- Аре, бе! Къде ходиш?

          - Оф, мани, мани! – новопристигналият нервно заметна и изчака плувката да цопне във водата, огледа мястото, на което я запрати, и едва тогава видимо се поотпусна. Останалите двама се помръднаха малко, за да му направят място, и стискайки въдиците, разсеяно го поогледаха. После безучастно върнаха погледите си върху водната повърхност.

          Мълчаха и се наслаждаваха на компанията си. На водата, на риболова. На тишината. Отваряха по някоя биричка и си я подаваха един на друг. Бяха странна троица – двамата, които посрещнаха новодошлия, бяха облечени във вехти, износени рибарски дрехи, а третият, току-що притичал до брега на реката, беше изтупан по последна мода, с лъскав черен костюм, раирано елече върху скъпа риза и шикозна вратовръзка, с блестящи, чисто нови обувки, и дори с копчета на ръкавелите. Фините му ръце с дълги пръсти стискаха въдичката като нелепо допълнение към луксозния му външен вид, а стягащите тялото му сако и жилетка въобще не го вълнуваха и той не обръщаше внимание, че му пречат, докато замята. Новодошлият бъркаше смело в кутийка с жива стръв без да се бои, че ще натопи вътре чистите ръкави на скъпите си дрехи. Той вадеше от там гърчещи се червеи и без никаква погнуса ги закачаше на кукичката си, цапайки пръстите си със соковете им.

          - Лелее... Аниту ш`та убий! – профъфли единият от мъжете, поглеждайки мъжа в костюма.

          - Че кой ще й каже... – отвърна с половин уста костюмираният. Сетне отново се отнесе в тишината на риболова.

          Инженер-конструкторът Атанас Попов, защото мъжът в костюма се казваше така, беше преуспял специалист в своята област. Нещо повече – той беше изключително печеливш специалист в своята област, комуто бяха поверени проектите за най-представителните сгради в наши дни. Степента на сложност на проекта определяше интереса му към заданието и колкото по-сложно ставаше, толкова повече успехът надминаваше предходните постижения. Тъкмо от рязането на лентата на един такъв уникален обект по негов проект идваше Попов директно на брега на реката, при приятелите си Стамен и Ивайло – съученици още от основното училище, преуспели адвокат и коремен хирург, и, разбира се запалени рибари. Двамата бяха заседнали от късния следобяд на брега на Факийска река и бяха стъкнали огън, организирали лагер и разчистили място, от където тримата да замятат във водата въдиците си. Атанас щеше да дойде след официалната церемония по откриването на новата сграда на местния университет – шедьовър на конструкторската му кариера. Огромен купол без нито една открита колона, която да смущава обширното пространство под него; изчислен така, че да бъде крепен по невидим магически начин; погълнал тонове желязо, което да обезопаси полукълбото, приютяващо няколко хиляди души под себе си. Толкова мащабен проект, посветен при това на образователната кауза, беше събитието на годината в урбанистичен план, а виновникът това да бъде възможно беше именно инженер-конструктор Атанас Попов, изтупан в черния си костюм „Армани“, избран от съпругата му Ана – негова муза и стопанка на дома, сърцето и представителната част на бизнеса му. До Атанас Попов се бяха наредили не само ректорът на новия университет. До тях двамата да прережат лентата на това невиждано инженерно чудо стояха самият Президент на републиката, областният управител и кметът на общината. Новата сграда щеше да даде и ново начало на образователното дело и въобще беше нещо от изключителна важност за страната.

          Атанас Попов едва изчака официалното откриване на залата, изпи чаша шампанско с официалните лица, направи кръгче под купола, за да се види с тоз-оня и съвсем планирано се почувства изключително уморен от месеците упорита работа. Извини се на домакините и се запъти към хотела, в който Ана му беше запазила стая за през нощта. Там, вместо да свали и прибере в калъфа си чисто новия костюм, купен от жена му от Милано, да си вземе освежаващ душ и да си отспи, Атанас грабна неразопакования си куфар и напусна стаята. Метна се в спортната си кола и отпраши на юг, към брега на Факийска, където вече от няколко часа Стамен и Ивайло къцаха с въдици. Едва пристигнал, той се смъкна до брега, както си е с костюма, и сграбчи подпряната на колче въдица, оставена му от приятелите. Намеренията му бяха да полови известо време, колкото за компания, без да се увлича много-много. Сутринта щеше да се качи в колата и да се върне в София при Ана, без да се издава, че пак е ходил на риба с аверите. Виждаше ги вече толкова рядко – нямаше как да ги пропусне. А Анито – е, нищо няма; на риба беше, не беше при жена, все пак...

