Имаше две врати.
И двете се отваряха навътре, а това вътре не позволяваше размах. На едната врата пишеше "Мъже", на другата - "Жени". Надписите бяха с блажна боя, разкривени и явно мацнати от човек който много е бързал, но е държал на всяка цена да е ясно кой къде, преди да хлътне зад една от тях. Съдейки по отривистия почерк, височината на изписване, както и едрите капки боя по пода, почти невидими под слоевете мръсотия, написалият го не е бил жена.
Горните мисли минаха за секунди през главата ми и задоволството от наблюдателността и дедуктивния ми талант донякъде облекчи страданията ми.
А аз страдах, защото така ми се падаше!
Само няколко часа по-рано, в свежата юлска утрин на лето господне някоеси, не страдах. Напротив, бях в състояние, близко до нирвана, а единствената причина да не успявам да го достигна, беше че сърцето ми още препускаше в кариегард заради ставането в пет. Не си мислете, че съм от онези противни люде, които в страстта си по здравословния начин на живот стават по тъмно, рипат по росни ливади с песен на уста и закусват къпини и дренки, които сами са сбрали преди вдигането на росата! Не съм такъв човек, моля ви! Всичките ми приятели, семейството ми, колегите, както и няколко нервозни съседа, знаят колко обичам да спя и как сутрин преди втората чаша кафе с мен се разговаря само във връзка с предстоящ ядрен взрив. Всъщност само във връзка с настъпил ядрен взрив, затова сърцебиенето бе напълно нормално, но пък ентусиазмът от първото ми ходене за риба бе достатъчен, за да ме държи будна. До тоя момент единственият риболов, на който съм била, бе този по Никулден - пред тавата с пълнен шаран, докато се опитвам да избутам останалата част от родата, за да си уловя най-вкусната част от плънката. И вълнението ми бе напълно обяснимо, а багажникът на колата - от предната вечер натъпкан до горе със стоки и вещи от първа необходимост.
Малко преди изгрев катунът, състоящ се от четирима възрастни и три деца, пое на път. Беше седем, когато пристигнахме до целта - брегът на едно езеро в сърцето на Странджа. Отличните ми организационни умения, като и великолепният ефрейторски тембър, наследство от една прабаба, успяха да направят чудеса за разквартироването на челядта. Двадесет минути по-късно копието бе забито, шатрите разпънати, килимите застлани, а ичиргу-боилите се почесваха го умните глави и се опитваха да не се претрепят с чисто новите си въдичарски пособия, докато ги въртяха и разглеждаха озадачено. Слънцето оправяше златистият си бретон в огледалото на езерото, птиците не спираха да крещят от възторг, че са доживели и това утро, а над заоблените рамене на Странджа се диплеше тънка мараня. Цялата кохорта туристи, начело с мен, пиеше кафе и дъвчеше сандвичи със салам с вторачен в плавната линия на хоризонта поглед. Дори ичиргу-боилите зарязаха пръчките и кордите и захапаха по една филия. Предната вечер бе валяло и от топлата, влажна земя миришеше на мокра пръст и дива мащерка, а тревата искреше, истерично зелена. Освен шумът от изпадналите в умопомрачение, чуруликащи до загуба на дъх птици и кротко примляскващите закусващи хуманоиди, нищо друго не се чуваше. Идилия.
За целите на повествованието, ще опиша действащите лица. Нека започнем с мен. Странджанските ми гени са ме дарили с висок ръст, снажно тяло и глас като на околийски глашатай, а от смеха ми не еднаж скали са потрепервали, прозорци са звънтели, уши са пропищявали. Същата тая странджанска жилка ми е гарантирала доживотен здрав апетит и усет към приготвяне на храна, поради което цялата група без колебание повери осигуряването на продоволствията на мен. Резултатът беше провизии, достатъчни за малко виетнамско село за около година. Дори и да не ни потръгнеше в риболова, гладни нямаше да останем, защото бях предвидила в менюто наденички за скара, десетина кюфтета за всеки случай, два буркана кисели краставички, няколко глави лук, картофи за жарта, желирани бонбони, една голяма торта, една малка, две кила гъби, пет кила домати, чушки и краставици и четири двулитрови бутилки бира. На риболов, като на риболов!
