Христо Стоичков представи своята автобиографична книга в Бургас. Малко преди да започне да раздава автографи на стотиците чакащи на опашка за среща с него, най-успелият български футболист отдели време да отговори на журналистически въпроси*.

Г-н Стоичков, отвън чака огромна опашка от хора за среща с вас. Как се чувствате на премиерата на автобиографичната ви книга в Бургас?

Чувствам се като на 53, млад и щастлив, и горд, че хората показват голямо уважение. Мисля, че аз трябва да благодаря на тях за огромното чакане, защото по три-четири часа чакат за автограф. Но там, откъдето минах – и в София, и в Пловдив, вчера бях в Ямбол – имаше супер добра организация, предполагам, че и тук ще е така.

Книгата ми е за всички вас. И най-вече за малките, за да видят за какво става въпрос – откъде сме тръгнали, какво сме направили. И един ден, дай Боже, някой от тях да тръгне по нашите стъпки – както беше Петър Жеков, както беше Наско Сираков, след това аз, Георги Славков, лека му пръст – хора, които сме тръгнали от малка България и сме завоювали големи отличия в европейския и световния футбол.   

А какво сте спестили в тази книга?

Нищо. Ако съм те познавал, и тебе щях да те сложа там, ама не съм те познавал (смее се). Няма скрито-покрито.

Имате ли спомен от някаква интересна случка, свързана с Бургас?

В Бургас са много случките. Не забравям, че съм играл тук в далечните 1982-3-4-а г. Още „Черноморец“ беше във В група. Спомени големи. След това вече като футболист на ЦСКА най-яркият ми спомен е, когато играхме финал за Суперкупата на България (1989 г., Черноморец - ЦСКА 0:1 с гол на Стоичков – бел. ред.). Големи мачове сме правили между ЦСКА и „Черноморец“, с футболисти от голяма класа в онова време. Спортът винаги ни е обединявал. Макар и толкова години след това продължавам да се срещам с тези футболисти и си спомняме някои неща, които сме вършили.

В последните години работите за медии. В тази връзка кое е по-трудно – да сте футболист или журналист?

Футболист – че трябва да бягаш (смее се). Там съм си аз, каквото да направя, така се приема от обществото. Да направиш едно интервю – за вас не знам как е, за мен е трудно, тъй като трябва да знаеш много неща за един човек, преди да седнеш да разговаряш с него, да разбереш откъде е тръгнал, да говориш с приятели, с родители, с треньори, за да бъдеш готов, да знаеш как да му зададеш въпрос, а не да го хванеш за яката и „Говори“, както сме свикнали в България. За една телевизия, която я гледат над 100 млн. зрители, трябва да си подготвен. На мен ми е лесно, защото имам големи специалисти в моя екип, светила в световната журналистика, до които се допитвам откъде да тръгна и как да стигна до правилния въпрос.

Трудно ли беше писането на книгата?

Ами две години, не е лесно. Все пак трябва да се върнеш много години назад, някои неща даже са ми избягали от паметта, но Влади Памуков (спортен журналист, съавтор на книгата – бел. ред.) се допита до приятели, треньори. Има неща, които въобще не си ги спомням.

Преживявате ли всичко отново?

Естествено, че го преживявам. Особено с тези малките деца, дето ги виждаме тук, и с възрастни хора… Просто ме избиват тръпките, които съм ги преживявал и на стадиона. И това е едно уважение към тях.

*В блицинтервюто са ползвани въпроси и на други медии.