Градът е заел целия полуостров, навлязъл е дори и в солниците. Аз живея в центъра, а работя в една масивна правоъгълна постройка със зазидани прозорци, приличаща на затвор, която всички тук наричат „Изгорялата гимназия”.
По-нататък, в края на полуострова, е Стария град. Пусти улички, равни и каменисти като дъна на отдавна пресъхнали речни корита водят до потъмнели дървени къщи и край тези изоставени малки крепости виждаш изведнъж, някак нереални, сводовете на ярки тухлени огради. Там, където свършва сушата, има ниска каменна църква, с изронена от осолените ветрове мазилка, с кула, приличаща повече на изоставен никому ненужен фар, незнайно кога спасявал рибарите от бедствия.
Но тъкмо тук чувството на самота, на безисходност и обреченост ме обзема най-силно. Защо понякога ме безпокои, а друг път направо м задушава мястото, където се намирам?
Затова, когато имам време, през седмицата, отивам в Новия град. И ето – колкото по-на запад вървя, толкова повече тягостното усещане изчезва и ме обзема ведро, празнично настроение.
Да, аз обичам повече разноликия образ на Новия град, нестройната приглушена глъчка по неговите улици, където плувам в други по-добри води и дишам по-спокойно, градът, в който се смесват раси и култури, като че взел нещо от космополитната атмосфера на Бургас и напомнящ ми така много на Пловдив.
След промените през ,89 година в Пловдив се бях разболял едновременно от две болести: бронхит и безпаричие. Трудно ми е да кажа от коя страдах повече тогава – и двете бяха на път да се превърнат в хронични. Дойдох на полуострова, край морето, с намерението да остана около година-две, докато се пооправя.
Но то, че някак неусетно се изнизаха вече пет или шест, дори престанах да ги броя, а аз още съм тук и уж излекуван, все отлагам за по-късно връщането си...
Привечер, след работа, аз сядам с приятели в градинката пред читалището, където под няколко красиви върби са разположени дървените маси на „Артклуб”.
В събота, разбира се, сме на риболов. Хвърляме гриб още по-далече, извън полуострова, в сарафовския залив, край един от вълноломите, този с формата на кръст.
На брега голямата купчина мрежи изглежда внушителна, но когато го хвърлим навътре, в морето, грипът е съвсем малък и незабележим в огромното пространство вода. „Врата в полето” – както казват шопите по друг повод.
Ние започваме да дърпаме здраво тази врата, изтегляме я плавно, завързана отстрани с дълги въжета и тя бавно се приближава към брега. Страничните мрежи се огъват и заприличва все повече на фуния – огромна паст на кит, който, скрит, плува към нас.
Врата в морето, с мрежа, както футболната на стадиона, но много, много по-ситна, изплетена с най-малките по възможност „очи” – това е краят, дъното на грипа, зловещата „торба”, която се влачи като опашка най-отзад.
Попаднеш ли в „торбата”, няма измъкване!
Ала още е много рано. Тя е празна, рибите влизат и излизат от там, когато си поискат, щурат се нагоре-надолу, някои дошли случайно и безцелно, други – любопитни като новодомци на оглед в ново жилище, се спират и подушват с нос навсякъде, сноват между мрежестите стени, душат любопитно и накрая, внезапно загубили интерес, врътват опашка и си отиват.
Те обикновено не усещат, че макар и бавно, грипът все пак се движи към плитчините, така, както и ние, хората, прекалено дребни и незначителни, не можем да усетим, че Земята не само се върти, но и плува като огромна медуза, заедно с всички други, в Космоса.
Брегът изглежда все още измамно далече, когато първите олова на „крилата” изведнъж заорават в пясъка.
Край! Капанът е щракнал, но е толкова голям, че още никой не е разбрал.
Това е само началото на една дълга агония, макар че времето, доскоро сякаш спряло, сега започва да тече с бясна за рибите скорост и оловните тежести се нижат пред смаяните им погледи, порят дъното със скоростта на куршуми.
Рибите най-после осъзнават, че са попаднали в капан.
Когато рибите разберат това, те се втурват, също толкова бързи, като метеори, летят между двете странични мрежи, навътре към торбата, после обратно, отчаяни и безразсъдни.
Дребни иларии, засилени, се блъскат в краката ни или направо излизат на брега и безпомощно застиват там, на мокрия пясък, докато някоя вълна не ги върне в морето.
Затворени отвсякъде, събрани нагъсто, пасажите от хамсия и атерина, като че изведнъж успокоили се, сега плуват по-бавно и в кръг, сякаш за удоволствие, като в живописно езеро.
И ние спираме, за да си починем. За миг отпускаме