          - Насе, иди бръкни в багажника, вземи там едни дочени гащи и галошите, че знайш... – Ивайло вдигна вежди в тревога. Атанас не му обърна никакво внимание.

          Ивака с право се тревожеше. Ана беше добра жена, обаче тия им занимания искрено я вбесяваха. Всеки път, когато Атанас ходеше някъде с тях, тя плащаше скъпо и прескъпо последствията. Не че правеха лошо. Просто Наско беше леко небрежен. Миналата година потроши ходовата част на предишната си кола, опитвайки да стигне по изровена горска пътека до реката. По-миналата пък си загуби чисто ново кожено яке за три хиляди заедно с портфейла вътре с всички документи, кредитни и дебитни карти за лични и служебни банкови сметки и с последен модел телефон. Преди три години пък един изключително изобилен риболов на място без обхват на мобилните оператори коства на Ана седмица притеснения, в които Атанас Попов дори беше обявен за национално издирване от полицията. Последва грандиозен скандал, след който Ана забрани на Атанас да ходи сам с приятелите си където и да е, най-вече на риболов. Ако ще се вижда с тях, то това трябваше да става само в нейно присъствие и надзор. Нужно ли е да казваме, че това означаваше „никога“...

          От там насетне Попов се научи да използва всеки удобен случай да мами жена си с приятелите си, т.е. да ходи тайно на риба с тях, докато тя мислеше, че е по важни бизнес дела. Така беше и този път.

          А риболовът тоя път вървеше. За час напълниха живарника с кефалчета и мренки. Тръстиките малко пречеха, куката се закачаше, обаче Атанас предпочиташе да замята в тях – там се криеха най-големите парчета! Още нещо блазнеше инженер Попов – беше чувал, че един от района хващал тук щуки.

          - Пст, Иваче... Абе това за щуките вярно ли е?

          - Кво да ти кажа, Насе... Аз видях главата – шест кила парче била. На стената в кръчмата в Росеново. Ама... дали е от тая река, не мога да ти кажа.

          Атанас замълча. Ех, тая щука... оживяла му беше на мерака! Само да докопаше една – цяла година нямаше да пипне въдичка, заклеваше се! Само едничка и беше готов да угоди на Анито за каквото му кажеше! С тез кефалчета само се подпличкваше тука да си губи времето.

          Кукичката му пак се закачи в тръстиките. Атанас придърпа кордата да я освободи. Като я дръпнеше, тя трябваше да се откачи и да си тръгне към него. Обаче тоя път нещо не беше както обичайно. Атанас дръпна, но вместо куката да тръгне към него, нещо я придърпа назад. Това, в което беше закачена, явно беше живо. И беше голямо и силно...

          Атанас напрегна тяло. Щука! Малко рибенце не може да опъва толкова силно! Той опъна пак, но закачената риба се дърпаше юнашки.

          Мъжът се приближи до водата. Лъскавите му обувки нагазиха в калта. Той погледна надолу и видя полепналата тиня по тях. Въдицата обаче се дърпаше в ръцете му и той отново се съсредоточи върху нея. Атанас опъна, но явно закачената риба на другия край на кордата се бореше юнашки. Пръчката играеше в дланите му и ако не я стискаше здраво, щеше да изхвърчи напред. Атанас отново погледна надолу и видя първите следи от кал по крачолите на панталона си. Сетне хвърли напрегнат поглед към тръстиките. После отново надолу, и пак към тръстиките. Поколеба се за секунда и решително изпсува. Нагази с лъскавите си обувки и скъпите си дрехи във водата и започна да следва кордата в посока към тръстиките.

          За две минути Атанас беше стигнал по кордата до обраслото с пръчки място. Шляпайки, потопен до кръста във водата, той се шмугна в тях. Наведе се и започна да опипва мястото. Целите му ръце и тялото до гърдите, ведно с костюма „Армани“, бяха потопени. Кратка борба и нахиленият Атанас рязко измъкна от водата огромна дълга риба. Щука! С лице, обляно в радост, той се обърна към брега и вдигна рибата над главата си. Огромна, пляскаща във въздуха с опашка, биеща се в стиснатите му пръсти щука, поне пет кила парче. Мъжът тържествуваше!

          На брега Стамен и Ивайло седяха с отворени уста и слисани погледи. Оглеждаха това, което представляваше скъпия му костюм, и дума не обелваха. Пръчките им висяха в отпуснатите длани.

          - Аниту ш`та убий! – тихо пророни Стамен.

          Наско щастливо цапаше към брега, притиснал щуката към гръдта си. Рибята опашка отчаяно пляскаше по мократа му риза и оплесканите с тиня ревери на италианското му сако.

Автор: Гергана Стоянова

 

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.

Благодарим и за неоценимата помощ на: