Когато се върна с въдиците, кофата и рибарското си столче, пред входа видя линейка с включени буркани, полицейска кола и една сюрия съседи. Бабички хлипаха, комшийки шушукаха, хлапета търчаха наляво-надясно и надничаха иззад лактите на възрастните. Един униформен полицай разпитваше съседите и записваше нещо в едно тефтерче. Голям панаир беше, и ако не витаеше една безмълвна тревога във въздуха, всъщност щеше да бъде интересно.

          Кольо се приближи, като оглеждаше тълпата пред входа. Когато го забелязаха, две от съседките го посочиха на полицая. Останалите зашушукаха „Ето го... ето го, завалията... Да бе знаял, ама на!... Де да знае човек кога ще го сполети нещастието...“ Изненадан, мъжът спря, докато полицаят се приближаваше към него. Остави кофата и столчето на земята, подпря на тях въдицата и зачака да разбере какво става.

          - Инспектор Атанасов, - представи се и изкозирува униформеният. – Вие ли сте Никола Петров?

          - Аз съм, да. Защо, станало ли е нещо – Кольо вече беше доста притеснен.

          - Елате, гражданино, трябва да се качим в дома Ви за изясняване на фактическата обстановка.

          Кольо не можа да попита нищо повече. Тоя чуден термин „фактическа обстановка“ бе чувал само в криминалните филми с тежки престъпления и зловещи убийства. Всички тия сбрани хора, тоя униформен със страшната му „фактическа обстановка“, това говореше само за едно – черна беда явно го беше сполетяла и сега беше моментът, в който Кольо падаше нейна жертва. С изтръпнало сърце, нарамил отново кофа, столче и въдица, последва полицая във входа. Качи се с него по стълбите, бавно, мъчително, предвкусващ огромна трагедия. Влезе в дома си като в чужда къща и запристъпя с кални обувки (Сийка ше го убий!) по мокета навътре към хола. А там, легнала по гръб на дивана, увита в халата си за баня, обградена от хора в бели престилки и зелени униформи, примряла лежеше жена му Сийка с драматично положена на чело ръка.

          - Сийке? – хрипливо изрече той.

          Сийка, дочула разтреперания му гласец, се надигна рязко от дивана. С небивала ярост тя настръхна срещу него и свирепо надигна ръка насреща му.

          - Ето го! Ето това е той, моят мъчител! Затворете го! Хвърлете го в затвора, да изгние там, душегубецът! Душичката ми изгори тоя мизерник! Махнете го, да не го гледат очите ми!

          Немощната Сийка сякаш набираше сила и се упояваше от злобата си. Гласът й се извисяваше все по-силно и пискливо, тя се накокошинваше все повече и повече и тая нейна ярост сякаш хранеше и другите в стаята. Медицинските лица наоколо й, в началото любопитно изгледали го, започваха все повече да му се мръщят. Тримата полицаи, които явно обследваха стаята, бъркайки по шкафчета и долапи, изглеждаха все по-страшни и по-страшни. Те го погледнаха, сетне обмениха бърз поглед, и в следващия момент и тримата скочиха отгоре му, приведоха го напред и извиха ръцете му назад. Зад гърба му нещо изщрака и Кольо усети желязната хватка на белезници около китките си.

          - ГражданиноПетровВиеСтеАрестуванПоПодозрениеЗаПротивозакон-ноЛишаванеОтСвобода. ИматеПравоДаМълчитеИматеПравоНаАдвокатИ...

          Речитативът, който единият униформен крещеше в ухото му, беше заглушен от извисяващите се крясъци на Сийка.

          - Мизерник долен! Да ме овърже тука като животно и да ме остави цяла нощ като говедо да вия тука, да се срамя пред хората, да ме опозори така, да ме орезили, да ми гледат хората срамотиите...

          Кольо, все така сащисан, загубил ума и дума, а още повече и самообладание, беше изведен под съпровода на Сийкините крясъци. Докато униформените, натиснали главата му надолу и ръчкайки го по ребрата да върви напред, го превеждаха по стълбището и входната площадка, той чу как съседите наддадоха вой и упреци.

          - Ууууу...

          - Перверзник!

          - Говедо!

          - Ни тъ я срам, беее!

          - Пууу!!!

          - Ууууу..., УУУУУ...

          И така докато затръшването на вратата на полицейската кола не прекъсна хорския вой.

          Цялата история приключи много скоро с един разбунен и разделен в мнението си квартал, както и с цяло едно развеселено районно полицейско управление, изпратило наш засрамен Кольо с подкачания и подсвирквания. Но започна по доста по-тривиален начин – с една развихрена женска фантазия.

         

          Сийка Петрова, съпругата на любителя-рибар Кольо Петров, обичаше романтиката. Като всяка романтична дама, тя поддържаше налична цялата колекция поредици на издателство „Арлекин“, знаеше наизуст творчеството на Джаки Колинс, Даниел Стийл, Сандра Браун и Нора Робъртс, а в домашната филмотека имаше цели сто и шестнайсет кутийки DVD с обложка стил „запотен дългокос пират застрашително се надвесва над разсъблечена невинна девойка“. С колежките и съседките си Сийка разговаряше пространно и обстойно за любовните сюжетни линии на популярните телевизионни сериали, а забелязвайки на някой квартален РЕП корица на списание или вестник със снимка на Брад Пит или Асен Блатечки, тя мигновено преразпределяше семейния бюджет и се отказваше от свинското бонфиленце в името на привлекателното четиво. Романтичната й натура копнееше за романтика и любов, но за нещастие се беше омъжила за нейния Кольо, който освен към рибите, които се закачат на кукичката на въдицата му, не питаеше романтично чувство към никоя друга представителка на красния пол. Как ли не беше пробвала да го разнежи Сийка, как ли не го въртеше на шиш – Кольо въобще не се интересуваше. Обикновено изсумтяваше и обръщаше гръб, а след две минути откъм гърба се разнасяше хрипливо хъркане.

          В петък вечер Сийка предприе поредна офанзива в посока романтика и розови страсти. Облече нова дантелена нощничка, напръска се с ароматен парфюм, запали и подреди свещи из цялата спалня, полегна в предизвикателна поза на леглото и зачака Кольо да се накани да си легне.

          Случи се точно на следващия ден да откриват риболовния сезон и Кольо тъкмо се чудеше как да се откачи от жена си. Сийка пак щеше да мрънка, че уикенда никакъв го нямаше. Тя, с нейната романтика, искаше той да я грабне и да ходят през почивните дни на разходки в градината, на излети в гората, и все му се лигавеше там нещо да се целуват, да се натискат – въобще, противна работа! Тъкмо се беше чул с риболовната дружинка и му бяха казали, че ще се събират утре в пет часа сутринта на язовира за началото на сезона. Тая принципна уговорка го ядеше и той тъкмо се чудеше как да се измъкне от вкъщи.

          Угрижен, Кольо посети последователно тоалетната и банята, като пътьом нагледа килера си с такъми и установи, че притежава всичко налично, освен шанс да се отърве от Сийка, и с горест затътри чехли към семейната спалня. Отвори вратата и го блъсна смрад на восък и твърде силна концентрация на розова есенция. Погледна към леглото и само опитът от съвместния живот с жена му го спаси от паническо втурване да гаси безбройни свещи, заплашващи семейното гнездо от пожар. „Таз пак откачи“, помисли безразлично той и изсухли чехли пред леглото под прелъстителния поглед на полегналата в сложна геометрична форма жена.

          Сийка не беше вчерашна. На нея й беше ясно, че ако не вземе нещата в свои ръце, всичките й планове за романтична нощ ще са обречени на провал. На неин Кольо въобще не можеше да се разчита, що се отнася до фантазия. А виж, фантазии тя има много! Най-последната й беше почерпана от романа „Страсти на любовта“, който тъкмо беше приключила. Там, от шейсет и осма до осемдесет и четвърта страница, младата прогресивна авторка от португалски произход беше описала гореща сцена, в която главната героиня е овързана с корабни въжета от своя любим, който дарява така безпомощно прикованата към кревата хубавица с настоятелни ласки, на които тя нито има как да се противопостави, нито има как да не й доставят удоволствие. Ей тази страстна фантазия беше завладяла тялото и душата на Сийка Петрова, като за целта тя даже се беше снабдила с тънко въженце за простор от местната железария, идеално за осъществяването на поставените цели. Та, Сийка не беше вчерашна и щом Кольо приседна на леглото и изсухли чехлите си, тя ревна като тигрица насреща му:

          - Рррр... ела тук, красавецо мой!

