Ще ви разкажа за една случка, която всички от моето семейство намерихме за забавна. Е, освен дядо. За него по онова време това беше една далеч НЕЗАБАВНА история.

За да разберете разказа и да се смеете заедно с нас в неговия край ще трябва да навляза по-подробно в описание на характера и интересите на дядо. Дядо е кореняк бургазлия, както сам обича да изтъква. Все повтаря, че във вените му пулсират морските вълни. Той обожава морето и всякакви дейности свързани с него, най-вече риболова. Затова му беше изключително неприятно, че не живее близо до морето.

От гледна точка на всички нас не живееше и толкова далеч, колкото той смяташе. Всъщност дядо и сестрите му са се родили в къща на ул. “Сан Стефано”, но къщата била съборена и на нейно място издигната кооперация. Дядо и сестрите му имат по един апартамент на мястото на имота и всички бяха доволни, но дядо искаше да се събужда и първото нещо, което види да е морския бряг и как морето се слива с небето.

Затова дядо имаше една голяма мечта. Всъщност бяха две. Да си купи къща в морската градина с изглед към морето и да има мъжка рожба наследник, когото да обучи на всичко което знае за риболова и морето. За жалост само едната му мечта се изпълни. Дядо има две дъщери – мама и леля и 4 внучки, като аз съм най-малката. Какъв късмет и неговите сестри имат само дъщери и внучки. Като цяло жените надделяваме по брой в нашето семейство.

Затова дядо до последно е имал надежда, че аз ще се родя момче, въпреки, че всички са знаели от месеци, че ще съм момиче. Какво разочарование е било за дядо когато се е потвърдило, че ще ме обличат в розово, а не в синьо. Всъщност дядо е склонен на подобни изрази - “Няма моряшка фланелка, която да е на розови и бели райета. Моряшкия живот е за момчета!” - твърди дядо.

 “Няма женски род на думата моряк, затова е мъжка професия!” Такъв е дядо, такъв е и до ден днешен. Все пак роднините виждаха огромното желание той да предаде знанията си и любовта към морето на някого, затова го подканваха въпреки всичко да го направи. Нарочиха ме мен за потенциален ученик, тъй като бях най-малка и по-склонна да попивам разни неща. Сестра ми и братовчедките ми отдавна бяха поели в други посоки и се занимаваха с други неща. Дядо не приветства добре идеята, но въпреки всичко той е добър човек и ни обича всички, затова се зае да ме учи на всичко, което знае за морето и риболова. Няма да навлизам в подробности около всички пъти, в които съм го разочаровала.

Разбира се всички ме оправдаваха с крехката ми възраст, с това, че още не съм навлязла в материята и какви ли още не оправдания да замажат реалността, че аз просто не бях родена за моряк-жена. Дядо си мълчеше, но осъзнаваше докъде ще стигнат нещата. Аз от моя страна бях изключително ентусиазирана относно възлите, водораслите, приливите и отливите, видовете риба, как са захваща стръвта към въдицата и всички останали трикове и тънкости на занаята, които ми бяха интересни, но не можех изобщо да овладея.

Просто имах една детска невинна радост, че съм с моя дядо и че той се занимава с мен. Не приемах нищо на сериозно докато не дойде съдбовният ден, в който дядо успя да постигне втората си голяма мечта. След дълги години събиране на средства и преговори, той най-накрая успя да се сдобие с една китна къщурка, строена в началото на миналия век, на ул. “Морска” и най-важното с изглед към морето.

Дядо беше толкова щастлив и доволен, че след като всичко беше уредено и пригодено за живеене там, дядо реши да спретне голямо празненство по случай придобиването на мечтания дом. В радостта си дядо отиде и по надалеч и реши, че е и време да покаже пред близките моя напредък в риболова. Като че ли новата придобивка нямаше да е достатъчно важна тема за обсъждане, дядо наистина искаше да направи запомнящо се събиране на роднини. Измисли план да ме заведе с лодката в морето и аз да уловя рибата, която да приготви за тържеството.

Тогава, помня, бях на около 7 годинки. Притеснявах се от такава отговорна задача, а и както разбрахте до сега не бях талантлив и опитен рибар. В деня на партито, с дядо отидохме за риба. Той държеше да е максимално прясна. По пътя към пристанището дядо вървеше бодро напред и си тананикаше ведро някаква стара моряшка песен. Аз се влачех зад него и се оглеждах притеснено. Как ще уловя рибата сама?

