Комлука, средата на 80-те. Сладкарницата е на три преки от къщата на баба. Накрая на нашата улица е зеленчуковият магазин, после, за да стигнем да толумбичките, минаваме през хоремага. Дядо казва "мараба" на приятелите, пие една ракийка в юзче и продължаваме. За да стигнем до плажа, влизаме в циганската махала. По пътя към морето е хлебарницата. Като вадят хляба обаче мирише до "Омуртаг". Иначе навътре в махалата е някак невъзмутимо - кално и цветно.  Глъч, шалвари и боси хлапета. Като съм с дядо, няма проблем. Всички са "комшуу".

Излизаме от махалата,  морето е на един поглед разстояние и черният пясък оттук заслепява. Хващам дядо за ръка, опасно ми е на прелеза, влакове са минавали там, има стари релси и самотни вагони. Вече не минават, но искам пак  да ми разкаже за онова момче, което останало без крака. Хвърлил се под влака младият мъж, но оцелял.  Нещастна любов, мъдро заключва  дядо ми. Представях си, че се е влюбил в русалка и този път тя не го е искала, ако няма опашка. Помня добре - виждала съм го да пресича с ръце прелеза, с онази гъвкавост, с която пострадалите надмогват живота и недъга си. Красив и някак безсмъртен. Приличаше на земноводно, толкова сила излъчваше, сигурна бях, че във водата има опашка и е любим на русалките. Не само на оная, която не го искала, ако няма опашка.

Притичваме през прелеза бързо и горещият пясък подпалва петите ми. Мирише на риба по целия плаж. Това там не е точно плаж. Е, да има и такива, които си лежат и се къпят в морето, но ние с дядо винаги ходим до мрежите на рибарите. Дядо знае кога хвърлят траловете. В мрежите има толкова много вълшебства - морски кончета, рапани, миди, неземни морски богатства. Разменят си по някоя приказка за улова мъжете, дядо дърпа като капитан цигарка от кутийката "Слънце" без филтър. Струва ми се, че всмуква в себе дъха на морето и на пясъка също.  Някой път и той помага да издърпат мрежите, като сме дошли преди да изкарат улова. Нарежда се заедно с другите и действат в ритъма на едно неотчетливо, но мощно - оп, еп, оп.

Дядо е бил моряк, но се е отказал, загубва приятел по време на пожар на кораба. За тази история не се говори, баба казва, че той също пострадал и затова няма да пътува вече с корабите. Може би, затова нямаме и лодка, дядо е нещо сърдит на морето. Обаче обича морски котки, защото спасили зет му, като паднал от борда на кораба в откритите води на Екватора. Това било то морското кръщене. Пускат те във водата  и после те вадят, ако не те забравят, както се случило в таз славна история...  Или в някоя друга история, морето съвсем е размесило песъчинките на детските ми спомени.   Но помня добре, че като минеш морското кръщене, си избираш морски тотем, който да те пази. Моят тотем е делфин. Ум Белия Делфин, естествено. През 80-те делфините-приятели  се казваха така. На комлушкия плаж нямаше делфини, нито акули, но винаги имаше попчета. И ние не пропускахме да си вземем за вкъщи, където дядо ритуално ги почистваше с любимото ножче.    

На прибиране през махалата  винаги имаме стотинки за морски череши и за слънчоглед също. От едната пряка взимаме скаридите, на другата ходим за "едър печен". Толкова са вкусни скаридите, че ги изяждаме с главите. Слънчогледът, солен като морето -  ни го дава Айшето - красива циганка с шарени шалвари. Винаги ни сипва повече в искрящо бели фунийки от неизписани истории.

Прибираме се - дядо чисти попчетата, улицата замирисва на риба и после ме учи как безопасно се яде попче - има толкова много кости. Но е вкусно, като детство с баба и дядо. Вечер преди да заспя, къщата притихнала, но откъм морето чувам безкрайните маанета и сватби. Баба казва, че циганите, като се женят, празнуват седем дни, а булката за всеки ден има рокля в различен цвят. И се чудеше баба какво става с пердетата от раклата, с които на обед, скрита от дрямката им, се увивах и бях с рокли, като техните. После, уморена от мечти, чета  Андерсън и Шехерезада и знам, че на двайсет къщи навътре към морето, в махалата,  след прелеза  - едно момче пресича релсите и всеки ден чака своята русалка.