          При тези думи Кольо я изгледа учудено. Ала премълча. Двайсет години беше женен за Сийка и му беше ясно, че от време на време я прихващат.

          - Ела тук и ме грабни, мъжкарю мой! – не се отказа тя. – Ела, вземи ме и ме обладай, аз съм твоя робиня!

          Кольо хич и не й обърна внимание. Кандилна се настрани и си полегна върху меката възглавница.

          Жена му се надвеси над ухото му и му зашепна прелъстително:

          - Чуй ме, мой любими господарю! Аз съм твоята робиня, ти си моят господар. Вземи това въже и ме завържи, любими! Завържи ме и прави, каквото поискаш, моля те, моля те, господарю!

          Тук Кольо, безразличен за всичките й превземки, понаостри уши.

          - Кво каза, кво?

          Това обнадежди зажаднялата за страстни ласки Сийка.

          - Завържи ме, господарю, и прави, каквото поискаш!

          Кольо невярващо опули очи. Ах, от кога мечтаеше той за такова нещо – да прави каквото си иска, и то с позволението на благоверната Сийка! Е, това странно условие да я завърже малко го сащиса, но какво пък – в замяна на него тя му връщаше свободата! Втора покана той не изчака. Грабна въжето, метна Сийка връз кревата и я овърза с ръце нагоре и изпънати надолу крака за двете табли. Ах, как стенеше, ах, как пъшкаше таз ми ти страстна жена, докато Кольо изпълняваше тая й перверзна фантазия! Кольо овързваше ли, овързваше китки и глезени. Направи стегнат моряшки възел на всеки един от четирите й крайника. Все едно връзваше кукичка за кордата на любимата си въдица. И сетне настъпи сюблимният момент – Кольо стана от леглото, нахлузи панталона и фланелата си и под изумения поглед на Сийка напусна семейната спалня. Не след дълго тя дочу и захлопването на входната врата. Кольо беше изпълнил дословно нейната фантазия. Беше я вързал и беше направил това, което желаеше – беше тръгнал на риба.

          Нощта премина тежко за Сийка. Най-напред тя вика след Кольо да се върне. После крещя по него и пустосва. Сетне опитва да се освободи от възлите, докато не се затегна още повече в тях. Накрая взе да крещи за помощ. След диви крясъци по нощите съседите я чуха, ала тактично не се намесиха – все пак, хорските работи не бяха тяхна работа. И съвсем след като Сийка загуби всякаква надежда, че ще оцелее, и се разплака като малко дете, една женица от горния етаж се смили над нея и повика полиция да провери какъв е тоя шум у комшиите. След първата крачка от страна на живущата на горния етаж иначе скромните, ненамесващи се съседи, някои от които май „не бяха чули нищо“, се събраха пред вратата на Петрови и изпълниха стълбището. Дойдоха полиция, пожарна и линейка, като първите разрешиха, вторите разбиха вратата, а лекарите от линейката спасиха Сийка от истерията й с една силна инжекция диазепам. Средството подейства почти незабавно, ала действието му премина моменталически щом пациентката зърна своя мъчител и истерията я хвана отново. То отново премина след поредната доза диазепам, но едва след като полицията отведе Кольо в районното.

          Една такава бурна история не може да приключи толкова спокойно. Кольо престана да ходи на риболов не по свое желание. Сийка престана да иска романтика от мъжа си. Дали това е било перманентен семеен статус от тук насетне или с времето валидността му е отшумяла не можем да знаем, тъй като скоро след това засрамените Сийка и Кольо Петрови тихомълком се изнесоха и се преселиха неизвестно къде.

          Съседите не бяха много доволни от последното. Много им се щеше да видят някакво продължение на тоя прелюбопитен романтичен семеен сериал. Ала, както и в Сийкиния случай, така и в техния съседски живот романтиката премина в някакъв друг, не тъй романтичен киносюжет.

 

Автор: Гергана Стоянова

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.

Благодарим и за неоценимата помощ на: