Бургазлията Велин Вълчев от седем години живее и работи в столицата, където завършва висшето си образование със специалност „Медии и журналистика“. Той се е гмуркал с делфини в Хърватска, катерил е върхове в Кавказ и се спускал в пещерите в Италия и България. Музиката е другата му голяма страст, свири на барабани в death метъл бандата Scolos . Участва и във втори блек метъл проект- Black:I , роден по време на пандемията.

Здравей, Велин! Как се запали по скалното катерене?

Стана случайно. Първоначално нямах интерес към скалното катерене, просто бях активен планинар и правех огромни преходи. В един момент тези разходки по хоризонталите станаха рязко вертикални. Страхът ми от високо също ме привлече в това да се залепя на стени с отвес стотици метри. Първият път, в който се катерих през зимата, си казах, че един път да сляза – това няма да се повтори. В момента, в който стигнахме върха, аз просто знаех, че ще продължа да го правя до края на живота си. 

Къде беше първото ти изкачване?

Изобщо първото ми изкачване с въже беше връх Злият зъб в Рила, района на Мальовица. Може да се направи не толкова трудно, но пък страшно катерене, както и обратното. Съществува и т.н. „изкуствен начин“, при който прикрепяш тялото си към скалата с различни приспособления.

А кога беше първото ти спускане в пещера?

Първото ми спускане беше август 2018 година в необлагородена пещера.

До края на юли работих като водолаз в Хърватска с делфини и често се допитвах за помощ до моя приятел биолог Стоян Йорданов, който също е бургазлия. Предложи ми, след завръщането ми в България, аз да ръководя сесия за гмуркане, а в замяна – той да ме вкара в необлагородена пещера. Отново нещата протекоха като при катеренето. Докато бях вътре си казах, че не е за мен, определено. Излязох и нямах търпение да се спусна някъде пак.

Как се отзова в Хърватска, гмуркайки се с делфини? 

Ако каже, че беше случайно, ще е доста меко. Преминавайки през тежък личен период, бях убеден, че искам да се махна. След разговор с приятел, стана ясно, че е приет в проект, в който не може да вземе участие. Аз си подадох документите два дни след крайния срок, бях поканен на интервю и след още два дни потвърдиха, че съм техният човек. Проектът нямаше нищо общо с гмуркане с делфини. Аз отидох там за да бъда учител по география в рамките на половин година. Хората от хостинг организацията ми се оказаха много готини хора, които ме свързаха с воден клуб от Сплит. Тази година от там пускаха в естествената им среда новородени делфинчета, родени в плен. Нашата работа бе да се гмуркаме с тях, сменяне на GPS чиповете на гръбните перки. Не малко пъти сме влизали просто да си играем, защото те са много любопитни, ентусиазирани и са свикнали с хора. Това ги прави доста интересен и необикновен игрови събеседник.

Имахме няколко сесии, в които сме се гмуркали в нарочно потопени кораби, които тепърва започват да образуват локална флора и фауна. Описвахме видовете, които срещахме. 

Делфините по-добри събеседници ли са от хората?

Да. По-добри събеседници са, защото не говорят. Хората имат това качество, когато нямат какво да кажат, да продължат да говорят ( смее се).

Когато отидеш в среда, която не е естествена за твоя вид, и започнеш да взаимодействаш с видове там, те обзема спокойствие и смирение. Никога не можеш да се отпуснеш на 100%, защото боравиш с екипировка и оборудване. Има и много заобикалящи фактори, които също трябва да бъдат наблюдавани и анализирани за кратък период от време.

Тези създания са в не малко случаи по-големи от теб като габарити. Нямаш пряк канал за комуникация с тях, обаче срещу теб стои много разумно и интелигентно създание. То никога не се отпуска напълно с теб, винаги има една буферна зона, която не бива да бъде прекрачвана и от двете страни. Няма друг начин да го усетиш, освен да го преживееш.

Кое е най-екстремното нещо, което си правил до този момент?

И в трите спектъра има моменти, в които съм се отписвал и е било въпрос на време да приключи всичко на момента. Най-слабо опасното беше под водата. Излизахме от един кораб на минус 62 метра дъно, минус 45 м беше палубата на кораба. Задържахме се малко над палубата за да направим снимки и изравним налягане, при което през нас премина огромен пасаж риба тон. Средно всяка риба е голяма, колкото един човек. В този момент загубих представа коя дирекция трябва да спазвам – къде е горе, къде е долу. Просто стоях и чаках всичко да се нормализира. Нямах страх за живота си, но не знаех къде се намирам.