мокрите мрежи и уморени, се любуваме на гледката. Вътре е наградата за труда ни – целият б
огат улов минава в редици за празничния парад...
По-опитните добре знаят, че това спокойствие е само временно, привидно, като затишие пред буря и ще трае само няколко минути.
И изведнъж рибите като по команда, потъват. Тесните им гърбове изчезват и колкото и да се взираме в сивата вода, не откриваме там нищо.
- Бързо теглете мрежата! – вика някой припряно. – Хвърляйте пясък!...
Но вече е късно и над водата изскача първия кефал.
Той се премята във въздуха, с красив лупинг се прехвърля от другата страна на мрежата и изчезва.
Докато осъзнаем какво се е случило, друг последва примера му, измъква се по чудо точно изпод зиналата паст на „торбата”, прецапва като змиорка плитчината над ситнат а мрежа и също се скрива в дълбокото.
За дузината зрители, дошли да наблюдават изтеглянето на грипа, бягството на тези риби е вълнуващ, неочакван спектакъл. Безразборно, хаотично, а понякога и в странн, неочакван синхрон, десетки кефали, платерини и едри иларии изскачат като остриета, белите им кореми проблясват за миг във въздуха... И макар да знаем, че за тях е борба за живот, все повече и повече това започва да изглежда като чист спорт, забавление, игра, красиво развлечение – толкова леко, естествено и вродено е поведението на рибите, и толкова красиви, изящни са скоковете им.
И добре премерени, защото повечето успяват да прехвърлят мрежата.
За нас, разбира се, като гледаме как най-едрите и хубави парчета ни се изплъзват изпод ръцете, красивото рибено шоу все пак си е по-скоро бедствие:
- Хвърляйте! Хвърляйте пясък!... – повтаря пак най-възрастния, макар че и сега на повечето от зяпачите въобще не им е ясно какво точно се иска от тях.
Те учудено и с недоумение го гледат: нито знаят защо трябва да се хвърля пясък, нито пък къде...
Но обикновено се намира един, който го е правил и преди. Той загребва бързо шепа мокър пясък, замахва и хвърля в заграденото пространство като се стреми да разстели колкото се може повече попадението си с широк картечен откос.
Това ли било!
И на други им дожалява за похабения труд на рибарите и се опитват несръчно да помагат.
Може би сипещият се като градушка върху водната повърхност пясък плаши рибата. Този преграден артилерийски огън край загражденията, ако е достатъчно силен и масиран, може и да има някакъв ефект, но ако е по-слаб, вял и спорадичен, въобще не притеснява храбрите кефали.
- Язък, изтървахме рибата – тюхкат се тогава всички рибари – нищо не остана, файда няма от тази воля!
Рибарите винаги ще са недоволни.
Ако са извадили половин каса риба, казват: „Можеше да е пълна!” Ако са извадили пълна, ще кажат: „Защо не бяха две!”
Дали и ние не сме станали вече като тях, макар че сме по-скоро любители? Не, дошли сме край морето, водени повече от спортна страст, отколкото за прехрана. И въпреки всичко, сме доволни от улова си. Избягали са някои по-едри риби, но торбата е пълна с други, макар и по-дребни, от всякакъв вид: попчета илария, хамсия, атеринки, та дори и чернокоп.
Освен това, в дъното на чувала се е събрала и много трева, която гъмжи от скариди.
На брега разделяме улова поравно, всеки взима своя пай и си тръгваме. Пътят до полуострова е десеттина километра.
Понякога, щом навлезем в него, имам странното чувство, че и самия полуостров е големия чувал на невидима, но здрава мрежа, дъното, до което сме достигнали в собствения си живот.
Понякога, докато пътуваме натам, си мисля: нима и той самия не е големия чувал на невидима, но здрава мрежа, дъното, до което сме достигнали в собствения си живот?
Наистина, винаги, когато поискаме, можем да излезем оттам. И често го правим, но... отново се връщаме!
Казваме, че има време, но някой ден оловата ще опрат в плиткото и мрежата напълно ще ни затвори.
А може това да се е случило вече и ние още не сме разбрали?
Може би невидимите далечни рибари на брега, изтеглили мрежата, са спрели само за малко да отдъхнат. Но и те, и зяпачите, скупчили се на брега, и дори онези, които вяло / или усърдно / хвърлят пясък над главите ни, за да ни сплашат, дори и те, всички тръпнат в очакване на нашия скок.
Ще бъде жалко да ги разочароваме, нали?

 

Автор: Тома Троев

Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!