След някоя друга година разбирам, че са решили да продават къщата.  Знам, че това лято ми е последното с плажа на Комлука. Хем съм сърдита, че не ме пускат с приятелите на централния, хем ми е свидно за това мое комлушко море. Тука няма шамандури и ограничения, плуваш си, не се страхуваш от дълбокото, не знаеш къде е то. А корабите - на една ръка разстояние -  разказват приключения. Плувам, като че да ги стигна - корабите, моряците, русалките. Докато съм във водата, нещо се увива около тялото ми, странно - не си спомням нито страх, нито гнус. Не е риба, не и косата на русалка, тогава си мислех, че косите на русалките са от кадифе.  "Комлушко чедо", заключава дядо, след като развявам находката си и виждам, че е дреха. В морето, което си намериш, или те намери, си е твое. Изтеглям си  улова на брега, слагам го на черния пясък и го оставям на слънчевите лъчи. Те го превръщат във великолепно, кралски красиво кадифено червено сако. Обличам го - излято ми е. Може да е от корабите - корекомско, гадае баба ми, дядо ме гледа и знае, че всеки улов вече си е твоя история. Не знам защо, но си мисля за момчето с опашката. Ще ме обича ли толкова някой....

После идва есен и за последно се качвам на въртележката с въжените люлки. Точно пред къщата, в сезона на въртележките (сезон е, когато те си решат) идваха въжените люлки и животът завърташе всички, които мечтаехме се впуснем във водовъртежа му. Така и се случи.

90-те. Младост и далечни плавания към себе си. Къде се загуби червеното ми кралско кадифено сако за специални поводи, така и не разбрах. Може да се е поизтъркало от сълзите и любовите и цветът толкова да е избледнял, че да е останало - посивяло - в някой гардероб  на напуснати квартири, далеч от морето. 

Наши дни. Някъде. Окото на махалото ме гледаше с рибешки поглед и аз, втренчен, не можех да откъсна очи от сребристите му люспи.

- Десет.......девет..... съсредоточи вниманието върху вдишването, точно така, дълбооооко се потапяш в съня, плуваш в облаци от меки вълни... .. ..
Това с махалото беше начало на нечий роман....на кого му пука, махалото-тук-и-сега казва да дишам, но аз нямам хриле, как да стигна дълбокото.

- Осем.....седем .... на брега на морето си, усещаш пръстите на пясъка по тялото си...
Не знаех, че пясъкът има пръсти, но щом гласът казва, значи е вярно, ама нали бях в облаците.. Но защо говоря в мъжки род.?!! Къде съм, какви са тези глупости...
- Шест... пет ....... и все по-дълбоко в съня, и все по-дълбоко....

Потокът на мисли замръзва на висулки, потопен в блясъка на едно махало и приятен глас. Но ледените висулки продължават да си говорят по женски. - Да, на мъжете винаги е било по-лесно, мъжът е поведение, външният вид не е важен .. - и пускат кореми като на шарани, и доволно се чешат по плешивите темета. - Ох, така е, редовно са за риба с приятели и търсят приятелки със сочни, топли, устни, а аз на висулка станах от чакане.. - И моят така...точно да почне да разказва висулката за нейния опит с ланшния сняг и хоп - една риба ритуално секва порива за споделяне. Другата висулка, преди да се стопи, промълвя с отегчение - всичко е чиклит и чалга.
- Четири ...три... и все по-дълбоко в съня...

Кристално си спомня. Заобиколили са я и сочат с пръст. Мрежа от длани пред лицето й. Този отвратителен дефект. Не е голяма работа - заешка уста, като съберем пари, ше го оправим, обещаваше майка й, но после си отиде с един капитан на кораб и не искаше да я взема със себе си. "Не, не може да идваш с мен". Капитанът, като я види - няма да вземе принцесата за жена, опс, майка й за жена. Стоп. Но това не е истина, това не е нейната история. Тя няма такъв дефект, съвсем нормална си е. Нормална ли каза - ходи на психолог от 3 години. Не, убедена е, че това с дефекта е цитат от друга история. Или, може би, както би казал терапевтът й - означава нещо друго. Страх от изоставяне, например. Аман от хипотези. Кои са тея, дето не ги е страх от това. Кой не се страхува да остане сам?
...Две.... спиш, спиш!

