Нели Арнаудова години наред ни среща със съдбите на българи зад граница, на някои от разказите се смяхме, на други плакахме, а доста пикантерии ни е спестявала от уважение към героите. Сега тези тайни, дълбоко пазени и заплетени във вихъра на въображението й, започват да излизат под формата на роман. Gramofona.com ще публикува части от драматичния сюжет и ще поглъщате парещи откъси от самия процес на създаването му!

Усмихни се на тъгата - роман в две части

Нели Арнаудова

Корицата е дело на Вили Коева - vsyartdesignstudio.com

„В прелюдиите към интимност харчим време в приказки кои от кои по-празни. Жените бърборим от свян, мъжете – от желание да ни угодят, за да бъдат възнаградени.”

Това бръщолевене ѝ се нравеше. Искаше да се чувствува като героиня от любовен, а не от порно филм, която обладават до вратата, преди да я затворят. Не, че страстта ѝ бе чужда.

Той знаеше това. Ако си беше задала само един въпрос: откъде, щеше да бъде по-предпазлива. Едва ли би променила събитията, но нямаше да я изненадат толкова пагубно.

Научи за него, колкото ѝ трябваше. Къде живее, къде работи, как пие чая си. Познаваше приятелите и колегите му. Прекарваха всяка свободна минута в нейния дом. Той бързо свикна с обстановката, а на нея ѝ беше приятно.  

Апартаментчето от годините на Соца приличаше на кибритените кутийки, в които съжителстваха потомците на хората от село. Те се познаваха по име. Ева се дразнеше, когато на отговора ѝ че е родена в Бургас, получаваше контравъпрос: а родителите ти откъде са? Естествено всички бяха от село.

Излъгани, че ще намерят „светлото си бъдеще” в града младите напускат бащините къщи със зеленчуковите градини и животните в обора, за да се натикат в панелките, за които стана въпрос. Ева си спомни колко се радваха, когато получиха ключа за новия си дом. Големият хол в апартамента стоеше празен, защото за мебели, техника, автомобил и каквото се сетите се записваше и се чакаше години.

Някои „връзкари”, които имаха роднини връзкари  получаваха тези неща наготово. Уж всички бяха равни (както учеха властимащите), а  някой бяха по-равни от другите…, но  да не се отплесваме.

Ева отдавна не обръщаше внимание на клюките на съседите, с които прекара половината от живота си. Когато една "хубава жена" (без да бъде нескромна) живее сама, всеки, който слиза на етажа, е спряган за любовник. Тогава още нямаше интернет и бабите бяха срастнали с пейките пред блока.

 - Защо не говориш за съпруга си? – нежно галеше косите ѝ.

 - А ти защо не говориш за себе си? - Ева придърпа свенливо завивката.

 - Защото не съм интересен.  

 - Затова ли си сам? – прокашля се, за да не се издаде, че прелива от щастие.

 - Не съм сам, срещнах теб! – Той я сграбчи в прегръдка.

- А  преди това? – Искаше ѝ се да знае всичко за него.

 - Като студент бях срамежлив, имах няколко връзки…  Когато си млад и самонадеян, вярваш, че ще промениш някого, като му сложиш халка на пръста. Двоумях се и се разминах. Радвам се, че стана така.

 - Искаш да кажеш,  че един  четиридесетгодишен психиатър с добра практика не иска да има съпруга и деца?

 - Затова, защото имам добра практика. Децата са голяма отговорност... Искаш да ми родиш ли?

 - Не точно аз. Но сигурно ще се намерят по-млади. Виж колко мацки тичат в парка. Какво пише в твоите учебници за семейството?

 - Не зная, то  е за нормалните хора…  

 - А ние не сме ли? – Темата беше опасна, но Ева не можеше да спре.

 - Сама си отговори какви сме. Ние сме любовници, които тичат заедно сутрин, имат личен живот по половин ден и вечер се забавляват, като правят или не любов. Оплакваш ли се?

 - Не, напълно ме устройва.

 - Та какво каза за мъжа ти? – Продължи да любопитства.

 - Мъжът ми не умееше да обича.

Следва продължение…