Тя

Не мога да плувам. Никога не съм можела и едва ли някога ще се науча. Казвам се Клио Агнес. Името ми означава толкова много, че сякаш съм обречена да бъда велика личност. Клио е гръцка муза. Аз съм обикновено момиче. В повечето семейства, имам чувството, майката надделява и избира името, освен ако по някакво чудо и двамата нямат еднакъв вкус и предпочитания. В моето семейство татко не е надделял, ами е надхитрил майка ми. Мама казва, че много повече приличам на Ана или на Афродита, ако щеш, заслужавала съм повече от някаква второстепенна героиня. Не ме питайте коя е Ана, не знам. Мама просто е обсебена от мисълта децата и да носят имена с буквата А, защото по този начин е постъпила нейната майка. Намеси ли се обаче някой вечно усмихнат и много устат инат като баща ми, традициите една по една умират.

До преди да се изнеса от вкъщи, живеех до морето. Сега имам малко таванско апартаментче, близо до един метрополитен град на другия край на света и се чувствам все едно живея в таксита, кафенета и на молитви. Ако не ми харесва, събирам си багажа, две чанти, една раничка, и заминавам. Всъщност само сърцето ми си има постоянен дом, при него. Сигурно, красиво и най-вече - мое. Никой няма да почука на вратата, никой няма да влезе неканен. Една малка спретната къщурка, с две липи отпред. А един ден ще се превърне в голяма къща, някъде в покрайнините. Къщата, най-хубаво и най-богато украсена за Коледа, къщата, в чийто заден двор всички деца от улицата се събират да играят. Освен лятото, разбира се, защото лятото сме при баба и дядо. Бъркотия, домашно приготвена храна и много цветя. Животът е изграден от толкова мечти, надежди, страхове и чувства, че може да се срути и построи отново за минути. Има ли значение, и да се тревожим, нищо няма да променим.

 Отне ми доста време да науча това и сигурно нямаше, ако един човек не ми беше несъзнателно преподал този урок. Един, който успя там, където всички други се проваляха, едно специално момиче, сякаш не от този свят. Затова нека ви разкажа историята на момичето, което можеше да плува. Момиче-океан, сама по себе си. Колко се удавиха, не е истина. Името й е Нала Котън и тя беше най-добрата ми приятелка. Все още е, винаги ще бъде. Къде е сега, какво прави, не знам, но винаги ще има специално място в сърцето ми. Нала се влюби доста преди мен. И както става по филмите, това промени всичко. Нея, животът, ежедневието ни, а накрая и мен самата. Бяхме на плажа, когато ми каза. Спомням си я перфектно, тъмната й дълга коса, преметната на една страна, големите слънчеви очила, увиснали на носа й, детската усмивка.

- Казва се Майло. Има две кучета, представяш ли си. Трябва да се качи на кораба след месец и се опитваме да направим всеки ден специален. Днес обаче бях категорична, че искам да се видя с теб. Нищо не би ме накарало да отменя неделният ни плаж.

Вдигнах вежди и отпих голяма глътка от кафето си. Нала бе отменила последните ни няколко излизания, но разбирах. Наваксвахме си по телефона или си крещяхме от терасите, все пак живяхме една до друга. Не бе кой знае колко сложно. От моята къща можеше да прескочиш директно в нейната, ако ти се рискува живота. Така ме запозна и с Майло, великия Майло. Звучи толкова... шеговито. Високо момче, стройно, с руса коса, лунички и пъстри големи очи, които сякаш заемаха цялото му лице. Да, перфектното момче. Интересна комбинация, както и характера му- скромен, същевременно отракан, добър, но с дяволити пламъчета в очите. Всичко друго, но не и мой тип. По това време бях твърде заета да мечтая по отдавна остарели актьори, за да обърна внимание на което и да е истинско момче. Струваха ми се твърде плитки и повърхностни, макар че аз всъщност бях такава.

- Не те ли притеснява това, че ще заминава?

- Не.

- Боже, колко дълго ще отсъства? Сигурна ли си във всичко това? Не си от най-търпеливите, ще ти доскучае и някой друг ще ти отвее главата. Не че искам така да стане, не! Наистина го харесах, затова, момиче, внимавай.

 Нала се засмя. Внезапно скочи на крака, метна очилата на старата си избеляла хавлия и ме погледна през рамо. Преди да си отвори устата, знаех какво ще каже.

- Не трябва да се притесняваш за това. Аз ще замина с него.

О, по дяволите, Майло.

