"...Понякога се натъжавам, защото бих желала да срещна някого, който да ме приеме такава, каквато съм. Приятно е да караш хората да бленуват, но ти се иска да те приемат заради самата теб."
Истинското й име е Норма Джийн, родена на 1 юни 1926 г. в Лос Анджелис. В хаотичния, смутен и объркан живот на Монро се откриват раните от детството: лишена от баща, а майка й я изоставя в сиропиталище, където израства. На шестнадесет години се омъжва, за да се спаси от там. "Семейството" й се състои от луди, ловци на щастие (майката, дядото и бабата за определени периоди са били в психиатрични заведения) и бягащи от задълженията си съпрузи.
Дебютът й в киното е във филма "Писта хей!" (1948 г.), последван от други малки роли, докато не печели признание с изпълнението си в "Асфалтова джунгла"(1950 г.) и "Всичко за Ева" (1950).
Първите два филма, които трябва да изградят идола на Мерилин Монро, са "Ниагара" и "Господата предпочитат блондинки" - актрисата със завладяващо остроумие и чар изиграва ролята на малката глупачка: "Аз съм такава, каквато си ме представяте вие", казва тя с намигване, "защото ако съм само такава, мога да се преборя с живота". През 1953 г. в Уилшър тиътър е премиерата на комедията "Как да се ожениш за милионер". Според Монро това е най-хубавият ден в живота й, но това е и денят на ръкополагане на един нов символ.
Филмите, които снима през периода 1953-1962 г. са само единадесет, но те утвърждават нейната неповторимост.
Със своята жизненост, освободена от всички задръжки на времето, Монро разкъсва клишето на ролята, рамките на епохата и на екрана. Централна тема в Холивуд на 50-те години е противоречието между чувственост и морал и то е олицитворено в образа на Мерилин Монро. Вероятно Холивуд за последен път влага цялата си мощ и пищност за изграждането на мита-образ. Притегателната сила на Мерилин Монро идва от едва забележимото леко несъвпадение на наложения модел с реалната личност. Тя винаги е мечтала да бъде не звезда, а "голяма истинска актриса".
Жадна за признание на актьорските си способности, тя учи актьорско майсторство в Ню Йорк под ръководството на Лий Страсбърг: "След Артър Милър, Ли Страсбърг е вероятно този, който най-много промени живота ми. Но хората предпочитат да виждат в мен фриволна старлетка, секси и глупава". Завръща се пред камерата, за да играе в по-сериозни филми, въпреки че филмовата индустрия определя желанието й да изпълнява драматични роли като нарушение на правилата. Следват: "Автобусна спирка" (1956 г.), "Принцът и гърлата" (1957 г.) с Лорънс Оливие, "Някои го предпочитат горещо" (1959 г.) и "Непригодните"(1961 г.), чийто сценарий Артър Милър пише специално за нея.Интимният живот на Монро е широко известен на публиката. За девет месеца през 1954 г. е омъжена за бейзболната звезда Джо Ди Маджо. През периода 1956 - 61 г. неин съпруг е носителят на Пулицър, драматургът Артър Милър. Скандалът винаги я съпътства. Нейната ранна смърт от свръхдоза приспивателни предизвиква шок в целия свят. Съществуват странни обстоятелства и факти, които придават тайнственост на смъртта й;, но в крайна сметка митът си остава непоклатим. Мерилин остава блондинката в бяла рокля, онази която винаги ще съблазнява и ще продължава да се движи пред камерата, шепнейки "пу пу пиду" на живота и смъртта.
Модата се мени, идолите идват и си отиват, но класата на Мерилин остава, защото може би тя е последната голяма холивудска легенда. След смъртта си се превъща в знак на своето време, в един от най-красноречивите символи на Америка.
Създават се филми и биографични книги за нея (около 50). Свидетели сме на безчислени фотоси, постери, всевъзможни дребни предмети на бита, статуетки, тексилни щампи, откъдето настойчиво се усмихва измисленият образ на секссимвол с полуотворени устни.
Митът Монро нахлува и в изобразителното изкуство. С четка я пресъздават художниците Салвадор Дали, Вилем де Коонинг и Робърт Раушенбърг. През 1962 г., вероятно в резултат на знаменателна грешка, Уорхол превръща една доста обикновена нейна снимка в символ на масовата култура. Превръща образа и в идол, обгръщайки баналната снимка на актрисата с изкуствена, стерилна усмивка със златен варак, който придава на иконите свръхестествено въздействие. Две години след смъртта й Ричард Хамилтън създава "монтажа" - "Моята Мерилин".
Истинската същност на Мерилин Монро разкрива интервюто й пред сп. "Лайф" - два дни преди смъртта - думи на една звезда на ръба на нервна криза, зад които прозира болка и отчаяние, търсене на спокойствието като спасителен изход, и стотиците снимки на Милтън Грейн - "официални" или предназначени за "тесен кръг". Образът на Мерилин е абсолютно чист - без ореол и без отблясъци.
Източник:libvar.bg
