Нели Арнаудова години наред ни среща със съдбите на българи зад граница, на някои от разказите се смяхме, на други плакахме, а доста пикантерии ни е спестявала от уважение към героите. Сега тези тайни, дълбоко пазени и заплетени във вихъра на въображението й, започват да излизат под формата на роман. Gramofona.com ще публикува части от драматичния сюжет и ще поглъщате парещи откъси от самия процес на създаването му!

Усмихни се на тъгата - роман в две части

Нели Арнаудова

Корицата е дело на Вили Коева - vsyartdesignstudio.com

Глава 3

Събуди се с мисълта, че щастието и нещастието зависят колкото от обстоятелствата, толкова и от хората. И с усещането, че не принадлежи на себе си: тялото, умът, сърцето ѝ принадлежаха на Него. 

Но първо бе пленил душата ѝ. И вместо да изпитва  радост, Ева  се чудеше: дали ще продължат, дали не прибърза, какво си е помислил за нея… Мъжете са по -големи перверзници, отколкото моралисти, но след провалените брак и една връзка нямаше време да ги изучава повече. Трябваше да се грижи за децата си.

Долови аромата му от завивките, затвори очи и преговори случилото се. Някои сцени бяха  пикантни. Телефонът я изкара от унеса. Или от изводите...?

-  Не те видях в Морската градина, да не си болна? - Ева си представи как той се тревожи.

 -  Не, алармата не се включи. - Сърцето ѝ биеше в гърлото.

 -  Как си? Всичко наред ли е?

 -  Да, просто днес ще работя у дома. Имам нови продукти и трябва да мисля презентации… - опитваше да овладее гласа си.

 -  Добре, ще те оставям. Пази се.

 -  И ти също! – затвори слушалката  и въздъхна шумно.

 Баналните думи могат да звучат като музика. Той се обади, значи всичко продължава.

„Хората  мислят, че хубавите неща се случват на другите и когато щастието се стовари от нищото, започват да се молят, страдат и кроят планове как да го продължат. Внимават какво говорят, как постъпват, преструват се... А преструвките и лъжите са причина за кончината на много отношения.”

Ева  реши, че ще бъде естествена.

Помоли момичетата и момчетата от отдела да не я безпокоят и си легна, уморена от любов. Изгуби представа колко време е проспала в нереални разговори и докосвания с Него.

Първият звън събуди заспалата стая.  Светло е, значи е ден. Наметна се, тътрейки крака до вратата. От уханието на  букет полски цветя се разсъни.  Зад него се криеше Той. В другата ръка държеше бутилка вино. .

-  На какво дължа визитата? – Ева се облегна  на стената.

-  Снощи не се сбогувах… - той ѝ подаде букета.

 -  И букетът е извинение? – Тя прегърна цветятя.

 -  И визитата също.

 -  Не е ли малко рано за питие?  –   с гуши  се в раменете му ,   мачкайки целофана.

 -  Не съм казал, че ще започнем от сутринта. Разбира се, ако не ме изгониш… 

 -  Остани и ще видим… – Подаде му ръка и го въведе.

 Пиеха чай и се наблюдаваха. Харесваше немирната му коса. Като тичаше, я прибираше с венче, но изглеждаше не  по-малко мъжествен.  Имаше правилен нос, високи скули и изящни пръсти. Приличаше на италианец – при престоя си във Венеция беше наблюдавала много от тях. Той обаче беше по-сдържан в емоциите си и това й хареса най-много.

Не се докоснаха до виното – искаха  да се усещат с всяка фибра на сетивата си.

Следва продължение…