Най-българският съвременен поет Ивайло Балабанов гостува в Бургас чрез книгата си „Небесен гурбетчия”. Авторът, който е сериозно болен, не напуска дома си и общува с хората само чрез социалните мрежи. Но пък стиховете, които пише, му даряват непрестанно нови приятели и почитатели.

Бургаското запознанство с поезията на Ивайло Балабанов, ако може така да се нарече, защото стиховете му имат много почитатели сред бургазлии,  става благодарение на Военния клуб в Кърджали, и най-вече на Ани Иванова, главен специалист в клуба, която доведе гостите. Наред с многобройната публика, събитието уважиха Стоян Диков- началник на отдел „Югоизточен” при ИА „Военни клубове и военно почивно дело” и началникът на  сектор „Военни клубове”  Стоян Пантов.

Във Военния клуб за Ивайло Балабанов и неговата поезия разказа Иван Бунков – редактор и издател на „Небесен гурбетчия”. Впрочем, той е автор и на името на стихосбирката, понеже, както сам сподели, „Балабана не го бива по заглавията”. Бунков, който цял живот е бил „чаша до чаша и душа до душа” с Балабанов, сподели разочарованието си от нежеланието на книжарници да продават поезия. Това го кара и като почитател на стойностната поезия, и като издател, да обикаля България и разнася стихосбирки. „Искаме „Небесен гурбетчия” да стигне до хората, защото това е истинска поезия, а и чрез продажбите да помогнем на Балабана, няма друг начин”, каза пред бургаската публика Бунков.

Свои любими стихотворения от „Небесен гурбетчия” прочетоха млади актьори от театралното ателие към Военен клуб-Бургас. Спонтанно в четенето се включиха още двама бургазлии, а Иван Бубалов сподели възхитата си от таланта на Ивайло Балабанов, като го илюстрира с прочит на стихотворението „Левски”.

Няма българин, който да не почувства

като свои стиховете на Ивайло Балабанов. Независимо дали са писани за родното му село Хухла, на което е първият „Почетен селянин”, или за Свиленград... Все е България, всички сме българи... А той ни помага не само да не забравяме потеклото си, но и да се гордеем с него, да имаме самочувствието и куража да помним, предаваме и дописваме историята... да обичаме...

 

 

Нима има човек, който да не потръпне и да не сподели поетичната констатация:


 „Животът е безкрайна съпротива

   и вечният му смисъл е в това.

   Реката тръгне ли на път – не спира,

   дори да я пресрещнат канари.

   Посял ли си  – по жетва не умирай!

   Градил ли си, на покрива умри!

   Небе ми трябва – искам да опитам

   посятия от мен човешки плод.

   Това е мойта българска молитва.

   Останалото вече е живот.”

 

Или да не се съгласи, че

 

„България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута...”

А  любовта?

„С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?..
...Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!”

Спирам с цитатите, защото  иначе  би трябвало да изредя всички стихове на Ивайло Балабанов, не само от „Небесен гурбетчия”.  

Ще чакаме още стихове, а дай Боже,  скоро  да е в състояние да ни гостува и авторът.   А „Небесен гурбетчия”   все пак може да се намери и в бургаска книжарница – „Божич”.