Йордан отпи от ракийката и разбута огъня със съчка. Погледна изпод вежди Мимето и блага топлинка се разля по сърцето му, след тая от ракийката, де… Мимето, снахичката, дребничко хлапе с още детски черти, замяташе както можеше въдичката, като внимаваше да не закачи дрехите си с кукичката.

            - Ейй, двайспет години да си го гледам аз тоя вир, и да дойде… е те тая особа, и да ми излови рибата… - измърмори престорено сърдито Йордан и пак благо, уж изпод вежди, погледна Мимето.

            - Айде, бе, аз сина ти взех, ти за него нищо не каза, пък сега тука за рибата... – Мимето имаше уста-картечница, ако и да изглеждаше като невръстно хлапе. Още по-блага топлина се разля по гърдите на Йордан и той отново отпи от ракийката.

            Мимето засече и изтегли още една чернозлатиста мряна. Откачи я гнусливо от кукичката и я пусна в живарника, потопен на плиткото в реката. В него гъмжеше от мряна – снахичката добре го даваше!

            Неговият Богдан беше се оженил за това хубаво момиче наскоро, след не особено дълъг годеж, но за сметка на това след двегодишно ухажване. През тия две години, през които синът му търчеше подир Мимето, тя отказваше всичките му покани за среща. Едно кафе не се нави да изпият. За него тя ни кафе пиеше, ни обядваше, ни вечеряше, още по-малко пък закусваше. И после к`во стана… изведнъж кандиса. Сигурно му писна на момичето, подсмихна се Йордан доволно. Син му пък не я остави дълго да се чуди и след две-три предложения за брак я понатисна и тя се съгласи. Иначе, кой я знае – можеше и да избяга, какъвто е опак неговият Богдан.

            Стана, закачи червейчето на кукичката й, че нея я беше гнус. Такъв си беше Йордан – джентълмен. Нямаше да остави жена току-тъй да си цапа пръстченцата с нещо, което не е за нея. Абе, джентълмен – глупости! Приятно му беше просто да се върти около Мимето, като малко пиленце му беше тя, искаше да я обгрижва и да си я гледка, пък белким Богдан се сети как се гледа жена.

            Малко по-надолу син му наблюдаваше с периферното си зрение какви ги върши неговата и й се цупеше, ама тайно. В неговия живарник още нямаше нищо. Йордан си знаеше стоката и си представяше какво му е на Богдан. Синът му израсна горделив, егоцентричен, и никога не беше търпял конкуренция. В училище беше най-големият мъжкар, в махалата беше първият побойник, а в гимназията вече беше любимецът на момичетата, което той с наслада подчертаваше, ако не се намереше някой наблизо да го похвали. На Йордан неведнъж му беше идвало да го цапне през устата, но… нейсе. За това до голяма степен вина имаше сам той, като го възпитаваше да бъде мъжкар. Като дете още го водеше из горите и го учеше да пали огън, да лови риба и да прави лагер. Научи го как да разпознава ядливите гъби, как да оцелява само с нож и канап. Внушаваше му, че трябва да умее да се справя с най-тежката мъжка работа и не само това – да се гордее с уменията си. Така Богдан израсна със самочувствието на най-способния мъж сред връстниците си, дето се вика – мъжки мъж! Къде ще му се мерят ония лигльовци, мамини синчета, които връзките на обувките си на възел връзваха. Та по тоя повод… Йордан погледна изпод вежди и Богдан, само че него – тревожно. Личеше си, че Мимето не го е опознала още, щом така спокойно си пълнеше живарника с риба без хич да й пука, че мъж й се излага. Ей го – пак изтърва мряна и извади празна кукичка. Мдааам, Богдан пак ще беснее в края на тоя риболов.

            На това място по долното течение на река Факийска идваше от години. „Гледаше” си го. Окастряше драките, поддържаше една миниатюрна полянка, на която беше оградил с камъни огнище. Ловеше невероятни чернозлатисти мрени. Понякога залагаше и дънни въдици, на които улавяше големи речни кефали. Случваше се да изтегли и някое малко шаранче, от най-вкусните. Познаваше мястото като петте си пръста, често дори нагазваше в студените резливи води и направо бъркаше под камъните. Наскоро с изненада установи, че попчетата от морето проявяваха склонност да мигрират и навлизаха в долното течение на реката през устието й, плавайки срещу течението. Идваше целогодишно и дори през късна есен оставаше да нощува в палатката си. Богдан често идваше с него, като Йордан винаги имаше чувството, че синът му тайно се състезава с него. И ако не му се получеше, в края на риболова винаги си намираше причина да избухне и да направи панаир. Йордан само се подсмихваше и си събираше нещата да си ходят. Ей го и сега – седи отдалечен от тях и се прави, че не забелязва как Мимето скъсва рибата. Иначе отвътре всичко му ври и кипи. Нарочно ходи два пъти за гъби и се върна с е такова чувалче сърнели – само за да каже после, че не е наловил, защото е бил зает с друго, а и е отбелязал уж нечуван успех в това си занимание. Йордан виждаше, всичко виждаше. И как Мимето въобще не забелязваше, че нейният скопосник се върти като шило у торба, и как Богдан се нацупваше още повече, и как нервно замяташе, засичаше и вадеше празна кукичка отново и отново. Не отиваше на хубаво тая работа.

