Всеки един човек има моменти, в които чувства, че той не е разбиран, не оценен, по един или друг творчески импулс. В такива критични ситуации се сърдим или сме обидени на целия свят, но не и на себе си. В такъв случай общението с природата е като лек. А срещата и запознанствата с хора, с обща риболовна страст и увлечение, помага за сближение и контакт за обща тема на разговор.

На риболов може да бъде и да се случи всичко!

Есенен ден. Бяхме с неколцина приятели. Само слънцето бързо залезе като отсечено. Прибираме се през нощта. На сутринта се събуждаме в 6, стопляме останалото от предишната сутрин кафе за разбуждане, изчакваме изгрева и след час отново на лодката.

Хвърлим -вадим, хвърлим -вадим, за един час в лодката се замятваха десетки опашки. Спомням си в реката на детството, в района на Дунава през 90-те години, къпахме блесните и резултатът честно казано, не бе впечатляващ, понякога отплувахме недалеч от брега, заставахме на място и мятахме спинингите. На няколко пъти блесните се късаха, но ние от опит бяхме хванали цаката и изрязвахме с ножа от консервни кутии и все пак рибата се мамеше в наша полза.

Почти винаги, по същото време, заедно с нас в своята лодка ловеше риба дядо Мите. Той беше един от онези рибари, за които целият град знаеше и като че ли всички го познаваха. Когато го видехме с неговата лодка - тогава си знаехме, че днес влезем ли, уловът ни ще е богат. Дядо Мите - бивш моряк, среден на ръст човек - плещест, с ръце и лице почернели от морското слънце. В четвъртития му череп, под почти голото му теме лъщяха, като стомана големи сини детски очи.

Така постепенно с дядо Мите се опознахме.

Почти половината от живота му бе минал в плавания с различни кораби по чуждите морета по света. Водата и мирисът на море го привличаха от детските години, страстта, която бе усетил преди години в баща си, беше приел за своя. Затова, едва навършил деветнадесет години, за мъка на родната си майка и заради това, което му бе завещал един друг рибар, той бе поел по моряшкия път.

Всяка наша среща - това са разкази за минали истории от моряшката му служба, за уловени риби и подарени на приятелите, споделени съвети за чудотворните му примамки и стръв. Риболовът му позволяваше да си вземе почивка от ежедневните грижи и възстановяване на изразходваната сила - това се бе забелязано от дълго време. Но там, край реката, нашите общи интереси имаха и друг подтекст, незабележим на пръв поглед.

Няма да забравя как веднъж, след успешен риболов, той, докато готвеше уловената риба в неговата малка, схлупена, но приветлива и добре устроена къщичка, ми разказа своято история.

Родил се беше пак покрай реката- в бедно семейство. Не си спомня кой е баща му. Един ден, още като дете- десет- единадесет годишен- той не успял да улови нито една рибка. А вкъщи нямало нищо за ядене. Тогава, той, дете още чудейки се какво да прави и как да нахрани своята майка, която давала всичко за него, в безсилие заплакал край брега. И някакъв човек, с добро лице, дълга брада, го попитал защо плаче. Той му казал, че няма какво да ядат вкъщи. Човекът бил също рибар- и неговият улов за деня не бил голям- две- три рибки- се смилил над него и му дал своя улов- да нахрани майка си. Така между двамата се завързало приятелство. Старият рибар- дядо Коля- помагал на младия тогава Мите да научи тънкостите на риболова, помогнал му да се научи да чете и смята. Но животът наказал още повече дядо Мите- майка му починала. Неговият приятел- дядо Коля- му помогнал с всичко. И продължил да му помага- купувал му учебници и тетрадки, изучил го, приел го като свое дете.

За тези неща ми разказа дядо Мите- с умиление и със сълзи на очи.

Когато станал юноша, неговият покровител го изпратил юнга на един кораб- да научи моряшкия занаят и да може да изкарва сам прехраната си. На този кораб дядо Мите се научил на всичко, което му било необходимо за моряшката професия. Завръщайки се от над една година плаване, той искал да съобщи радостната вест на покровителя си- че не е вече юнга, а моряк. Но научил, че дядо Коля е починал ден преди той да се завърне от плаването си. Младият тогава дядо Мите дал и последната си стотинка да изпрати човека, който го беше направил мъж и го беше изучил.

Следващите години от живота да дядо Мите продължили в плаване по морето от кораб на кораб,  пътешествия по най-различни кътчета на земята, но винаги той е помагал на всеки, който е имал нужда. Той беше благ човек- обичаше да се весели, понякога, след добър улов и след като сготвеше рибата, канеше свои приятели- да се почерпят, да се посмеят и да се пошегуват.

Уверявам ви -никога не съм срещала човек по-увлечен и по-предан на шегата от тоя дядо Мите. Удоволствие номер две след риболова. Разкажете му някоя хубава духовита приказка - ама изкусно му разкажете - и вие ще намерите най-сигурния път към неговото благоволение. Страните му се надуваха от смях и от шумното му дишане приличащо на шума от придошла река, а когато повдигнеше ръцете си с доволен жест придобит от "дългогодишния стаж" и използване на въдицата си която той шеговито наричаше "Госпожицата" и само той умееше да я направлява. А тя беше въдицата на човека, приел го като свой син- на дядо Коля- беше една такава ощърбена, дебела, неугледна и грозна- но вигаги беше вярна на дядо Мите.

Често разстроеното ми сърце търсеше посока и диря към някой тих и по-спокоен кът, където можеше да се разтовари и отдъхне от негативни мисли. Имаше дни, в които краката ми сами ме водеха към убежището на възрастния рибар. През широко отворената му обител светлината озаряваше кръстопътя на домашния му бит и оприличаваше ъгъла, в който сидеше дядо Мите и преглеждаше такъмите за риболов тъй родни и скъпи на сърцето му и тази любов към живота, която той ми предаде по някакъв магичен път- чрез своите разкази и своят път в живота.

Сетне под зейналата порта  и сред светлината и тишината, се спирам щастлива и доволна, че виждам мъжките му ръце да галят 'Госпожицата'.

През студените зимни дни или когато валеше дъжд прекарвах по няколко часа при него и следвах със запален интерес разказите за впечатляващи улови на дву килограмова бяла риба, и мрени по килограм, та и повече.

 Въпреки че не бе възможно да се провери, аз знаех, че историите му са реални. Беше такъв искрен и честен човек, че не би излъгал за нищо. Той често се шегуваше, че „Госпожицата“ е всеобща любимка на неговите съседи, ,донасяла им е не веднъж пресни големи риби за гощавка. В стаята, оживена от неговото бъбрене, аз се чувствах добре.

Няколко години по-късно, аз вече разбирах какво е това риболов и основите на риболовните мъдрости, научи ме на всичко това, което той знае, как да се хваща на въдица, видове примамка къде е по-добре да се намери място за риболов и така нататък.

 ... И сега, когато вече дядо Митко го няма и той е поел някъде по небесните простори- може би да търси хората, които са му помагали  и времената вече не са същите, аз си спомням с обич ,местата и възможностите за риболов, за отмора и спомени с всичко, с което се започваше.

Какви са били безгрижни годините тогава ...а колко много научих от дядо Мите и неговия път... За истинските ценности, за жертвоготовността и човечността- нещо безценно, на което никой друг не би ме научил.

Автор: Самира Душева

2.