За да стане едно творчество литературен факт, са нужни няколко неща: написване, издаване, разпространяване. Може би стигането до читателя и приемането или отхвърлянето от него е най-важното за всеки, изкушен да посегне към перото.

При Иво Баев нещата стават малко наопаки. Той излива в думи набраната емоционална енергия просто да се освободи от нея и да направи място за ново зареждане. Не помисля дори да издава книга. Най-малкото да нарича себе си поет.

Но се случва така, че приятели-ентусиасти  решават да го изненадат  и наистина го правят.  Точно на рождения си ден Иво получава своя подарък – стихосбирката „Баронг”.  За да се появи тя в този си вид помагат Венета Попова и Златина Илиева, издателят Тодор Златанов, художниците  Любомир Коцев, Атанас Стоянов и Даниел Кънчев. И разбира се, в основата е авторът, който все пак е дал думите между страниците на книгата,  дори да не е подозирал какво му готвят.

Всъщност, съвсем не е случайно, че Иво Баев се обръща и към словесното изкуство. Семейството, в което е отраснал, средата, в която често е попадал покрай баща си Георги Баев, са му дали своеобразен тласък да посегне, макар и доста късно, към  перото. Имало е от къде и с какво да се зарежда. Както сам сподели: Често съм седял на една маса с Реджеб Кюпчу и Христо

Фотев...”

Случайно обаче идва името на стихосбирката. Питат го по телефона как да се казва тя и той спонтанно отговаря „Баронг”.  Защото над главата му виси една индонезийска маска, изобразяваща точно това странно същество, наподобяващо лъв, олицетворяващо борбата на доброто срещу злото. 

Изкушавам се да цитирам няколко строфи от „Баронг”, които казват достатъчно, за да поискаме да споделим  всичките стихотворения.

„... Затова тази вечер ще подостря с мачете всички моливи

и ще пиша и пиша до посиняване най-безумни истории,

ще накарам вдъхновението ми да разбуди яростта

на уморените паднали ангели

и от слънцата на Сатурн да долетят саблезъби хиени и всякакви

хищни горгони,

а звездите, ах, звездите на Персефона и облакът на Медея

да превърнат в стон изумруден стрелките побеснели

на часовниците от лед.”

 

 

Може би същото това мое изкушение да се потопя в неподозираните думи на Иво е заразило и много други – толкова много хора дойдоха да споделят празника му.

И може би точно тази поредна изненада го накара да възкликне, след като благодари, както е редно, на когото трябва, да възкликне: „Баронг” е моята пледоария!”

Сега има думата Съдът – читателите!