Миналата година в Кавказ правихме изкачване на един североизточен маршрут на връх Казбек с височина 5050 метра. Маршрутът включваше скала под сенките, на която е замръзнал сняг, след което преминаваше в корав сняг и последните 150 м бяха чист лед – най-приятната част от цялото катерене. Беше нощно изкачване за да можем да хванем максимално студените температури и всичко да замръзне, за да може да държи осигуровъчни точки, екипировка и т.н. В момента, в който сменяхме осигуровъчните точки между втората и трета част на маршрута, от последният най-висок скален венец над нас се изсипаха две парчета със средна големина малко над маршрутките на градския транспорт. Паднаха едно след друга, ние не бяхме закачени за стената и нямахме осигуровка, която при евентуално падане да ни задържи. Това, което направихме, беше да не прилепим максимално близо до стената, да увиснем на сечивата и да изчакаме да отмине всичко. Мисля, че това бяха най-дългите 45 сек в живота ми. Падаха средно 300-килограмови парчета над главите ни с по 200 км/ч засилка. По някаква причина не ни отнесоха, лавината мина през нас, но не ни отнесе. След като се съвзехме, се заехме с процеса по евакуация. Това направихме в рамките на 3 часа, по скални ребра, които бяха доста ерозирали. Пак падаха камъни, но под нивото, на което се намирахме.

Висял съм и на въже без стопер възел при проникване в пещера. Според мен, всичко се изчерпва в респект и дисциплина, които трябва да поддържаш независимо къде си и какво правиш. 

Има ли място, което искаш да покориш – над земята, под нея или във водата?

Мисля, че покоряване не е точната дума. Всеки път се моля земята да ме допусне да отида на това място и да ме пусне да се върна жив и здрав. Това, което все още не ми дава мира е, че все още не съм летял. В близките години искам да изкарам курс за парапланери и да започна да летя. Имам си даже и проект, който искам да направя.

Иначе във всяко едно от хобитата ми има място, където искам да отида. Искам да се гмуркам на п-ов Юкатан в Мексико. Целият полуостров е огромна, дебела, калцирала кора. Под водата са хиляди километри дълги галерии и коридори, представлява подводна пещера. За катерене и пещери локацията ми се препокрива – мястото е Кавказ. Това е енергийна, древна, мистична планина. Там са и най-дълбоките пропастни пещери на планетата – пещерата Верьовкина, която е 2200 м отрицателна денивелация, стига почти до морското равнище в дълбочина. Тя е и неимоверно технически сложна и тежка физически. За катерене Khan tengri – любимият ми връх в Памир, 7- хилядник. Искам да изкача западния гребен на този връх.

А защо не Еверест?

Дори някой ден да имам финансовата, физическата и техническата възможност да отида на 8-хилядниците, определено няма да си избера Еверест. Той е много популярен, там ходи всеки.

Катеря се не за да се доказвам, защото ме кара да се чувствам жив и обожавам природата. Катерим се групи от 3-4 души, които сме си много близки. За мен това е перфектната среда – диво място, с прекрасна гледка, чистота, без навалица, малко, но отбрани хора.

 На Еверест отиват хора без физическа и техническа подготовка, но с финансовата такава. Те могат да платят на водач, който буквално да ги изтегли и свали до долу.

Коя беше последната експедиция, в която участва?

Във втората най-дълбока пещера в България – Бански суходол. Тя е в Пирин,  реално точно в масива на Кончето. Млада, много активна пещера е, изцяло мраморна. В пещерата системата е 9,11, заради много дупки в масива. Пещери №9 и 11 са най-дълбоките, които изискват и изследователска дейност.  Това правихме през септември за една седмица. Много неприветливо място. Пещерата е много сложна и трудна, студена и тежка. Температурата на въздуха вътре е 1 градус със 100% влажност. Като човек, който си е лягал в палатка на минус 20 градуса и е спал на ледници, такова мръзнене не съм мръзнал никъде. Усещаш просто как камъкът те изсмуква. Намерихме нови части, продължихме пещерата. Вече е 400 м дълбока и към 10 км дълга, продължихме я до 11 м. Намерихме 30-метрови водопади, които изкатерихме и се навряхме в цедката, от която излизат. Самата пещера е много опасна, защото е млада и активна. Изисква укрепване на досега откритите части. Единственото място, на което може да се открие пещера с дълбочина над 1000 м в България е този район, тъй като там са огромни варовикови мраморни пластове, а пещерите са точно продукт на химическа реакция между вода и варовик.

Как се отрази Ковид – кризата на твоя начин на живот?

Няма по какъв друг начин да се отрази освен доста лошо. Трябваше да съм в Хърватска в пещера с дължина 52 км и дълбочина 800 м, но уви. А и аз самият  бях с Ковид. 

Пожелавам ти пълно възстановяване и скоро да можеш да правиш това, което обичаш! 

О, да!  Планирам да посетя пещера Пукоя по Врачанския балкан, която е дълбока 170 м.