Чудейки се как ще се справя и оглеждайки се зърнах в храстите едно малко черно коте. То беше само на няколко месеца и уплашено се криеше в храстите. Веднага се отбих и го взех под моряшката ми тениска. Дядо изобщо не забеляза. Качихме се на лодката и потеглихме. Дядо обичаше да лови риба във водите между остров Света Анастасия и плаж Росенец. Потеглихме натам, беше топъл юлски ден. Въпреки това на плажа нямаше много хора, защото беше вторник предиобед. Само слънцето грееше на чистото синьо небе – нямаше никакъв облак онзи ден. Успях да скрия котето и на лодката, мушнах го някъде около багажите, а то не се чуваше ако мяукаше заради мотора на лодката. Най-накрая спряхме и дядо гордо ми подаде въдицата. Гледаше ме с доволна усмивка и искаше да види дали сама ще се справя с целия процес.

Някак си успях да сложа стръвта и тъкмо понечих да замахна да хвърля стръвта във водата и стана първата голяма беля. Котето се заигра със стръвта и реши, че това е въженце, което ще улови. Когато го метнах надалеч във водата, котката скокна от лодката и се метна след въженцето. Цамбурна във водата, а аз изпищях от ужас. Дядо не можеше да повярва от къде се е взело това коте. Аз започнах да викам, че ще се удави и понечих да скоча след него, но дядо ме спря и го придърпа с мрежата си. Взе котето, а то се беше така стресирало от цялото преживяване и това, че е мокро, че започна жално да плаче. Дядо се ядоса много и започна да ме пита защо съм домъкнала това животно с нас.

Аз се опитвах да се оправдая, но вече имаше голямо напрежение в лодката. Дядо ме наказа заедно с котката в единия край на лодката и се зае той да лови рибата. Котето обаче не спря да се жалва, че е мокро и писъците му прогонваха рибата. Дядо така се ядоса и реши да го закара до остров Света Анастасия, че е по-близо и да го остави там. Аз бях категорично против, защото според мен котето щеше отново да падне във водата от острова и пак нямаше да му е приятно да се мокри. Дядо само ме погледна сърдито и продължи с улова. Аз се съблякох и увих котето с моряшката ми фланелка, за да го изсуша. Това доведе до втората катастрофа за деня. Все пак дядо улови една голяма риба, дори не помня каква беше, но според него беше достатъчно голяма за почерпката. Котката не спираше на мяука, затова бързо потеглихме към брега.

Върнахме котето в храста, в който го бях намерила и се запътихме към новата къща на дядо. Той искаше да започва с приготовленията, но в къщата забеляза нещо, което не можеше да се види на пряка слънчева светлина – бях ужасно изгоряла затова, че се бях съблякла да увия котката с моряшката ми тениска. Дядо изпуфтя, сложи рибата в мивката и изтича до близкия магазин за кисело мляко. Повелята гласи, че това е най-ефикасният лек срещу изгаряния. Аз все още бях сърдита на дядо за това, че изхвърли котето, за това, че постави на детските ми плещи тази отговорна задача аз да уловя рибата и на всичкото отгоре ме болеше от изгорялото. Затова взех един стол и един леген.

Замъкнах ги до мивката в кухнята и тогава се случи последната трагедия за деня. Покатерих се на стола и се надвесих над мивката и умиращата в нея риба. Успях някакси да преместя хлъзгавото животно в легена, а легена после премъкнах в банята. Там запуших сифона на ваната и пуснах рибата вътре. Първоначално нямаше добри прогнози, но след малко тя започна да се свестява и започна да плува във ваната. Доволна от белята си, аз отидох да посрещна дядо. Той ме намаза още на входната врата с киселото мляко и се запъти към кухнята да се захваща с приготовленията за вечерята. В какъв ужас изпадна като видя, че рибата я няма. Започна да вика и ме изпрати в банята наказана. Аз само това чаках. Отидох при рибата и седнах до ваната.

Започнах да си играя с нея и да се опитвам да я галя все едно беше котето от по-рано. Не знам до кога съм си играла така, но в следствие на умората, емоциите и слънцето съм заспала. Намерили са ме надвесена до ваната, а рибата волно си плувала и ме пръскала с вода. Разказвали са ми и че когато дядо влязъл в банята, вместо да се ядоса се засмял на гледката. С малко закъснение гостите все пак яли от тази риба, наслаждавали се на новата къща на дядо. Всичко минало гладко.  Аз никога повече не отидох за риба, а той никога повече не се опита да наложи своите интереси върху никого от нас. От тази история са минали около 20 години. Всеки си е поел по пътя в живота, всички живеем в хармония и разбирателство, а дядо продължава да ни събира символично на онази дата през юли и винаги със смях разказва историята, която буквално изби рибата.

Автор: Алия Казанджиева

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.

Благодарим и за неоценимата помощ на: