Златина Дукова е юрист по професия, дълги години адвокат, а сега е член на Комисията за защита от дискриминация. Това е независим орган, който се занимава със спорове за дискриминация във всички сфери на обществения живот.

Г-жо Дукова, имате ли информация колко жалби постъпват от Бургас?

- Точна цифра не мога да кажа, но ако направя сметка от съставите, в които съм била, са някъде около 20-25 за година. Няма много жалби от Бургаския район. Най-много са от София и от страната. Има повече жалби от т.нар. райони със смесен етнически състав, защото там възникват конфликти. Българските граждани са информирани за правата, които Комисията и Законът им дават. Производствата пред Комисията са безплатни, затова някои предпочитат да си пуснат жалба пред Комисията и да получат някаква защита с нейно решение.

Колко жалби получавате на година от цялата страна?

- Около 800 са жалбите на година в Комисията. По около 700 се образуват и преписки.

Какво представляват тези преписки?

- Тези преписки са като дело в съда. В рамките на месец се прави предварително проучване по сигнала или по жалбата. То включва позицията на страната, срещу която е жалбата. Изискват се становища от компетентни институции, когато се касае за определни правни норми или действия на държавни или местни институции, както и нормативни документи. По този начин съставът трябва да има възможността да прецени дали наистина оплакванията са в рамките на Закона за защита от дискриминация или по тези оплаквания следва да се произнесе друга институция като Прокуратура, полиция или друг специализиран орган. Ако в рамките на това предварително проучване установим, че жалбата е в наша компетентност, тогава насрочваме открито заседание и в рамките на едно или повече заседания се явяват страните с техните адвокати и всяка се опитва да защити тезата си. Едната да докаже, че е била дискриминирана, различно третирана или тормозена, а другата, че това не се е случило. Или ако се е случило да докаже, че това не е точно дискриминация, а някаква друга проява. Признаците в Закона за защита от дискриминация  са 21, т.е. може да търсим и откриваме дискриминация по признаците възраст, образование, пол, сексуална или политическа ориентация, етническа принадлежност, религия, народност. Дискриминацията можем да я открием във всяка сфера на живота ни.

Коя е най-уязвимата група?

- За съжаление това са хората с увреждания. Те действително имат проблеми по отношение, на които държавата е в голяма степен длъжник. Тези хора трябва да са предмет на социални политики, но за съжаление никога не достигат пари за тях. Точно тези групи, децата и младежите в риск, имат най-много нужда от подкрепа. Например недостъпната архитектурна среда. До преди няколко години голяма част от обществените сгради държавни или общински, нямаха подходящ достъп за тези хора. Достъпът трябва да е подходящ за архитектурата на съответната сграда като асансьор, рампа и пътека. Да е такъв, за да може човек с увреждане да може сам без чужда подкрепа да стигне до съответната институция. Това са най-лесните преписки, достатъчна е една снимка, за да се види, че съответната сграда на институцията не е осигурила достъп. Започнахме санкции.

Жалбите са повече към институции или към работодатели?

- Другата голяма група жалби са за нарушени норми на трудовото законодателство. Има много жалби срещу работодатели. За това, че не са осигурили еднакъв старт или възмножност за израстване в кариерата. Има много жалби за жени, които са различно третирани в зависимост от колегите си мъже. Жените са с по-ниски заплати, макар че имат едно и също образование и опит. По-рядко им се дава възможност да се квалифицират и преквалифицират. Повечето работодатели  предпочитат да заложат, по техни съображения, на мъжете. Нищо, че жените са по-отговорни и не мрънкат, ами вършат работа. Но те са потенциални бъдещи майки. Не е достатъчно само да родиш и две години след това да отсъстваш. След това децата се разболяват, взимат се повече болнични и това отсъствие може би притеснява работодателите. Дали е съществено или не, това е факт. Много често работодателите са обвинявани в дискриминация по отношение на уволнение на техни работници и служители. Разбира се, че един човек, след като бъде уволнен, смята, че е различно третиран , защото работодателят има право да прецени и да избере от кого да се лиши. Понякога оплакванията за дискриминация са съвсем неоснователни. Ако обемът от работа е намалял, работодателят трябва да се освободи от някои от работниците си и има право да избере кои да си тръгнат. Обикновено по-малко квалифицираните, тези с по-малко стаж в съответното предприятие би следвало да са първите, които ще си отидат. Да, но хората се чувстват разочаровани и или обжалват в съда незаконосъобразността на уволнението, или казват „защото работодателят не ме харесваше”.