Нямам крака, имам опашка, ясно, най-накрая съм русалка... о, да, нямам глас, но плувам в дълбокото и страдам по неверни принцове, които винаги ме оставят и ставам на пяна. Не тъжи, прелестен Андерсън, че сега е с червена коса....
 - Едно .... Събуждаш се в съня си. ....
- Здравей, Русалке, мога да ти изпълня три желания:
- Кой пък си ти?
- Фрилансър.. Рибен терапевт съм.
- И какво предлагаш?
- Кукички...

- Ясно, зарибяваш..

- Не, те сами си кълват.
- Кои? Хората или рибите.
- Без значение
- Как?
- Много питаш. Плати ли таксата за семинара?

- Ох, и рибешките терапевти сте меркантилни.. Да, всичко се плаща, особено мъдростта.
- Ще ти кажа, щом си платила. Всички разиграват си сценариите, които са им в главите.

- И ти какво ги правиш?
- Пращам ги за риба, ако няма риба - направо за хайвер, цветът е без значение.
- И как e, кълве ли?
- Кълве на всичко, стига да кажеш, че е изчерпано, после се връщат, явно терапията работи. Ти на какво кълвеш?

- Стандартно - на принц, който не поглежда друга.
- Съжалявам да го кажа, но го няма в менюто.
- Какво меню, нали си рибар хипнотерапевт, а не кръчмар .
- Еми, така като си поръчвате хора, как да ви ги предлагам. А пък и ти си русалка, за какво ти е мъж?
- За да има на кого да показвам косите, очите, устните си.
- Ще ти дам огледало, лесно е, ще те показва точно такава, каквото си мислиш, че си.
- Я да видя… Ох, каква съм скумрия.
- Значи правилно ти казва човекът - имаш комплекс за малоценност. Или някаква забравена травма.
- О, психологът ми, омръзнало ми е с неговите комплекси. Едно си баба знае, едно си бае. Реших си проблема с тях, ще си махам опашката и ще слагам крака. Имам записан час.
- Радикално, казваш. И какво ще бъдеш без опашка?
- Сега съм русалка, нали - махаме "лка " и остава "руса".
- Не разбирам как това ти решава проблема с принцовете. Била си път до тук - да потърся в склада, май имаше останал един сакат принц.  Искал да си сложи опашка пък той - да плува с русалките. И се хвърлил под влака. Нали искаш да не гледа другите, ей този е твоят човек - и да иска, не може да иде с друга сега.
- Не да не гледа, да не ги вижда, нищо не разбираш, г-н Рибаротерапевт, жена ти явно няма никакви комплекси.
- Няма - харесва си опашката.
- Хм. И какво става с трите желания, дето каза, че ги изпълняваш.
- Странна русалка си, не знаеш какво искаш, после рибарят виновен.
- Абе, ти що не си терапевтираш рибите, само профани в тоз живот, рече да се врътне русалката, но още имаше опашка и не й се получи съвсем добре и се оплете в мрежите на рибаря и диво започна да се мята.

Тогава в окото на махалото видя махалата, момчето и прелеза. На куката на терапевта, като на златна закачалка, стоеше красиво кралски кадифено червено сако. Нейното, съшито от водорасли и истории за моряци и русалки, които ги спасяват от дъното, но им взимат душите, за да убиват  вечността - не в самота, а в илюзии за човешка любов. Ослепително красива беше онзи ден, прикрила гърдите си с прекрасната дреха, излята по кожата. Тогава го загуби, - сакото, не й трябваше, докато се обичаха в комлушкото море с онова прекрасно смугло момче. Той беше нейният любим, но човешките години са кратки, а красивият мъж беше единственият, който заради нея беше готов да си сложи опашка. После цяла  морска вечност чуваше проницателния писък на локомотива....

Днес. Анестезиологът отброява събуждането. Тя отваря очи и вече знае, че няма опашка и може да посрещне преди релсите до морето своето любимо момче.

 

Автор: Антония Янакиева

На следващата година след близо шест неуспешни години да забременее отново, когато вече напълно са се отказали, точно на Никулден на баба ѝ прилошава от миризмата на пържена риба и разбира, че е бременна. За това обича да казва, че освен на Коледа, чудеса стават и по Никулден!

Автор: Елена Попова

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.

Благодарим и за неоценимата помощ на: