Всичко красиво е истинско и всичко истинско е красиво.

Огюст Роден

<span style="\&quot;line-height:" 1.6em;\"="">Петък,  работният ден преваляше, когато мобилният телефон някак нервно иззвъня. На кой ли съм потрябвал по това време - бях в поредните коректури на поредната книга, като се ядосвах на „творците”, сътворили изречението: „Първият вестник идва късно в Бургас...” - в смисъл, че за първи път излиза. Професори - какво да ги правиш. Посегнах към телефона.

- По това време или вече сте пияни или биете жените си - смеейки се, казва  Живко, приятел от ученическите години. - Затова ли не ми отговаряш?

- Ами - отвръщам, - опитвам се да работя!

- Аз пък пътувам към Бургас и искам да отидем утре на риболов.

-  Чудесна идея! А как уцели деня?

-  Кой ден?

-  Днешният, кой. Кръстовден е - началото на есенния риболов. Днес се пости, а рибарите отиват със зелено клонче при лодките си.

-  Не съм толкова умен и паметлив - самоиронизира се Живко.

- Ако искаш, може да отидем и на гроздобер - доразвивам сарказма на приятеля си, - защото в някои части на страната наричат деня Гроздоберник.

-  Бунак лозе копае, юнак вино пие - казвай за утре.

-  В 6 сутринта да се срещнем на пирса на Ченгене скеле.

- Забрави! - натъртва Живко. - Нека се чуем контролно към 11 часа.

Идваше ми да изкрещя - изражението на лицето ми сигурно е наподобявало онзи вик в картината на Едвард Мунк - кой нормален човек излиза по обяд за паламуд или чернокоп. Този рунд сме го играли често и никога не съм печелил, затова се примирявам.

В събота, малко след изгрев, морето палаво си играеше със закачките на маистрото - западен вятър, който векове наред е подпомагал рибарите по западното крайбрежие на Черно море да напускат пристаните. Точният ориентир за ветровете са издигнатите на брега железни пилони с 12-метрови знамена - български трибагреник и тъмносиньото със звездите на ЕС.

Пия  кафето си в „Тропикана”. По плажната ивица като пешки на шахматна дъска са наредени любителите на улова на илария и платерина. Честото звънене на камбанките, прикрепени към върховете на прътите, подсказва, че рибата е активна. Тази неизменна гледка по бургаския плаж е ежегодна есенна атракция и е част от романтиката на Морската градина. Забил поглед в сутрешната преса, четях, но мисълта, че си губя времето, не ме напускаше.

Към 11 часа не издържам и нервно звъня по мобилния.

- Добре де, стана ли време - чувам пробуждащия се глас на  Живко.

- Ако я караме така, след няколко часа слънцето ще залезе -  подтиквам приятеля си. – Вземи бира, за такъмите ще се погрижа аз. В дванадесет те чакам на кея.

- Уф, нали отиваме за кеф, къде си се разбързал.

- Бирата, да не забравиш бирата - почти викам и затварям телефона.

Такъв си е Живко, какво да го правиш - художник, при това маринист. И сега, след толкова години в столицата, палитрата в неговите картини винаги ми напомня за невероятните изгреви на слънцето,  сякаш с пълни шепи изсипва многообразието на природата на канавацата и цветовете замирисват на море – стават осезаеми, без значение дали са в розовата или синята гама. Преди десетилетие, когато бетонът не беше запечатал Черноморието и Живко ставаше рано, една сутрин изгревът ни завари на Германката, южно от Созопол. Припряно в полумрака подготвяхме такъмите за чернокоп, когато слънцето започна да изгрява. Първоначално някак си просветна, след това от изток се появи една тъмночервена дъга, слънцето постепенно придоби формата на окръжност с кървавочервен заряд, който постепенно премина през всички нюанси на оранжевото, жълтото и накрая на бялото. Проговорихме чак, когато очите не можеха да възприемат светлината - магията беше отминала. Не помня дали сме хванали риба, но помня изгрева, помнят го още по-добре и картините на Живко.

Минути след разговора товаря в зафирата оборудването и поемам към Ченгене скеле. Съботният град изглежда тъжен и пуст, някои още спят до жените си, други са на гроздобер, а аз бързам към морето. Малко е глупаво,  но трябва да измина близо 20 километра, за да се добера до единственото място, от което може да се излезе с лодка на риболов. Ченгене скеле - Циганският пристан,  е едно заблатено устие на река Отманлийска, на което от 40 години са запокитени бургаските рибари. Съдбата на тези хора е достойна за класическа трагедия, но няма кой да я напише.

Точно в дванадесет часа съм на кея и, о, чудо - Живко излиза от колата си. Ако бяхме пътували в един автомобил, нямаше да бъдем толкова точни. Набързо прехвърляме мълчаливо багажа си в тъмносиния баулайнер. Чистата палуба и снежнобялата кожена тапицерия сякаш крещят, че това не е лодка за риболов. Баулайнерът е на баджанака на Живко, който в изблик на романтична емоция решил, че трябва да стане корабособственик. Купил прекрасното корито, излязъл два пъти в морето и се прибрал във Виена, където живее. А ние сега се наслаждаваме на мечтите му.

Двигателят дълбоко и мощно диша - отблъснах лодката от кея и поехме на север, за да излезем от блатистия залив. Западният вятър беше паднал и при безветрието морето изглеждаше като паркет -  бонаца, така го наричат старите рибари, като добавят, че в това време „мравките вода пият”. Отдясно, като на филмова лента, преминаваме покрай есенния талян на Морското училище, от който са останали само част от палузите – дървените колове, на които се закача мрежата. Енгьозът, свързващото стоманено въже, беше провиснал и накъсан на места. В нефтеното пристанище като бременна жена беше пристанал поредният огромен танкер, но не се разбираше сега ли забременява или иска да се отърве от плода си.

- Ей това са мъжки работи – не сдържам емоциите си, като поглеждам към Живко, който се наслаждаваше на мощността на баулайнера и авторитетно се справяше с руля, който си е чисто кормило.

Подминаваме Нефтопристанището и пред нас се очерта остров Св. Атастасия - в маранята това късче вулканична скала висеше неестествено във въздуха.

- Може да вдигне и 80 мили! - подхвърля художникът.

- Закъде бързаме - успокоявам топката. - Дали сме тук или миля по-навътре, все е море, наслаждавай се. Ако продължим на север, ще идем на банка Блонд - прави хубаво попче, само стронгил и лихмус.

- Не обичам попчета, а нали сме излезли за паламуд!

Ето и Света Анастасия, Остров на свещениците, Болшевик. Обичан, възхваляван и филмиран, островът винаги е привличал с романтичната си тайственост археолози, поети, писатели, художници и обикновени бараби. Различните превъплъщения от манастир в затвор, а след това в хотел, музей и архитектурен паметник са разкъсвали хилядолетната му съдба. Не случайно Антон Страшимиров пише: „Тук сте цар и роб, цар на световните грижи..., а роб сте на гиганските морски вълни...”

Подминаваме острова от южната му страна и се отправяме към Мона петра - единична скала, с която завършва полуостров Атия. Вече съм подготвил паламуденото чепаре за ранния паламуд с куки три нули и перушина от щъркел, също и каломата, влакното, с което се дърпа. Наредените прилежно на стиропора куки не предизвикват у Живко ентусиазъм, приема го като нещо нормално.

- Не можеш да видиш в магазините такова чепаре - заострям вниманието му. - То е за циганката, ченгене паламуд, така се нарича рибата до 25 см. Паламудът е до 60 см, а до 80 и над 80 см се нарича турук и лакерда.

- Къде пък си виждал паламуд 60 см? - реплекира ме Живко и отнема оборотите на двигателя. - Най-много 40-45 см. В крайна сметка тука ли ще пускаме чепарето или ще търсим друго място?

- Как ще го пускаме, като ехолотът не се е обадил нито веднъж, а малкото лодки, които видяхме около острова, ловяха попчета и сафрид. Давай към остров Свети Иван, че гюндюзът ще е на карък.

- Какво е пък това гюндюз?

- Как какво е - поглеждам учудено. - Гюндюз се нарича дневният риболов. От многото нови думи забравихме старите - то не са плеймейтки, ВИП брадърки, миски. Има една хубава българска дума за всички тези, но е неудобна за произнасяне. Да не би някоя подобна на тези да те е срещнала тази сутрин?

- Е, какво му е лошото? - подсмихва се Живко.

- Ето затова няма да имаме слука. Ако жена, поп или черна котка те срещнат преди риболов, нищо няма да хванеш. Но ако красива жена стъпи на мрежите - това е добро знамение.

Последните ми думи заглъхват от шума на двигателя и глесиращият баулайнер се понася с пълна сила на изток. Морето в залива Вромос е притихнало, сякаш никога не е чувало за драмадана, студеният северен вятър, който те прави на ледена висулка, и всеки се проклина, че е излязъл в морето по това време. След нос Акин и разхвърлените черни скали пред него, наречени Биволите, поемаме на югоизток покрай залива на Черноморец и нос Таласакра, за да се отзовем от западната страна на остров Свети Иван.

