Понякога се замислям доколко важна е сетивността при срещата с нещо непознато. В голяма степен опознаваме нещо, когато го видим, чуем, помиришем, вкусим или докоснем. След известно време, остава споменът за едно от тях. Това, което е направило най-силно впечатление. Може да е визуална картина или мелодия. Как запомних новата екопътека „Билки” в Странджа? С мириса на мащерка. Вървиш и миризмата изпълва цялото ти същество.
Пътеката започва от село Бръшлян. Ако трябва да съм честна, този път се разочаровах от селото. Последният ми спомен бе за окичени с рози стари къщи. Сега бяха смесица между реновирани къщи (без цветя, може би заради сезона, знам ли?), много автомобили, чуждестранни туристи и прашни улици. Въпреки това, има логика пътеката да започва именно от това село. Заради името и местоположението му.
От Природен парк „Странджа” обясниха, че в различните етапи от година около пътеката могат да се видят до 50 вида билки. Едва ли лаиците като мен ще могат да разпознаят всички, но и какво от това? Погрижили са се да обособят места, където да поседнеш, да разгледаш указателните табели. Има дори подобие на енциклопедия на билките и календар, показващ кога какво расте. Доста интересно и любопитно за децата. На някои участъци от пътеката, където пътят се разклонява, липсват табели и има вероятност човек да се обърка.
По време на разходката видяхме характерната за Странджа дива мушмула, лишеи, шипки, жълт кантарион и естествено, любимата ми мащерка. Оказва се, че от мушмули може да се направи туршия. Попитах за традицията, но не успяха да ми разкажат откъде и как е тръгнала. Това е нещо, което просто се прави от бабите и се знае за този регион. Затова пък разбрах рецептата, която е подобна на туршията с млади краставици (ако някой е правил, сигурно знае): „На три литра вода, един килограм мушмула и се слага сол”.
По пътеката се редуват гориста част и открити пространства. Няма големи изкачвания, а дърветата са уникални. Има места, където можеш да ги видиш с тънки стволове, едни до други като храсти. Към края са големите тежки дървета, които се извисяват дотолкова, че не можеш да ги обхванеш в един кадър. И всичко е зелено и диво. Мухи също има, но не бяха толкова дразнещи.
Групата ни беше от над 50 човека, имаше и деца. Може би затова и пътят ми се стори доста тесен, все пак вървяхме в индийска нишка. Настроението обаче беше весело. Не можеш да не се усмихнеш, когато скришом чуеш дете да пита майка си дали може да отиде да прегърне онзи дъб, защото просто иска да го усети. Това изгражда любовта на хората към природата още от деца, когато тя ги докосне и когато те я усетят. Ние сме част от всичко това, да се опитаме да го запазим.
