Имало един момък от село Тюленово, когото зовели Данчо Юнака. Той бил три аршина висок, снажен левент, и се славел с безстрашието си по целия край. Любимите му неща в живота били храната, пивото и риболовът.

Дошли Мръсните дни преди Йордановден, навън било мъгляво и рано се смрачавало. Една привечер, неделята след Коледа, Данаил отишъл до черноморския бряг със старата си въдица и мях греяно вино с наложен пелин. Приседнал върху стръмните крайбрежни скали, той съзерцавал разпенените ледени води, докато на куката му попадали риба след риба. Бледият слънчев диск бавно се потапял зад далечните черни върхове. Зад дебелото було на дюмана едрите звезди се появили като привидения високо над облаците, а облата луна тихо плавала по своя път, съвсем слабо озарявайки морската шир с бялото си сияние. Данчовият дъх оставял бели бразди в замръзналия въздух, през който като морски течения минавали и се преплитали северни ветрове, идващи от обвития в мъгла хоризонт. Те се вихрили над издигащите се тежки вълни и брулели старите, пропити със сол камънаци.

Данаил, улисан във въдичарството, не разбрал как неусетно се стъмнило. Изведнъж се сепнал – отдавна било време да си ходи вкъщи - по тия дни човек не бива да замръква навън, а камо ли да пътува нощем самичък. Събрал такъмите си, нарамил въдицата и взел под ръка натежалата кофа със скумрии и други морски твари, Данаил неохотно се отправил по пътя към селото. Друмището минавало през гората, но него го не било страх ни от вълци, ни от разбойници – пък и да го срещнат, у него нямало ни кесия с жълтици, нито нещо скъпо – кому са притрябвали една стара въдица и няколко риби?

Данчо бил вървял безброй пъти по тази пътека, знаел всяко дърво и храст покрай нея наизуст. Главата му била съвсем леко опиянена от вече празното мяхче, а той бодро крачел, свирукайки си някаква стара селска песен. Както си се загледал в небето, където Голямата мечка бдяла над света, пред него ненадейно изникнал кръстопътят, дето друмът се разклонявал на две – едната пътечка извеждала извън леса към селото, а другата водела към Мечата пещера, дето се намирала още по-дълбоко в гората.

Данаил се учудил, че толкова бързо извървял пътя през дъбравата и с широки крачки продължил напред. Изведнъж спрял и се ококорил – осъзнал, че пак се намира в началото на пътя. Леко объркан, Данчо решил, че се е заблудил, може би защото вече го налягала дрямка, и със сигурен ход тръгнал пак към селцето. Бухали бухали нейде по дърветата, лисици фучали из дупки под земята, а в далечината, в горските дебри се чувал приглушен вълчи вой. Шумовете се усилвали и скоро на Данчо започнало да му се причува някакъв неразбираем шепот, идващ от храстите край него.

„Сигурно някой заек шумоли там” – решил момъкът, но като се заслушал, му се сторило че дочува и някои думи. Спомнил си поверието, че в мръсните дни на бял свят изпълзяват всите караконджули и правят дяволии на хората. Сепнал се и се заозъртал и като че ли в крайчецата на окото си зърнал някакви сенки да се мърдат. Стъписал се, но не подвил опашка, а спокойно продължил, без да си издава страха. Зачудил се колко време вече вървял. Хората са казали, че нощем по тия дни караконджулите разбъркват междуселските пътища. Усукват ги, объркват ги, разтягат ги – да се изгуби, който е замръкнал по тях. Данчо не помнел, какво ставало с хората, попаднали в този капан, но знаел, че скоро щял сам да разбере. Струвало му се, че вече дърветата изредяват и наближава крайселският бостан, ама докато се зарадва, пак неусетно се озовавал насред сърцето на леса. Сенките танцували около него, дърветата вече му изглеждали съвсем непознати, а шепотите го приспивали - морните му клепачи се спускали като кепенци на прозорец. Продължавал да крачи, но в очите му вече изгрявал някакъв странен сън за тъмна подземна земя, дълбоко под почвата, дето слънце не греело. Таман да се предаде и да приседне до някое дърво да поспи, Данаил чул познат звук. В селото пропели първи петли.

В някой курник, на оградата кацнал ранобуден петел, вестител на утрото, и гордо изкукуригал. В миг сенките се свили и прибрали, притаили се в дълбоки букови хралупи и бездънни подземни заешки дупки, затихнали и се сврели под камъните и сред дървесните корени. Данаил се сепнал, веднага познал къде се намира в дъбравата, и със сигурна стъпка се насочил съм дома. Стигнал пак до кръстопътя и поел наляво, закрачил през бостана и влязъл в селцето. Селските песове го наобиколили и почнали да го лаят, а той влязъл в къщи си, положил пълната с риба кофа и въдицата в ъгъла и се успокоил чак когато затръшнал тежката дъбова врата зад гърба си.

Оттогава Данчо Юнакът се зарекъл никога повече преди Йордановден да не остава самичък по тъмно навънка.

 

Автор: Ангел Тютюнджиев

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: