По действителен случай

От няколко дена го дебнеше. Колчем заседнеше край Мандрата да лови риба, до няколко минути тръстиките се разтанцуваха, сякаш бяха на ролкови кънки. Превиваха се, скърцаха и след няколко драматични пируета в алегро ритъм мирясваха и изпъваха стъбла, сякаш векове са стоели така като истукани...

Иван цопваше с отмерен замах захранката във водата, мяташе въдицата и замръзваше на мястото си като восъчна фигура в безкомпромисно стоическа поза. И аха нещо да клъвне, тръстиките отново оживяваха, като че ли някакъв подмолен водовъртеж се опитваше да ги изтръгне от езерото.

„Само някакъв голям шаран ще е“ – помисли си рибарят и посегна към сапкъна – такъв звяр с въдица не можеш да хванеш.

Пристъпи като дебнещ плячка хищник и се заозърта между високите тръстикови стъбла – нещо надигна плитката застояла вода между буйната растителност.

„Шаран е! Голям! Мноого голям!“ – запрепуска бясно из гръдния кош сърцето му, аха да изхвърчи от клетката на хилавите рибарски гърди.

Иван хвана здраво сапкъна в ръката си и заприкляка, за да се прицели най-точно. Ризницата от едри златисти люспи отново проблясна за миг и той повече не се суети. Замахна с все сила с тризъбеца и го наниза безпогрешно в огромното туловище.

Захвана се епична борба. Шаранът се мяташе като обезумял – ако можеше да издава звуци, сигурно щеше да проглуши пейзажа и да надипли с децибелите концентрични вълни по повърхността на водата.

Рибарят едвам удържаше сапкъна и за малко сам да цопне в тинята сред тръстиките, където беше нагазил до колене.

Двубоят между него и рибата продължи близо двадесет минути. Накрая раненият язовирен обитател се предаде и мъжът с мъка успя да извлече на брега отпуснатото му тяло.

Озърна се. Наоколо нямаше жива душа – ни други рибари, ни риболовни инспектори, ни шляещи се ентусиазирано вдъхновени природолюбители.

Дотук – добре. Ама как се носи такова туловище?! На око Иван прецени, че е около 25 кила – цяло прасе. Поне главата му беше колкото прасешка. Ни в кофата можеше да го навре, ни в живарника, ни в найлоновата торбичка, в която носеше захранката и една консерва варена царевица за емка.

Почеса се по оплешивяващото си теме, па съблече гащеризона си – добре, че под него натъкми стария анцунг, че щеше да остане по бели гащи. С голям зор натъпка в единия крачол голямата риба откъм опашката, а останалата рибешка плът загърна в горната част на дрехата и дръпна ципа. Кажи-речи шаранът имаше неговият ръст и костюмът му дойде по мярка.

Хвана дрехата за ръкавите, преметна я барабар с плячката през рамо и потегли към близкото село, където живееше.

Пътят прехвърляше един баир, после минаваше през незасетите още ниви и стигаше до крайните къщи, където беше и неговият дом. Има-няма петнадесетина минути ходене. Сега обаче взе разстоянието за половин час, че и отгоре. На всяка крачка крачолът на гащеризона с рибята опашка го цапардосваше здраво и ритмично по глезена и Иван едвам пристъпи заради болката последните метри. Изобщо не се учуди като видя после синините върху крака си.

Бързо обаче забрави охкането – на плочките в двора изпъваше хлъзгавата си снага цял кит! Не беше нито Никулден, нито Коледа. Но махалата се събра като на празник – имаше да се коли шаран...

 

Автор: Диана Фъртунова

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.

Благодарим и за неоценимата помощ на: