Пусто е. Морето скърца. Няма рибари. По каменистата ивица вече няма и лодки. Мястото е тихо, срамежливо, като че е девствено. За присъствието някога по него шушукат дървените греди спуснати в морето. Да, същите греди, по които някога се плъзгаха лодките надути от улов. Малко по нататък камъните правят място на финния пясък. Но малко - колкото да минат двама хванати за ръка. По пясъка единствените следи оставя вятъра. Никои не идва в залива, а градът е пълен с хора. Светлините му стъпват лакоми по тесния плаж. Гледката е като некролог. Умрелият поминък. Само аз обичах да идвам на това място. Сядах тихичко на някой камък и сипвах пясъка от джобовете си във водата. Гледах го как потъва, премигвайки от време на време. Стоях докато не изсипех и последната песъчинка в морето. Досущ като пясъчен часовник, отмерях спомените си. Спомените с дядо ми. И с неговите приказки.
Помнех го как стоеше оплетен в рибарските си мрежи. Нищо не го плашеше. Ни слънце, ни студ, ни вятър. И аз съм като него - и мен нищо не ме плаши. Но не съм рибар, аз станах моряк. След девет месеца в океаните и моретата, останалите три на сушата прекарвах тук. С дядо ми. Нито жена ми, нито децата ми можеха да изгасят копнежите по миналото ми. Денят давах на тях, но вечерницата беше за дядо.
-Дядо, колко те обичам! -Често говорех на глас. Така успявах да не се задавя с мъката си. Затварях очи и си спомнях. Същото място, но пълно с лодки. Едва се побираха. И дядо плете мрежи, а до краката му -гларуси.
-Никола, я ела тук. -И ме повдига, за да седна в лодката. Да го гледам от високо, а и той да ме следи из късо. -Я покажи можеш ли да караш лодката!
Помня как се втурвах да мърдам греблата. Помня колко тежки бяха, едвам ги повдигах. А дядо ме гледаше и се усмихваше. -Така, така, не се става лесно капитан!
-Аз не искам да съм капитан, дядо! А като теб - да бъда рибар! И аз да шия мрежи!
Дядо ме гледаше и шиеше мрежите. Никога не ме научи. Всеки път ми казваше "Другият път" и ме залъгваше с някоя нова история. От неговите истории се сещам всеки път когато седна на голия камък. Затварям очи и отново ставам малко момче. Духът ми тича между лодките.
Помня, че когато поотраснах, да съм бил на дванадесет години му казах:
-Хайде, да ме научиш да шия мрежите!
Дядо поклати глава.
-Остави ги сега моите мрежи. Учи си уроците.
-Не искам! Научи ме!
-Добре. -И ми тикна в ръцете една скъсана мрежа. Гледай ме! Оттук, после оттам -Гледаш ли? Аз се вторачвах в движенията му, но ръцете му, макар треперещи се движеха като магия по мрежата. Докато шиеше, дядо ми говореше:
- Знаеш ли какво е да си рибар, Никола?
- Знам, знам. Да хващаш риба, дядо. Дай ми само мрежа и ще видиш всички риби как ще уловя. От всичките морета и от всички океани!
- Дете мое! -Дядо ме погледна и ме погали по лицето. -Виж ме - тук, оплетен в мрежите, мен рибарлъка ме е хванал. Не мога да му дам да оплете и тебе. Сега си малък и още не разбираш. Но между мен и рибата стои безкрайната морска шир. Тя на теб ти се полага. С тези мрежи не мож я улови! Разбра ли ме сега, Никола. Защо никога няма да те науча. Хайде -И дядо ми издърпа парчето мрежа от ръцете -Отивай в къщи да си учиш уроците.
Помня, че тогава се разплаках. И като на всяко дете улисано в игрите бързо ми мина. Не спрях да ходя при дядо ми на лодката, но повече не отворих дума за мрежите. Когато навърших осемнадесет заминах да уча във Варна. Сега съм капитан. Дядо почина, когато бяха на първото си плаване. Когато се върнах и майка ми ми каза, плаках като дете. Тежестта в гърдите не мога да изкашлям и до днес. Никого не съм обичал повече от него. Един обикновен рибар закотвил в себе си цялата мъдрост на морето. Когато се връщах в града, всеки ден ходих при рибарите. След всяко мое плаване те ставаха все по-малко. От няколко години никой вече не влиза в морето. Казваха, че нямало риба. Нямало смисъл. Продадоха лодките. Някои от тях сега са при дядо. Само аз съм още тук, но вместо мрежи кърпя спомените си, с усмивка на лицето и сълзи в очите. Във вятър, в пек и в студ.
Автор: Анастасия Стайкова
