - и сякаш вечност вре-ме минаваше, за да видим ювелирния синхрон на изплуването. Този полет на пластич-ните им тела звучеше за моите очи подобно ритъма на съвършена вековна мелодия. За-бав-ляваха се. Дали споделяха помежду си нежност, или играеха детска игра. Не знам. Този свят на морето, привидно безгрижен, си имаше своите закони, които ние, хората с голямото познание, едва докосвахме.
-Виж, виж –сочех отпреде си. –Още два!
Чифт делфини се явиха точно срещу нас – по средата - в началото на фиорда. Знаейки своите габарити, предположих, че тези са около 3-4 метра. Черните им гърбове блес-ваха за миг на повърхността подобно немски подводници - неочаквано, мистериозно - после потъваха, после пак изплуваха. И докато студената плът на металната лодка угрижва човешкото сърце - с боязън и страх - то пластичният етюд на това красиво и умно същество наливаше във вените ми нов живот и изпълваше душата ми с възхита.
Онемял, смирено наблюдавах тяхната игра. Още по отпред и още по-навътре се появи трети, движещ се в посока юг-север.
-Още един –извиках на Ник Ко.
-Къде?
Посочих към хоризонта.
-Делфините заграждат рибата. Ще я вкарат в залива, за да си играят с нея.
И наистина делфините започнаха да навлизат в залива. Първата двойка, тази от южната част на фиорда, започна устремено да се движи към сушата. Втората двойка, държаща средата на Света Параскева, като по команда се насочи след тях. Самотният делфин на хоризонта изведнъж изчезна от поглед - сякаш се удави – после изплува внезапно на повърхността пред останалите четири.
Бях подвластен на абсолютната красота на съзерцанието. Чувствах щастие и гордост от онази сила вътре в мен, която ме повдигаше над скалите и ме понасяше из въздуха като перо на гларус. Природата разкриваше пред нас своите брилянтни тайни, а ние, посоче-ните от нея, бяхме само екзалтирани свидетели на това вълшебство.
-Гледей, гледай! –виках на Ник Ко.
Първата двойка делфини стремително изскачаше от водата, завърташе телата си на триста и шейсет градуса около своята ос и се гмуркаше в морето. При завъртането мяр-кахме белите им кореми, а после се чуваше едно тъпо бух – шумът от падането на тела-та във водата.
-Върховно! –заплясках с ръце.
-Не бях ги виждал така! Обади се на гуруто!
Изкарах мобилния си телефон и позвъних.
-Кажи, Гоче! –ясно прозвуча бодрия глас на гуруто
-Господин Кехайов –рекох от високо по-високо. –Обаждам се, за да споделя с Вас тър-жеството на душата си. Намирам се на северния бряг на залива Света Параскева. Срещу мен е Маслен нос. Улов на риба няма, но има едно много по-велико събитие от риболо-ва!
-Не ме изкушавай, говори!
-В залива има делфини. От десет минути играят и правят невероятни изпълнения над водата. Стрелват се нагоре като снаряди, въртят телата си около своята ос и сетне се забиват във морето. Делфини-акробати!
-Благодаря, че се обади! Завиждам ви! Как е Ник Ко.
-Аплодира делфините!
-Поздрави го! Много се зарадвах. Чао!
-Какво каза гуруто – рече Ник Ко.
-Нали чу! Кефи се!
Гурото е 63-годишен художник и яхстмен. И ако „в началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог” – при гуруто началото е отрицание: ясно, точно и ар-гументирано. Той изповядва максимата: важно е не кой си, а какво си направил. Препо-ръчва да не се правим на велики, защото всички сме велики дрисльовци. За него думите Русия, Сталин и всичко руско е разстреляна свобода. Единствената книга, която приз-нава, е книгата на живота. В неговата духовна и морална конфигурация се е вселил ду-хът на независимия човек, може би защото, когато природата е експонирала себе си в него, е пуснала сперматозоида на място, където е създала продукт, непригоден за об-ществени и политически формации. Понякога, вместо да рисува, той, заедно с мен, дуп-чи стени и набива в тях анкери за рекламни табели, защото не иска да му пикаят на гла-вата. Често цитира Тит Лукреций Кар, който, наблюдавайки от един хълм сражаващите се ниско долу римски легиони, е изрекъл фразата, че на човек му трябва висока гледна точка.
Потърсих своята гледна точка, като заизкачвах терена, минавайки през широки и хори-зонтални скални пластове. Обърнах се. Прав е бил Тит Лукреций Кар – ниско долу, об-хванал с поглед целия залив, аз отново видях играта на петте делфина.
Благодаря ти, блаженство, за светлината!
Морските акробати учестено се гмуркаха, изстрелваха се във въздуха, въртяха се на триста и шейсет градуса около своята ос и... падаха във водата. Перфектно. Но защо го правеха. Дали само заграждаха рибата, за да си играят с нея. Или това умно същество – делфина – интуитивно усещаше, че тази територия – морето – е тясна за живот, че е рамка, ограничаваща неговата свобода. Дали рамката не бе трамплин за нови хоризон-ти, или нови светове. Уви! Можех само да гадая.