Прави ли Ви впечатление, дали млади хора си търсят често правата?

- Не мога да кажа дали са много. Имаше жалби от млади хора,които искат да кандидатстват за дадена позиция, но в нея има възрастово ограничение. Случаите с възрастово ограничение може да бъдат както за по-млади, така и за по-възрастни хора. Има такива обяви и на първо четене те са дискриминационни. Ако критериите за определена позиция са  „жени, на възраст до 35 години”, ясно е, че има дискриминация поне по два признака –пол и възраст. Всеки казус е отделен и сам за себе си. Позицията може да е за балерина например. Тогава разбира се, че трябва да е жена, в добра форма и до определена възраст. Съответната професия има своя специфика, която не позволява на хората, които не отговарят на определени критерии да я заемат. Ако говорим за един служител в офис, счетоводител например, той и на 50 години би могъл да се справя добре с работата си.

Разкажете за някои интересен случаи от практиката Ви?

- Това лятото имаше много жалби в Комисията за недопускани роми в басейните из цялата страна. Бяха доста жалбите, в които ромите просто не ги допускат, казват им, че няма места, че басейнът не работи, че има частно парти. Очевидно е, че не ги пускат, защото са мургави. Някъде около Пазарджик, мисля, им бяха казали, че трябва да си носят специални джапанки и хавлии, при положение, че вътре в самия басейн се предлагат. Имаше достатъчно доказателства в тази посока, че не ги допускат нарочно. В един от случаите наистина ставаше въпрос за частно детско парти, но в останалите си беше дискриминация. Ромите се жалят и че не ги пускат и по заведения. Имаше една жалба, където на табела беше залепена „Забранено за домашни любимци!” и добавено „и роми”. Не мога да кажа дали е добавено от собствениците на заведението или от някой шегаджия. Конфликтите между етносите са често явление, макар да казваме, че българите сме много толерантни, е не сме. Много трудно приемаме различните. Както се опитваме да игнорираме и да не забелязваме хората с увреждания, така и хората, които изглеждат различно от нас по цвят или други външни белези, също не ги приемаме.

Според Вас, децата със СОП трябва ли да учат наравно с останалите, или трябва да са в специални заведения, където би могло да им се обръща повече внимение?

- Имаме доста такива жалби. Много зачестиха жалби от родители на деца със Специални образователни потребности както срещу учители, така и срещу директори и родители на други деца. Това е много деликатна тема, защото тези деца трябва да имат право да учат в нормални условия. Уврежданията им са различни, при някои са само двигателни, а при други са умствени. Тези деца по принцип възприемат по-трудно учебния материал и за тях трябва да се грижи ресурсен учител. Това означава, че той стои до детето по време на часа, докато другият учител води занятието си. Ресурсният учител има ролята на „преводач”. Обикновено това създава дискомфорт в учебния час. Останалите деца се разсейват, самото дете се разсейва и учебният процес върви трудно. От друга страна, ако тези деца ги извадим и затворим в специални училища или учебни кабинети, те се десоциализират и е доказано, че се развиват по-трудно. Остават някак изключени от обществото. Моето мнение е, че за тези деца, за които е възможно да се обучават при нормални условия, трябва да се полагат усилия те да живеят и да се обучават с другите деца. Има и такива, за които това не е възможно, защото има групи с хиперактивни деца, които много трудно се концетрират и овладяват. Учители и ответници разказват, че те не могат да стоят и две минути на чина. Дори и ресурсният учител да е при него, той става, тръгва в някаква посока, влиза, излиза, закача, удря и дърпа други деца. Така нарушават учебния процес и за тях трябва да се търси индивидуална форма на обучение.

Какви са европейските практики, които решават този проблем?

- При европейските практики и регламенти правилото е децата да се обучават в нормална среда с техните връстници. Дотам, докъдето присъствието им не пречи на останалите, аз мисля, че трябва да се полагат усилия да се следват европейските практики. Когато тези деца пречат,трябва да се търси диалог с родителите им и да се търси друга форма на обучението им, защото едно е по-малко от 20. Не може заради едно дете, колкото и да не звучи хуманно, да се нарушават правата на други 20. Всички имат права и те са да имат спокойна обстановка, в която да овладяват учебния материал. Трябва да се търси балансът.