            А Богдан замяташе ли, замяташе. Беше заложил три въдици. Едната беше на стръв за мряна. Другите две бяха дънни. Йордан го познаваше добре – син му гледаше да извади нещо голямо, барем умие срама от лицето си.

            На Мимето й доскуча. Остави въдицата, отиде до туристическия душ и си изми ръцете, после отвори две бири и занесе едната на мъжа си. Остави я до него, докато той все още седеше с гръб към нея. Гушна го през врата и се отърка през рамото му в бузата му. Богдан си остана така. А Мимето въобще й не забелязваше. Йордан ги гледаше изпод вежди, леко тревожен. Не е на добре тая работа.

            След малко Богдан се поразмърда. Погледна леко виновно жена си, после взе бирата и стана. Приближи се, поусмихна се, пък взе да преглежда кой какъв улов има.

            - Баща ми, ти още стръв имаш ли?

            - Имам, бръкни там в торбата.

            - А, хубаво. Малко захранка да направя, че да тръгне…

            Богдан извади кутийките с дъждовните червеи и започна да ги изпразва върху един голям дънер. После извади ножа си и започна да наситнява съдържанието им с ножа си.

            Мимето се обърна и гнусливо го изгледа.

            - Боги, какво правиш, това какво е сега?

            Богдан не отговори. Продължи равномерно да трака с ножа си върху стръвта.

            Йордан се намеси:

            - На рибите пастет прави, Мименце.

            - Пастет ли? Хм… а после на филийки ли ще им го маже?

            Опасенията на Йордан се оказаха излишни. Богдан прихна в неистов смях. Старият също се ухили.

            Но каквито и захранки да правеше Богдан – не вървеше и не вървеше. Мимето през това време лови, яде, бра гъби, спа, после пак лови, пак яде и накрая изпухтя и каза:

            - Е ние няма ли вече да си ходим? Тая цялата риба какво ще я правим, много е, айде стига толкова!

            Момичето си е момиче. То си иска града, кафенетата, приятелките и мола. Природа, природа, ама и тя писва! Йордан поклати усмихнато глава и малко по малко започна да прибира това-онова. Богдан обаче продължаваше да стои упорито на брега, с гръб към тях, а раменете му изглеждаха все по-нервни и истерични.

            Докато Йордан и Мимето прибираха вещите си и ги пренасяха в колата, Богдан нетърпеливо чакаше нещо да се закачи на въдиците му. Може да не беше уловил нищо друго, но ако сега някой голям речен кефал му кацнеше на куката, щеше да й запуши устата на Мария! Дошла тука, само с късмета си на новак, и утрепа мряната. А той – от малък по риболов, и нищо! Ехх… едно кефалче само, или… да! Или сом! Хубав сом, царят на речните риби, който дори и баща му рядко носеше вкъщи. Ех… само още малко и все нещо ще се закачи!

            Така мина около час. Йордан и Мимето отдавна бяха натоварили, но, забелязали нежеланието на Богдан да си тръгне, стояха край угасения огън и си приказваха. Йордан обичаше да й разказва вицове, лакърдийки, случки от бурните си младежки години, когато беше бунтар, а и още смяташе, че е, само да не беше тая упорита кашлица, и й цитираше наизуст цели пасажи от Керуак и Буковски. Мимето обожаваше да го слуша. И Йордан обожаваше Мимето да го слуша! И даваше всичко от себе си…

            - ... „Говори А-853. Моля, променете курса си с 15 градуса на юг за избягване на сблъсък. Идвате право към нас. Разстояние: 25 морски мили.” От кораба отговарят: „Съветваме ви да измените вашия курс с 15 градуса на север за избягване на сблъсък.” Ония отсреща пак се обаждат: „Невъзможно! Повтарям: моля да измените курса си с 15 градуса на юг за избягване на сблъсък.” Капитанът бесен, псува, после хваща пак радиостанцията и почва: „Говори капитанът на кораб от американския флот. Настояваме да измените курса си с 15 градуса на север за избягване на сблъсък.” Отговарят му: „Не смятаме, че е изпълнимо или удобно. Съветваме ви да измените курса си с 15 градуса на юг за избягване на сблъсък.” От кораба вече много напушени: „Говори капитанът на втория по големина самолетоносач от американския флот. Ескортирани сме от два линкора, шест разрушителя, пет крайцера, четири подводници и други поддържащи кораби. Насочваме се към Персийския залив за военни маневри в офанзива срещу Ирак. Не ви съветвам, а ви заповядвам да измените курса си с 15 градуса на север, или ще бъдем принудени да вземем необходимите мерки за сигурността на този кораб и ескортиращите го. Вие сте страна съюзник на НАТО и тази коалиция. Моля да се подчините незабавно и да се махнете от пътя ни.” След малко по радиостанцията отговарят: „Говори Хуан Мануел Салас Алкантара. Ние сме двама. Ескортирани сме от нашето куче, храната ни, две бири и едно канарче, което сега спи. Поддържа ни радио „Ла Коруня” и канал 16 за извънредни случаи. Никъде не сме се насочили, тъй като говорим от сушата. Ние сме във фар А-853 Финистер на брега на Галиция. Нямаме никаква шибана идея къде сме в ранга на испанските фарове. Чувствайте се свободни да направите каквото по дяволите искате, за да гарантирате сигурността на кораба си, който ще се натресе в скалите. Отново настояваме и съветваме, че най-здравословно и препоръчително е да измените курса си с 15 градуса на юг, за да не се сблъскаме.” И следва моментален отговор от кораба: „ОК! Разбрано, благодаря!”*