-Страхотно! –върнах се при Ник Ко. –Дори в делфинариума във Варна не могат да направят такова шоу!
-Там делфините са други! Нашите са афали.
-Афали-мафали! Супер!
След моите думи делфините обърнаха посоката си на движение и се отправиха навътре в морето. Показаха се още два-три пъти и изчезнаха.
-Отидоха си–рече тъжно Ник Ко.
-Това, което видях, ми стига! –рекох. –Ни риболов ми трябва, ни риба! Можем да тръг-ваме!
-Почна да кълве –рече Ник Ко и извади ситно попче. –Аз кво ти казах
-Кво!
-Ами гледай.
Отляво се появи гумена моторна лодка с петима рибари в нея. Те пуснаха котва на двайсет метра от нас и почнаха да мятат въдици.
-Задници –рече той. –Целият залив е празен, а тези малоумници дойдоха точно при мен. Ма то си иска майсторлък. Тва, че аз вадя, не значи, че те ще извадят.
Обаче те почнаха да вадят.
-Вадят –казвам му.
-Вадят?! Не виждаш ли какви са шпинги.
-Чуждата кокошка патка.
-Гледай, гледай –викна. –Още един задник!
Точно под нас спря рибарска лодка, мъжът хвърли котва и започна да прави ремонт на двигателя, като се изпъна в цял ръст по дължината на корпуса, крепейки се с крака за двата борда на лодката. В тази му поза ясно се видя, че неговите карантии виснаха от късите му гащета като пране на тел.
-Махаме се! –рече ядосан.
-Хвърляй, де!
-Край, тръгваме. Квото взехме - взехме. Има за един тиган. Събирай багажа!
Пак ме върна към времето на великите географски открития, когато мениджърите по кораб не търпели възражения на абориген.
Прибрахме такъмите и ги отнесохме в зафирата.
-Ще идем до Тюленовия залив – рече.
-Далеч ли е?
-Не.
Нагазихме в сухата трева. Аз следвах неговата ускорена крачка.
-Стигнахме –рече.
Малък затворен залив се изпречи отпреде ми. Нямаше пясък, а брегът приличаше на бу-нище, покрито с мидени черупки и отпадъци. От двете му страни, като крепостен вал,
към водата се спускаха тъмни скали. Въпреки очарованието от суровите детайли на природата всеки човек тук би потърсил контакт със себеподобен – не от страх, а от же-лание за диалог – нищо повече.
-Много е готено да влезеш в залива от към морето и да го обходиш целия! -рече Ник Ко.
-Влизал ли си?
-Да. С лодката и Райо!
-Окей!
Той се наведе и вдигна една от многото опаковки, разпилени по брега.
-Шампоан –рече, -турски.
-Отврат!– Гледах тъпо замърсения с пластмасови отпадъци залив. -Как са попаднали тук?!
-Теченията са ги докарали. Да вървим!
Изкачихме стръмнината и се метнахме на зафирата.
-Ще направим обход и ще слезем на Света Параскева. Искам да ти покажа църквата. Ти искаш ли?
-Искам!
Зафирата лъкатуши из рехава дъбова гора. Спускаме се по стар почвен път.
-До тук! -Ник Ко спира колата. -Ако слезем по надолу, ще ми е трудно да обърна.
Поемаме по коловозите пеш. Неприятна миризма, усилваща се с приближаването ни към брега, насилва атмосферата
-Мирише – рекох на Ник Ко.
-Мирише я!
Излизаме на открито. Брегът на Света Параскева е затлачен от водорасли и отпадъци, които се разлагат и оттам идва гадното зловоние. Хоризонтът е далеч, като нещо вне-запно побягнало от мен, като реалност, която не съществува - сякаш престоят ми на скалите на фиорда е било мираж. Ами да – Тит Лукреций Кар. Имах ниска гледна точка и стеснена перспектива. Имах своята отминала страст, която можеше да възкръсне единствено от спомена ми за делфините.
-Виж църквата!
Сочеше с ръка встрани от мен.
Изумих се.
Видях останки от зид, около шест на пет метра. Височината на зида бе не повече от три педи. В дъното, на изток към морето, навярно е бил олтарът. Установих го по това, че някой се бе сетил да направи там импровизиран кръст от счупени клонки. Личеше и приземен етаж и нещо като половин етаж под него. Може би складови помещения. Кой да ти светне, я. Бих си го обяснил само, ако съм чел някъде – останалото е или въобра-жение, или хербаризираната ни представа за история, писана от археолози, минали през школата на Държавна сигурност.
-Що не е реставрират? –попитах.
-Не знам.
-Смърди –рекох, -да вървим.
-От десния бряг са секли камък, правели са от камъка павета и са карали паветата в Турция.
-Алъш-вериш –рекох.
-Да. Било е поминък!
-На кого?
-На населението.
Чие население?! Нашето, римското, гръцкото? Или на скопените придворни евнуси. А може би, според обезкървената хипотеза на Индиана Джоунс - персонаж на Холивуд - на неизвестен етнос.
Да, бе!
Да бяхме питали афалите – вечните свидетели на всички смъртни, минали от тук.



Автор: Гочо Гочев

Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!