Може ли камъкът да бъде ефирен? Формите – така примамващи да ги погалиш? Да се усети почти физически докосването на бронз и... коприна?
Може! Точно това е усещането, потопявайки се в творбите на Христо Керин.
Илюзия? Да. Но настройваш сетивата си на друга честота и улавяш едни други вибрации, които те водят и назад, много назад през времето, и после те връщат в сегашното, но съвсем плавно и нежно, като докосване на бриз...
След девет години Христо Керин в „Неси” хем е същият, хем не е. Не само защото са различни творбите, които отново насищат пространството на галерия та, и не защото можем да видим съчетаването на две изкуства –поезия и рисунък, а защото се усеща едно наслагване, едно надстрояване в самия автор, което е намерило проявление в творбите му. Той остава верен на графиката , и на графичната техника. Но това, което е докоснало нещо вътре в него и е задвижило ръката му, за да го пресъздаде, е най-важното. То достига до нас и ни говори,говори...
На единствения език, за който не е нужен преводач. Показва ни и „Призрак в операта”, и „Огнено преплитане”, и „Замръзнал звън”, и „Миг като вечност”...
В продължение на 14 дни всеки, който има нужда да отвърне поглед от делничните провокации и да си създаде собствен празник, може да го направи просто като го насочи към особената, но много близка до всеки поетика в творбите на Христо Керин. И да премине по вечния мост, който ни свързва, независимо в кое времево измерение се намираме.
Христо Керин е добре познат на познавачите на изобразителното изкуство. Той има достатъчно богата творческа биография, за да заеме подобаващо място в галерията на родните ни майстори – графици. Неговата дъщеря е „прихванала вируса” и съвсем уверено си проправя път към общуването със същия език, на който говори татко й. Е, кой знае, може и да го надмине... Знаем само, че тя предпочита повече цветовете... Ще бъде хубаво , ако един ден видим в галерията заедно и баща, и дъщеря...
