Днес всички и млади и стари страдат от някаква любов. За младите, тя по-често е любовна и по-рядко риболовна. А за старите по-често риболовна и по-рядко любовна.
Право да ви кажа - нашият герой, бай Данчо страдаше и от двете и често, често вехнеше като цвете.
- Бях млад, но младост не помня - често повтаряше това, бай Данчо.
На младини нямах време нито за едното, нито за другото. Работа, работа и все работа, леко усмихнат повтаряше той.
- То къща нова градих, то деца две учих, коли купувах, вили правих и сега на две се превих. Но все още имам силен изобретателски дух и спя в гъши още пух. Сутрин слънцето ме милва с топли лъчи и отваря старческите ми очи. Пия набързо един компотен сок и си правя омлет. Драскам на бързо един нов, римуван куплет и се отправям към морето вдъхновен от новия ден!
- Въдицата съм взел, раницата е на рамо, липсва ми само половинката - затова, често си говоря сам и отговора винаги знам.
Срещат ме двама набори стари, веднага ме подхващат:
- На къде така бе бай Данчо - ме питат.
Въпросите им са все едни и същи. Винаги ме питат и разпитват в мислите ми сякаш спомени стари връхлитат.
Но аз нали съм с тънко чувство за хумор, зорлем се усмихвам и със същинска усмивка на щастлива кокошка от село гордо им заявявам.
- По любов! Те ме гледат смаяни, този път не очаквали моя кратичък и точен отговор.
Минутка, две мълчание - разминаваме се на малко разстояние.
- Ами, що си взел тая въдица?! Питат ме учудени, още повече.
- Ами, само за пред хората. Ще ме питате, кой хора?!
Ето от баба ви Гана, още не е станала и още не е изтупала юргана, но вече е на терасата и слухти като куче. Ами ето, вижте и съседката Мара, днес явно е почивка и няма да ни удря в кантара. Тя и днес е на диета и чака за някоя клюка проклета. А вижте и онзи, художника и жена му, уж на чайките бели в небето се радват, а всичко на портиерката докладват. А тя пък едни клюки донася, други като гларус отнася и целия град оглася.
- И двамата ме гледат, вдигат рамене и казват с въздишка - прав си наборе. Много от хората са неуки и затова се занимават само с клюки.
Бай Данчо, продължава, продължава - напред, назад, като нашата държава. Стига до морската градина, вече е уморен и търси да седне някъде на слънчице. Бавно оставя въдицата, сваля раницата едва, едва и сяда на една пейка до една бая позакръглена госпожа с малко дете, явно внуче. Тя, госпожата му хвърля един изпитателен поглед като на куче...Един вид, да не би дядото да ухапе нея или нейното златно внуче!?
Презрително и гледайки го от високо му казва:
- Ми то имаше и други пейки, сеги като дойде сестра ми дека, че седне?!
- Явно беше, че тази госпожа не е тукашна.
Явно беше, че е позакръглена видимо и невидимо. Явно и сестрата й може да се окаже, такава...
И бай Данчо, взе бавно, бавно, но по- лека да става. То какво друго му остава?!
И тук в морската градинка като в цялата държава, лошо взе да му става.
Но нали има силен и младежки дух, все още спи на гъши пух и има остър слух.
Чу как малкото златно внуче и то помислило дядото за куче!?
Малкият питомник изведнъж, нали е вече мъж заповеднически каза и дори замахвайки пръста си показа.
- Дай му бабо, на този старик, оня, оня стария сандвич със скъсания там плик!
И госпожата и ненагледното й внуче, явно бяха взели дядо Данчо за просяк изгладнял като куче.
А той горкият, беше цял, целеничък професор от БАН.
Останал сам самичък и то сам. Без близки, без съпруга, без деца. А имаше едно време всичко, всичко това...Сега синовете му бяха единият в Чикаго, другият в Бон. А внуците му кой по Лисабон, кой по Берлин, а внучката поредна година учи китайски и специализира в Пекин.
Само дето бабата му беше се споминала и тя.
И дори затова той стария професор, не пали вече печка и не му пуши и комина.
Старите спомени в главата му връхлитат, изобщо, изобщо не го питат.
Уж живее днес у новия 21 век, а пък изобщо го нямат вече дори за човек.
Странна работа, времето се е промени, хората се промениха.
- Можеш ли да ги разбереш?! И хора, започнаха да хапят вече хора!?
Мислите му бяха обречени, хората уж хубаво облечени, но бяха загубили сякаш човещинката си.
Вече не му изглеждаха като хора, а артисти и сякаш това бе филм на ужасите и те бяха от декора.
Умислен, но все още със съвест и памет добра, нашият герой тръгна бавно, но уверено към рибният магазин.
Едва вървеше, едва, едва, но все пак се добра.
Искаше му се отново да опита вкуса на прясната риба.
Да си припомни младините и да си полегне загледан високо горе в тавана. Така винаги си почиваше, загледан в тавана.
Мислеше, но и все още действаше по предварителния план.
Успя да остави въдицата бавно до вратата отвън.
Влезе в магазина като на сън. Избра си един паламуд, плати го с една двадесетолевка - проста и чиста сметка.
Загледа се като малко дете в рибите. Имаше всякакви риби. Но му се видяха скъпи и не по джоба му.
- Ех, ако пенсията му беше малко по - голяма, можеше да си вземе поне някакво филе. Но уви, трябва, трябва той да пести и за черни дни.
Все пак нали поне си взе една рибка, стига му.
Цял живот е бил скромен, работлив и пестелив. Винаги от всичко е пестял и затова сега си има една пенсия от БАН. Има си и даже тефлонов тиган. Купи си го с малко бонус точки.
На промоция. Може да си свари рибена чорба от главата и опашката. Устата му се напълни със слюнки. Мислено си представи вкуса й.
- Брей, че хубаво ухае - на риба. Целият магазин миришеше на риба, на море и на сол.
Ръцете ме трепереха, сякаш с тях току що я бе уловил. Бавно и с треперещи ръце той я сложи в раницата.
Рибата видя му се на сметка, но малко тежка. Щеше да си я сготви за имения си ден, Йорданов ден.
Но пак щеше да бъде сам, само със спомените си и годините си, годините си, неговите набори - както ги наричаше.
На връщане едва, едва вървеше. Настигна го съседа отсреща.
- Добра среща - промълви бай Данчо.
- Къде си ходил, бе наборе - рече му бай Захари.
Да не би за хляб и сухари, но гледам носиш и риба, щом раницата е мокра и от нея тече вода.
- Бях на риболов - отговори с младежки дух бай Данчо.
Хванах един паламуд - виж, голям и замразен, каза той усмихнат и щастлив, като малко дете хванало голяма риба.
На младини все ходих по любов в Бан и време нямах за риболов.
Мерак винаги имах, но време все не намирах. От любов по риболова фантазирах.
Представях си, че имам голям собствен кораб. Моряци, капитан, екипаж. Но това винаги беше мираж.
Морето все беше бурно, страховито, а щом се събуждах детето пак беше отвито.
Поглеждах малкия как сладко спи в креватчето, погалвах го мислено и с очи, не само него, но и братчето, по малкия и след това и аз затварях отново очи. Усещах копнеж, чувах нежния дъх на жената уморена от работа и грижи, заспала сладко до мен.
С топла усмивка и целувка от нея започваше моя трудов работен ден. Трудът възпитава, трудът облагородява, трудът ни подмладява!
- Тава са само лозунги - рече намръщен Захари.
- Вярно е - от труд се остарява и човек се превива като мен на две. И даже дископатията може да го изяде.
Докато и тя като бурята в мислите ми отзвучи.
И отново виждам морето, спокойно, синьо - зелено и безкрайно, безкрайно.
Обичам морето, обичам го като живота, като съпругата и децата си, но все нямам, нямам време за него.
Време за него не ми остана, а сега, сега аз съм заседнал като подводница на коралов рид.
Хванала ме е някаква дископатия и изобщо не ще да ме пусне с години.
Мъчи ме тя мене, а ма и аз лесно и се не давам.
Продължавам да ходя до плажа, до мостика, до кея и дори риба още ловя в морето.
Ловя я с мерак и любов и все в мечтите си!
С моята голяма любов - механиката квантова в БАН, улових младата зъболекарка д-р Вантова, покойната ми съпруга.
А днес пиша стихове с любов, като набора и поет Недялко Йорданов.
И все по-рядко и рядко ходя аз по риболовна любов, разбирай риболов!
И дори не разбирам и живота днес, светъл и нов?!
Светът днес страда сякаш не само от дефицит на прясна морска риба и на човешка, човешка любов.
В морето големите риби изяждат малките, а в света големите хора изяждат по-малките.
Липсата на човешка вече любов е по страшно нещо дори от бракониерски риболов.
- Къде, къде изчезна стария мерак и старата любов?! - сам той се питаше.
- Меракът и любовта към морето?!
Тази любов, която кара да прескача дори на тези мой години сърцето.
От нищо не се плаша вече.. Нито от подводни рифове, нито от айсберги ледени.
Чувствам се като капитан далечно плаване, преди отплаване.
Автор: инж. Ирина Николова
10.