Останалата част от компанията се състоеше от три малки ангелчета, които през повечето време се държаха като таласъми и кресливите им ангелски гласчета караха и без това невротичните птички наоколо да изпадат в състояние на френетично чуруликане. Да не пропусна двамата ичиргу-боили с нулеви познания за рибите и тяхното хващане, но пък със самочувствието на шампиони по спортен риболов. И накрая, освен мен, с нас беше още една дама, майка на две от ангелчетата, която предният ден си беше направила ноктопластика и поради тази причина стоеше, приседнала на туристическо столче и не пипваше нищо.
Тая разнородна по вид и мотивация компания бе обединена от едно- любопитството. Бидейки градски чеда с афинитет към знойни плажни фиести и цветни коктейли в потни чаши, съприкосновението ни с риби до тоз момент се изчерпваше с прочит на някое ресторантско меню. Затова щом приключихме със закуската, се заехме с нелеката задача да разпънем такъмите и да осигурим обяда.
Горното се оказа мисия трудна, но и изнервяща. След петнайсет минути битка с кукички, блесни и перца, изяждането на два червея от най-малкото ангелче и възторжените писъци на другите две, намерили закътана сред храстите локва, пълна с охранени, лениви жаби, зарязах ичиргу-боилите да се оправят и се присъединих към дамата с ноктите. Тоест седнах до нея и се опитах да не правя нищо. Налях си от термоса кафе, бръкнах в кутията с кюфтета, изух сандали и се оставих на природата да ме интегрира. Получаваше й се нелошо, някакви мравки запълзяха по краката ми, една оса се завъртя около кюфтето, а крякането на тормозените от ангелчетата жаби се забиваше в мозъка ми. Погледнах завистливо, но и с възхита компаньонката си, която стоеше като сфинкс и съзерцаваше великолепните си нокти. Дали заради заплашителният вид на маникюра или защото успешно имитираше статуя, но нея нито мравка я полази, нито оса зажужа! Захапах ядно кюфтето и отправих взор към брега, където двете надежди на олимпийският отбор по спортен риболов упражняваха замятане на въдици.
Така протичаше денят, кротък и лежерен. Кюфтетата намаляваха, жабите и те, съдейки по разреденият им хор. И ако за изчезването на
първите причината бе странджанският ми апетит, за вторите се надявах просто да са хванали гората, а не да са били изядени от ангелчетата.
И може би така щеше да продължи докрай, ако въпросните кюфтета не бяха производство на майката на единият рибар. Жената не беше лош готвач, все пак трийсет и кусур години се е упражнявала над съпруг и син, но имаше слабост към подправките. От друга страна, комбинацията кюфтета и кафе не е най-удачната за човек с добра перисталтика и в един момент в стомаха ми избухна взрив. Стиснах зъби, обляна в пот и с оцъклен от усилието поглед се огледах за спасителни храсти.
Странджа е коварна планина. Има променлив нрав и още по-променлив ландшаф и ако обичайно сте свикнали да свързвате "планина" с наличието на гъста дървесна и храстова растителност, в Странджа тя се редува с огромни поляни, обляни от слънце и покрити само с троскот и треви. Езерото, до което бяхме разпънали шатрите, беше заобиколено от широка към петдесетина метра тревна ивица, след която започваше горският пръстен, мамещ със сумрачни сенки и бухнали храсти и дървета. Но бунтът в корема ми позволяваше спринт не по-дълъг от петнайсет метра, а най-близкото струпване предполагаше загуба на достойнството на половината път, затова трескаво шарех с очи наоколо и се чудех защо, по дяволите, ми трябваше да ям кюфтета за закуска!!!
Някои по-фриволни читатели ще кажат - е, голяма работа, сред природата си, имаш цяло езеро наблизо, колко му е да скочиш в тръстиките до брега и всичко да приключи без жертви? Но аз веднага ще им репликирим - извинявайте, обаче дамите така не правят!!! Все пак, сме в двайсет и първи век, а аз нося един пакет тоалетна хартия, ароматизирана... само да успея да стигна до нея. Не може просто ей-тъй да скоча в блатистата тръстика, пък и там е пълно с жаби, тиня и хиляди мърдащи неща, живеещи в тинята!!! Отчаяно въртях очи. Вдясно от мен двамата въдичари мълчаха съсредоточени в плувките, непричом за драмата ми, до мен дамата с ноктите си ги полираше с поглед, а вляво не виждах нищо подходящо - полегатият, блатист бряг на езерото бе покрит с рехава тръстика, а зад нея....О, ЗАД НЕЯ! ....как не съм я видяла до сега....НА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАЙСЕТ МЕТРА, СЕ КИПРЕШЕ КИРПИЧЕНА ПОСТРОЙКА! Не знам чий строителен гений бе решил да издигне тоя храм насред нищото, но благословени да са той и потомците му!!! И с последни усилия, стиснала зъби и прочие, с елегантни подскоци се отправих натам. На третия подскок възторгът ми рязко намаля, защото лек ветрец повя в моята посока.
Строителният гений бе заспал в момента, в който е решил, че ще строи. Оттам нататък се бе събудил строителният идиот и кирпичената постройка се оказа най-малоумното нещо, което някой някога е издигал от тухли и вар. Но не бях в ситуация да подбирам, затова естественият ми порив да побягна далеч от напоителната смрад и неглижирания вид на архитуктурния изрод пред мен, бе нокаутиран от неестественият повик на стомаха ми. Само човек, обливан в студена пот от причина, съща като моята, може да ме разбере! Затова спрях да дишам, спрях да виждам и ритнах вратата, на която пишеше "ЖЕНИ".
Вратата се отвори рязко навътре и се запря в отсрещната стена. Защото идиотът, строил въпросното нещо, не само я бе направил да се отваря навътре, но и бе направил ширината на кабинката по-голяма от дължината. Сега имах огромен проблем. Двоен, защото и вратата, на която пишеше "МЪЖЕ", се отваряше по същия начин.
Има ситуации, в които една дама е принудена да зареже обноските и с оглед оцеляването да действа като преял сватбар на селска сватба. Затова плюх на скрупулите си, теглих една на строителя и със завидна пъргавина заобиколих кирпиченото нещо, ползвайки го като параван от любопитните очи на останалата част от компанията.
Колкото и да трябва да зареже обноските обаче, нито една дама няма да ви въведе в детайли на случващото се зад паравана. Ще кажа само, че неописуемата лекота, която обзема човек в такъв момент, е сравнима единствено с отлитането на Душата му в Рая и танцът на тая Душа под съпровода на Райски птичи песни!
И, докато, нали, образно казано, Душата ми танцуваше, останалите риболовуваха. Светът отново стана идеалното място, докато не осъзнах наличието на един малък проблем.
Тоалетната хартия.
Наираща се на двайсет метра от мен, в багажника на едната кола.
В този момент благодарих на Всевишния, че ме е дарил с широки бели дробове и се провикнах мощно към дамата с маникюра. Освен силен глас имам и отлична дикция и добра артикулация, поради което нямаше жива твар наоколо, която да не чу краткият ми и ясен зов - ДОНЕСИ МИ ТОАЛЕТНАТА ХАРТИЯ!
Спирам, уважаеми читателю! Нямам нито сили, нито кураж да довърша тая история. Само ще кажа, че риба не хванахме, но бяхме прогонени от местоловуването си от полудива свиня, защото се оказа, че тръстиките край кирпичената къща са й спа-центъра. А моите неволи, крясъците на ангелчетата и ожесточеният спор на двмата пишманрибари червена ли е червеноперката и таранка и шаран едно и също ли е, са смутили разкрасителните й кални бани. Заплашително полюляващите се тръстики и ядосаното грухтене на сто и петдесет килограмово черно прасе с пънкарска грива и странджански нрав е сериозен мотив за събирането на бивака за отрицателно време. Затова, след кратка суматоха, една забравена въдица, няколко "къш, къш, свиньо!" и счупеният нокът на дамата с маникюра, потеглихме към спокойните дебри на градската джунгла. Мълчахме по целия обратен път, а в града се отбихме на пазара и купихме няколко скумрии, ей тъй, да има.
Не е за мене тоя риболов, не е.
Автор: Елка Стоянова
Здравейте, изпращам ви своята първа и последна риболовна история, в която се говори за въдици, жаби, кюфтета и още нещо :))
Поздрави,
Елка Стоянова
Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
