От нощното небе се прокрадваха първите лъчи от есенното слънце.  Над малките планинки, пълзящи по хоризонта, сякаш се бе родило малко огнено кълбо от танцуващи пламъци, което набираше мощ и ставаше все по-силно и непокорно..., а нощта си отиваше тихичко и почти неусетно...                                                            

Невиждащите се доскоро от тъмнината дървета, бяха така неистово огрени, че сякаш трептяха в ритъма на изгревния пламък. Сивото и  мрачно море придоби приятен светло-синкав нюанс, след като топлите лъчи нежно погалиха копринената му покривка. 

Най-напред с треперещи (не от старост, а от ентусиазъм) ръце,  той зареждал внимателно куката с жива стръв и заемал необходимата позиция за изхвърляне на кордата с оловото на възможно най-далечно място. Съвсем професионално той издавал крак назад за опора, премятал въдицата през рамо, като я държал с двете си ръце и замахвал с всички сили към необятното море.            

Късметът на стареца не идвал и уловът му продължавал да бъде все дребна рибка, която той връщал обратно в морето. На фона на всички останали рибари, той оставал в сянка, сякаш никой не го виждаше. През този ден, по нищо не личало, че нещата щели коренно да се променят...                                                                                                                               

Доскоро разрастващият се пламък на небето, вече губеше стихийната си мощ.  Лек ветрец се заиграваше с безбройните златисти листа по клоните на дърветата. Някои от тях се отронваха безшумно и побързаха да докоснат появилите се вълни над спокойното море. Всичко притихнало в тишина, а студеният вече въздух напомнял, че идва зима.            

Денят беше към привършване, но всички рибари все още стояха по местата си с потопени в морето корди и... тихичко.  Старецът също стоеше неподвижно и наблюдаваше заспиващото слънце пред себе си. Гледката на този тлеещ се залез пред него го пренесе през времето, когато бе млад. Това било времето, в което бил хванал най-големият зарган съществувал някога. Тогава всички го познавали, прочул се и дори така се запознал със своята любима...          

Докато си спомнял това, изведнъж усетил познато трептене в ръцете си. В началото било леко, но изведнъж трептенията на въдицата се усилили. Станали по-силни и по-силни, докато почти не издърпали въдицата от ръцете на стареца. Той се изправил на крака. Започнал да придърпва въдицата с всички сили. От вълнения целият се разтреперил. Помислил си - ето, случва се отново! Още не беше видял, това което стоеше на другия край на въдицата, но каквото и да беше, то беше голямо и силно.

Въпреки хладното време, ситни капчици пот избили от набръчканото му старо чело. Старецът продължил да дърпа колкото може. Отсреща обаче, имаше силна съпротива. Той усещаше как нещото се бори срещу вълните във водата. Продължавал да се опитва да извади огромното нещо, но все още не успявал. То го бе издърпало на ръба на допустимите възможности, но дядото не се отказваше.

В този момент всички рибари го видели. Хукнали един през друг към него да разберат какво ще стане. Заобиколили го от всички страни и затаили дъх. Случайни минувачи, които се разхождаха по пристанището също се спрели любопитно. Всички тръпнели мълчаливо в очакване на това, което ще се случи. В този миг старецът дръпнал по-силно кордата и малко под повърхността на водата се показал огромен зарган. Бил с размери неописуеми до сега.

Зарганът се извивал около кордата, приличал на змей във водата. Като го видели, всички започнали да крещят и викат - Давай.. дърпай... издърпай я... Куражът на стареца му дошъл и той издърпал заргана над водата - изглеждал дори още по-голям! Всички го видели - огромно чудовище със завидни размери. Тялото му покрито сякаш не с люспи, а с броня. Опашката му дълга и с такава сила, че с един замах можеше да събори всеки противник, насочил се срещу нея...                                      

След такъв огромен улов, всеки искал да узнае името на загадъчният до сега старец, затова го попитали - Как се казваш дядо? Той отвърнал съвсем тихо - Дядо Никола съм.. Кольо! Рибарите започнали да го тупат по рамото, да го поздравяват с думите - Браво дядо Кольо, страхотен улов.. браво!...                                                                               

Старецът усетил дълбоко вътре в себе си една топлина, едно удовлетворение. Този зарган бил по-голям и от предния, но за него било важно единствено това, че е успял да изживее тръпката отново. Това удивително преживяване, бе посветено на покойната му съпруга. След загубата й, дядо Кольо побързал да направи всичко възможно, за да пресъздаде отново онзи вълшебен момент, в който докато улова на едно морско чудовище издигаше името му на пиедестал, се зароди и една прекрасна любов.

                                          *                              *                               *

Тази история ми е разказвана няколко пъти от дядо ми Кольо. Той също ми  казваше, че тръпката от подобен улов била, като първата любов - никога не се забравя!

 

Автор: Соня Янева
11.