Имало едно време в едно селце край морето един рибар, който хванал чудотворна златна рибка. Всички сме чували тази история. Мълвата за нея и морското селище с чудотворната рибка плъзнала по всички краища на Света, привличайки хиляди, които били нетърпеливи също да се сдобият с несметни богатства чрез три желания.

Така минавали годините и докато в началото морския кей бил пълен с алчни ентусиасти, то век по късно всичко това се превърнало в легенда, с която бабите приспивали своите внуци. И тъй като всяко местенце, обвързано с необикновена легенда трябвало да има още по-необикновено име, като например голямото ледниково езеро Лох Нес, то това крайморско селище било наречено селото на късмета.

Все по-малко хора ходели да ловят на кея, където се смятало, че бедният рибар бил уловил златната рибка. За толкова години тя така и не се показала отново, а хората спрели да вярват в нея и се отказали от търсенето й.

В една неделна сутрин кметът на Късметлийско приготвил своите рибарски принадлежности, взел въдиците, кукичките, кепа, кофа, сладка царевица, червеи и едно сгъваемо столче, събудил жена си и детето, поприготвили се, натоварили се в колата и потеглили за обичайния неделен риболов. По принцип кмета предпочитал сладководните басейни, любими му били язовирите, затова потеглили към най-близкия, но тъй като бил затворен, се принудил да се задоволи с морето.

В ранната мрачна утрин морският кей бил пуст. Семейството разтоварило багажа и всеки се заловил с подготовка. Жената направила кафе, разпънала сгъваемата маса и се заела да чете някакъв нов роман от библиотеката. Кмета обаче имал много повече работа. Той трябвало да приготви захранката, да върже кукичките, да нагласи всичко изключително внимателно, тъй като едновременно с това трябвало да обяснява подробно действията на сина си, когото се опитвал да посвети в изкуството на риболова.

С напредването на деня момчето, което знаело как да борави с въдица, макар да не било толкова напреднало в занаята, подобно на своя баща, започнало да вади от дълбините на морето рибка след рибка. Спорният улов така го ентусиазирал, че дори при най-лекото помръдване на плувката, то рязко изкарвало кукичката от водата, та да не би някоя рибка да успее да избяга.

По едно време, колкото и да не желаело да остави въдицата си, природата така силно го призовала, че то не могло да не се отзове, затова повикало майка си да му наглежда въдицата, докато се върне. Свършило работата и като се върнало, пред очите му се разиграла неописуема сцена.

Майка му държи здраво въдицата с двете ръце, а на кукичката се мята чудно красива рибка, а спре ли за малко, жената отново я потапяла във водата и пак я вадела. Момчето взело въдицата си от неопитните ръце на своята майка и с недоумение я попитало, какво за Бога върши? Тя отговорила, че я било гнус да извади рибката с голи ръце и затова го чакала да се върне, но за да не умре уловът, тя отново го потапяла във водата за всеки случай.

Синът стоял и гледал тъпо, без да знае какво да каже относно гениалното хрумване за спасяването на живота на рибата. Той я откачил от кукичката и я огледал хубаво. Люспите и били като че ли от истинско злато и така красиво проблясвали на светлината на слънцето. Момчето така се въодушевило, че решило да си я запази като домашен любимец и после да я покаже на приятелите си. Прибрало рибката в кофата.

Вечерта кмета се заел да приготвя днешния улов за вечеря, а синът излязъл да се похвали пред всички рибари в селото. Още щом чули описанието на чудната рибка и мястото, на което била уловена, всички разбрали какво наистина е хванало момчето и до един се втурнали към къщата на кмета, за да се уверят с очите си. В момента, в който пристигнали обаче, всичките им надежди в миг се попарили, или по-точно препържили. Майката била сложила вечерята на масата, а кметът пържел златната рибка в тигана и си пеел.

- Кмете! – извикал един възрастен рибар, чиито очи били разширени от ужас – Това, което пържите е златната рибка. Как можахте?!

Кметът го погледнал недоумяващо:

- Златната рибка ли?

- Не ви ли проговори?! – отчаянието се бе прокраднало и в гласа на другите рибари, чиито дългогодишни надежди се бяха превърнали в ястие, залято с лимонов сок.

- Е, тя ми проговори, ама аз да не съм луд, да си говоря с рибите? – сопнал им се той.

Рибарите, с тъжна стъпка се отправили към вратата на къщата и въздъхнали с глас, пълен с разочарование:

- Какво направи кмета?! Сготви ни късмета…

 

Автор: Златилина Георгиева Костова

8.