            Мимето избухна в звънлив кикот. Йордан погледна дяволито към Богдан. Това беше любимата история на сина му и винаги, когато старият артистично я рецитираше наизуст, момчето му се заливаше да се смее. И сега уж сърдитите му рамене се тресяха от сподавения смях.

            И точно в този момент, разсеял се от историята, Богдан не забеляза подръпването на кордата. Скочи, ала вече беше късно. Изтегли рязко въдицата, но чернозлатистата мряна на кукичката се откъсна и падна обратно във водата. В бързината не беше уцелил момента да засече и рибата не се беше закачила добре.

            Вбесен, Богдан гневно хвърли пръчката и изрита кутията със захранка. Мимето го погледна с големи, учудени очи и остана така, гледайки неразбиращо, докато мъжът й беснееше наоколо. Йордан пък наблюдаваше тревожно снаха си и се чудеше как ще свърши цялата тази история. Докато…

            … Точно в този момент нещо се закачи на една от дънните въдици. Богдан забеляза и се спусна към нея. Този път беше много внимателен и тръгна да тегли улова. Личеше си, че беше нещо голямо. Опъваше се. Младият мъж обнадеждено навиваше кордата на машинката. Тънката месина приближаваше трудно до рибаря, а това беше обещаващо. Богдан много, ама много внимаваше.

            Ако наистина толкова се опъваше, това явно беше нещо много голямо. Някой много голям кефал. Богдан беше виждал невероятни парчета, донесени от баща му точно от този вир. И все пак, кефал не би се дърпал така. Това нещо не отпускаше – то просто се опъваше. Макар и внимателно, много сила отиде, за да го довлече малко по малко по-близо до брега. Това ще да е някакъв едър скобар, друго нямаше какво да е! Сега щеше да натрие муцуната на Мария! Щеше да види тя! Дошла ми тука и извади цялата риба от реката на суша! Охооо… Охооооо… къде ми е тръгнала тя, той с една риба щеше да я направи смешна, рибарката! Ами ако… ами ако беше сом! Това нещо така се опъваше, това ще да е някой тлъст сом.

            Мимето и Йордан наблюдаваха как Богдан въодушевено вади улова си. Кордата вървеше трудно. Или беше едра риба, или куката беше закачила нещо и сега го влачеше със себе си. Плувката съвсем приближи, Богдан започна да изтегля последните метри.

            На края на кордата се виждаше нещо. Виждаха се много, много оплетени треви, клечки и тръстики. Докато мъжът ги теглеше, те малко по малко се разплитаха и падаха във водата. Накрая последната, все още закачена за тръстиките във водата, падна и освободи „улова”. Опънатата до преди малко от тревите рибка се изстреля напред и полетя към Богдан. Една мъничка, бърза рибка, черна на цвят, летеше, окачена на кордата, по траекторията, водеща право към челото на мъжа. Толкова бързо, че той дори не можа да съобрази да пусне въдицата и да се отмести. Така силно, че го плясна звучно насред челото. Богдан вбесено се пресегна и сграбчи рибката. Попче! Някакво никакво попче! То даже не беше речна риба! Незаконен мигрант, тръгнал срещу течението да бяга от морето, и стигнало тук, до бащиния му вир, да му изяде стръвта за сомове и кефали и да го направи смешен пред жена му и пред баща му. Някакво смешно попче да му се изсмее в лицето и после най-нагло да го зашлеви по челото с гнусната си лигава рибешка опашка! Богдан страшно погледна към Мимето и баща си.

            Йордан напрегнато чакаше развръзката. Очакваше, че Богдан ще избухне всеки момент. Очакваше да изпотроши от яд въдиците, да се развика, да псува и да изхвърли всичко във водата. Очакваше Мимето да се уплаши, да избяга, да тръгне пеша през гората, а когато успееха да я приберат вкъщи, очакваше да си събере багажа и да си иде ужасена у майка си.

            Йордан седеше и чакаше. Богдан седеше с попчето в ръка и гледаше към тях страшно.

            А Мимето седеше, гледаше Богдан и кротко се усмихваше.

            Богдан се загледа в нея. Лицето му се отпусна. Погледът му се закова в очите й и постепенно започна да се успокоява.

            В следващия момент Богдан се усмихна, добродушно и кротко.

 

 

* Известен комичен радиодиалог между американски боен кораб и фар на брега на Северозападна Испания, разказван години наред като анекдот от зевзеци. – бел. авт.

 

Автор: Гергана Стоянова

9.