Живко намаля оборотите и внимателно се провираме между мидените съоръжения и острова. На шамандурите са завързани две сеферки, от които се опитват да ловят сафрид. Ехолотът в този момент сякаш полудя. Звуковата сигнализация пищи, повишавайки серотонина ни. Подминавайки нос Дендри от югозападната страна, дълбочината вече е 30 метра и аз нервно заприготвям чепаретата за чернокоп. Перушината от мъжки паун този път впечатлява Живко и той с повишено самочувствие, за да оправдае проспаното време сутринта, предлага:

- Да ти изкарам ли сега една бира? Това се нарича риболов - кеф! А, виж, тези се справят по-добре от нас!

Изправям глава, на около тридесетина метра тържествено преминава ветроходна яхта с опънат стаксел. На палубата му комфортно се е настанило миловидно девойче по бански и тялото му поема цялата красота на морето и слънчевите лъчи.

- Не са си свършили работата докрай - промърморвам тихо, за да не ни чуят.

- Каква работа? - чуди се Живко.

- Не са сложили на яхтата забранителен знак за горнището на банския.

- Естествено че гроздето ще е кисело. Другият път ще вземем някое моме да стъпи и върху нашите мрежи - твърдо отсича приятелят ми. - Иначе ще е грехота.

Съгласявам се с него и оглеждам морето, ширнало се между остров Свети Иван и Св. Кирик. Десетина лодки, от които само две рибарски, бяха се закотвили от южната страна на острова.

- Подмини острова и застани от югоизточната му страна. По-далеч от всички, за да не ги ядосваме.

- Защо пък да ги ядосваме?

- Защото ще хващаме повече от тях - подчертавам със самочувствие.

Сприраме двигателя, хвърлям котвата и появилият се вече слаб югоизточен вятър - сироко, обръща бавно баулайнера. Връчвам на приятеля си триметров спининг с чепаре от дванадесет куки и нетърпеливо отворям първата бира. Пукотът от кенчето е един от звуците, които много уважавам - особено ако и бирата е достатъчно студена. Шумът на преминаващ вирбел през водача ме изкарва от хедонистичните помисли. На кърмата Живко мълчаливо и доволно сияе, очаквайки моята реакция. На чепарето като перлен гердан трептят седем-осем сафрида хаймани - големи, красиви, с непрекъснато сменяща се от слънчевите лъчи окраска.

- Признавам, снощи си изчел цялата литература по въпроса - подкрепям приятеля си, като му помагам да откачи мятащите се риби от чепарето.

- Няма защо да чета, аз съм я писал - прави опит да ме ядоса той. - Снощи пих само една чаша червено вино.

- Затова ти върви. И червеното вино е добро знамение.

Пускам и аз своето чепаре с 60-грамова тежест. Още като докосва дъното, натежава. Няколкото движения нагоре надолу са достатъчни чепарето да се натовари. Живко вече е извадил поредните си сафриди - естествено и вирбелът отново му се замотава във водача. Този път го оставям сам да се оправя, защото на най-долната ми кука се е закачил дракон. Ял съм на тази риба попарата - преди години след едно нейно убождане мястото ме болеше три дни и чувствах ръката си изтръпнала. За по-малко от половин час кофата е почти пълна и е време за поредната бира. Гледам приятеля си как по детски се радва на подскачащите риби по кърмата и бавно отпивам -  днес явно му върви. И за да няма съмнения по въпроса с поредното изваждане на чепарето, възкликва радостно - на куките яростно се мятат пет чернокопа, почти лефери. Докато се суетим, най-едрият цопна зад борда.

- Ех, изтървах го!

- Не бъди максималист и тези са много хубави. Казах ли ти, че чепаретата работят добре - причислявам се и аз към успеха му. - Имам и с бяла перушина, от гларус, за мрачно време. Нашите рибари не ползват такива. От турците го научих,  на турците трябва да се вярва.

Вятърът от югоизток започва да се чувства осезаемо и рибата престана да кълве. Ехолотът и той като че ли се умори и само спорадично се обажда.

- Хайде да се прибираме - предлагам аз, - че ни чака доста път.

Докато извадя котвата, вятърът ни отнася до средата на острова. Спирам поглед на почти пълната кофа и не съжалявам, че не сме уцелили циганката. И без това най-доброто време за паламуда е след Димитровден.

                                                                                                                                               

*Гюндюз - дневен риболов

 

Автор: Ник  Ко

6.