- Клио, моля те, трябва да ми помогнеш с това. Мама никога няма да разбере, така или иначе.

- Не мисля, че трябва да заминаваш. Нала... моля те, моля те, не го прави.

Нала хвана ръцете ми и направи крачка напред, Беше на длан разстояние от лицето ми.

- Клио, трябва да го приемеш, защото е факт. Ще замина. Толкова се вълнувам, моля те, нека последните ни дни са приятни и за двете.

- Сякаш ще умираш.

- Няма, но ще изчезна. И за това се вълнувам! А предвид, че цял живот сме живели врата до врата, да, все едно ще умирам. И какво ще направиш, ако знаеш, че на най-добрата ти приятелка й остават броени дни? Ще се постараеш да е щастлива, ето какво!

Ако обстоятелствата бяха различни, щях да се скарам с нея. За Нала нямаше ясна граница между приятелство и дължимост. Аз, като нейна най-добра приятелка, трябваше да правя това, и това, и това. Аз получавах титлата, привилегиите и отговорностите. Тревогите бяха това, с които една благородна дама трябваше да живее цял живот. Проклети да са принцесите.

- Добре, виж, седни тук до мен. Слушай ме само за минутка. Майло дори не е моряк. Майло е музикант. Къде отива този кораб? Какво ще правите в Аржентина? Дори нямаш пари, никакви пари нямаш. Не може да заминеш с една раница на гърба.

- Лио, не съм толкова глупава - прекъсна ме тя - Ще си взема поне две. Пък и не отивам никъде без Лулу.

 Споменаването на Лулу ме накара да млъкна. Дълго мълчах, толкова дълго, че тя пусна ръцете ми и с тежка въздишка се върна обратно до гардероба. Решаваше какво да вземе, а каквото оставаше, беше мое. Лулу бе плюшеното мече, което и подарих за шестия рожден ден. Е, мама го купи, а аз избрах точно него заради розовата панделка и колко пухкаво е, но ето ни тук, тринадесет години по-късно. Лулу е нашият спасителен пояс.

- Наистина ли ще вземеш Лулу?

 - Не отивам никъде без него.

 Натърти на всяка дума и после внезапно се оживи. Раираният панталон, който се канеше да прибере в малкото куфарче, падна на земята. Познавахме се толкова добре. В този момент имаше идея. А за нея идеите не бяха просто идеи. Бяха щракване на пръсти и готово. Никога не мислеше рационално.

- Ела с мен. Ела с мен и Майло!

- Не.

- Защо не?

- Не искам. Харесва ми тук. Не тук- тук, но на сушата. Буквално ме молиш да изживея най-големия си кошмар.

- Ще те науча да плуваш! Имаме още девет дни, предостатъчни са.

Усмивката ми беше тъжна. Тя не знаеше, но аз знаех. Девет дни и това е. Съмнявах се, че някога ще се видим пак. Щеше да е или е никога, или след дълги години. Можех да си ни представя. В този момент, в който Нала ми обясняваше колко страхотно ще бъде, как ще станем черни от слънцето, как делфините ще скачат покрай нас и как ще живеем на плажа в Аржентина, аз видях истинското ни бъдеще.

…

- Ще се грижиш за нея, нали?

- По-скоро тя ще се грижи за мен. Познаваш я.

- По-добре от всекиго.

Майло ми се усмихна и отпи дълга глътка от кафето си. Тогава научих, че пие кафето си с много мляко и захар. Не знам защо, но това ми каза много за него. Сладка, невинна душа. Пееше като ангел, бе напълно сляп за реалния свят и господи, нямаше да види хвърлената топка, докато не го фрасне в лицето. Беше перфектен за Нала, защото бе единственият по-голям мечтател от нея, който съм срещала. Бих се притеснявала много, ако не знаех, че Нала е родена под щастлива звезда. Такива хора като нея Бог ги прави. Той лично ги е правил.

- Обичаш ли я, Майло? Ама наистина.

- Да. Ама наистина.

Засмях се. Извън кафенето животът кипеше, а клиентите от съседната маса станаха. Бяха две приятелки, които постоянно се кикотеха и обсъждаха някакви момчета. Не подслушвах, просто нямаше как да не чуя. Не ми напомниха на мен и Нала, защото с Нала никога не сме били такива. Според родителите ни, бяхме по-лоши, а според връстниците ни бяхме откачени.

- Моля те, пази я. Каквото и да стане, дори в един момент да се разделите, грижи се за нея. Тя остава всичко, за да бъде с теб.

