Валеше.

На небето висяха тежки сиви облаци, които изсипваха безбройни капки дъжд, разбиващи се след това стремглаво в студената твърда земя. Някои от тях обаче успяваха да се закачат случайно на прозорците на колата и бавно започваха да се стичат по тях. Но дори и в този случай, след това те отново се губеха в твърдата повърхност, превръщайки се в малки пръски.

Малкото момче бавно проследяваше краткия им път по стъклото, чийто край ги водеше към гибелта. Макар и да съзнаваше това, искаше да бъде на тяхно място.

Искаше да изчезне.

-              Колко време ще стоим там?- попита то баща си, който умело въртеше волана.

-              Преди обичаше да ходим заедно за риба. Какъв е този тон?- сбръчка объркано веждите си и му отправи недоумяващ поглед с очите си сиви като небето в този момент.

-              Казах ти, че днес искам да пропуснем. Виж времето колко е ужасно! Знаех си, че ще бъде така…

-              Боже, дъждът няма да те изяде!

Направи още един завой. Приближаваха езерото. Синът му реши да си замълчи, но притеснението бавно пълзеше по вените му, от което ръцете му затрепериха.

-              Студено ли ти е?- пита баща му и отправи очите си към копчето, с което щеше да пусне парното.

-              Тате, внимавай!- изкрещя момчето от ужас и пръстът му се вдигна.

Срещу тях се бе насочил огромен камион.

За щастие бащата направи светкавична маневра и избегна предстоящия удар. Едва секунда след това се обърна към сина си:

-              Добре ли си?

-              Да, да… Хайде да се връщаме, моля те!

-              Синко, успокой се, моля те. Знаеш, че всяка година ходим за риба на това място в този ден. Виж, разбирам, че това ще е първият път, в който майка ти няма да дойде, но… аз все още съм тук. И ще бъда още дълго време.

Очите на момчето, чийто цвят бе наследил от баща си, се насълзиха.

-              Обещавам.- завърши баща му и постави ръка на рамото му.

***

Минаха едва десет минути и най-накрая паркираха колата. Дъждът бе спрял, за техен късмет, но небето все още бе мрачно. И за да бъде обстановката още по-тягостна, езерото бе притихнало и спокойно или както го усещаше момчето- злокобно.

Двамата свалиха всички приготовления за улова, започвайки от въдиците и стигайки до пикантната примамка- червеи. Сложиха си две столчета и зачакаха нещо да клъвне.

Нищо.

Синът се взираше отчаяно в сивия хоризонт отсреща и търпеливо чакаше баща му да каже така очакваните думи „ Тръгваме си!“, но вместо това рече:

-              Последно хвърляне и си тръгваме. – макар и не точно с тези думи, но все пак успя да му даде надежда.

Точно когато закачаше червея на кукичката обаче неочаквано сподави болезнен стон, а заедно с това от пръста му шурна яркочервена кръв.

-              Тате, добре ли си?- веднага попита разтревожено детето и стана от малкия сгъваем стол.

-              Спокойно. Стой си. Малко кръв не е убила никого.

И той метна въдицата.

-              Може пък да привлека някоя риба с кръвта си. Без да искам оставих върху примамката.- пошегува се той, с което успя да накара сина си най-накрая да се усмихне и отпусне.

Усмивката му замря.

Нещата, които се случиха, сякаш се разиграха на бавен каданс. Нещо голямо опъна въдицата, с което баща му залитна рязко напред. В следващия момент някакво странно гротесково животно с люспи по цялото си видоизменено тяло, отскочи от водата захапвайки тялото на мъжа, след което се върна обратно в дълбините.

Единственият спомен от бащата, който остана, бе кръвта, издигнала се на повърхността на водата. Единственият цвят в този сив ден.

Цветът на нарушеното обещание.

Автор: Пламена Петрова

3.