- Това не е вярно и го знаеш. Тя остава всичко заради приключението, за да плава и да отиде в непозната страна. Мисля, че си представя един пиратски живот, не, по-скоро животът на една пиратска любовница, но аз съм всичко друго, но не и пират.

- Майло, не ми се обиждай, но тя е пиратът.

Той понечи да каже нещо, после се отказа. Спогледахме се и се разсмяхме.

- Мисля, че е време да си вървим - каза Майло и аз кимнах в съгласие.

Нала така и не разбра, че сме се видели. Мисля, че би приела по-добре изневяра, отколкото ние двамата на по чаша кафе, обсъждайки и тревожейки се за нейното бъдеще. Аз се обадих на Майло, а докато вървяхме към кафенето той ми призна, че си е мислил същото. Също така, че се е чувствам зле, че ми отнема Нала. “Коя съм аз, че да я притежавам”, отговорих му и той мъдро се съгласи с мен. Двамата бяхме обикновени простосмъртни.

- Искаш ли да спрем за пица, Клио?

- Коя ти е любимата?

- Маргарита - отговорихме едновременно.

Нала ми махаше от палубата, докато корабът се отдалечаваше. Аз и баща ми и махахме в отговор. Мама не знаеше за нищо от това, все още. Щеше да разбере съвсем скоро, сигурно още днес, защото Нала бе казала на родителите си. И те със сигурност щяха да се отбият. Погледнах телефона си. За щастие оставаше само час до курса ми по танци. Записах се вчера. Щеше да е най-добре да не съм си вкъщи. Разбирах защо са разтроени, но нищо фатално не се случваше. Завършихме гимназия преди месец и тринадесет дни. Тя не искаше да ходи в колеж, не искаше да работи нищо, което възрасните биха нарекли “перспективно”. Обеща да се върне, макар че, чух някъде, сбъднатите мечти не се връщат.

- Хайде, да се прибираме.

- Не тръгвам, докато все още мога да я видя.

Можех да видя как Майло я прегръща през кръста. Бяха толкова мънички. Корабът беше огромен, автентичен. Корабът, на който Есмералда бяга за Америка. Слънцето печеше силно, морето бе спокойно и гладко като лист. Знаех, че Нала ще е добре. Дали аз щях да бъда без нея, това ме тревожеше повече. Тя нямаше реална представа какво е да ти липсва някъде. Тя винаги беше на милион места едновременно и смело твърдеше, че времето не съществува.

- Хайде да тръгваме. Ще закъснея за танците. - погледнах часовника си и се отдалечих от парапета, без да поглеждам назад.

Нала би ме пляснала по ръката, ако ме видеше да поглеждам назад. Обърнах се първа.

- Сега трябва да живея в страх, че и теб някой ще те открадне, така ли? - пошегува се татко, докато вървяхме към колата.

- От мен няма да се отървеш така лесно.

Е, всъщност се отърва само година по-късно, но брои ли се, ако постоянно си на видео чат и на един полет разстояние? После полетите се увеличиха, но връзката си остана. А Нала? Не знам. Минали са само 5 години, откакто замина. Последното писмо от Майло го получих преди три и половина. Бяха стигнали Аржентина и живяха в една малка стаичка, близо до плажа. Разказваше ми доста неща и най-обичаше да ми разказва за това колко щастлива е най-добрата ми приятелка. Как скачала във вълните, запознавала се с местните хора и планирала пътуване до Буенос Айрес. Не искала да живее там обаче, харесвала селцето, където накарали кораба да ги остави. Майло пеел всяка вечер на плажа. Палили си огън, той пък продал часовника на баща си. Нала отрязала косата си още на кораба само защото един от моряците я предизвикал. Направили си еднакви татуировки. И една вечер тя го помолила да спре да ми пише, за да може да ме изненада. Били нейните истории, тя щяла да си ми ги разкаже, когато се видим. Смях се, после плаках. Помня как цял ден се лутах из Чикаго и го оставих да ме погълне.

Изненадата още я чакам. Мисля да пиша на Майло скоро. На същия адрес. Знаете ли, има хора, които вятърът ги отвява на другия край на света. И никога не се връщат, защото краят на света е раят на земята. Но ето и приятелство като това на мен и Нала, приятелство като океана, с всичките му приливи и заливи, дълбоко и вечно.

Два месеца и тринадесет дни по-късно две момичета тичаха една към друга с всички сили, сякаш животът им зависеше от това. Не зависеше, но най-сетне отново придобиваше смисъл.

 

Автор: Вяра Тъпчева

 

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.