Станислав Василев-Стафа е следващото име в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com. Музикантът е емблематична фигура за бургаската хардкор и метъл сцена. През 90-те години е част от групата „Карцер“ (Kartzer), а от началото на новото хилядолетие досега е фронтмен на „Дъ Ривендж Проджект“ (The Revenge Project). Какво е да си музикант в този най-тежък стил на рока, разказва Стафа в следващото интервю.

Как Стафа реши да се занимава с този най-тежък стил на музиката?

- То не е точно решение, по-скоро натам ме е теглило навремето, когато съм бил още малък. Не съм си казвал сега започвам да свиря, и то ще е само дет метъл, да речем. Навярно е било просто необходимост. 

Кога започна да свириш?

- За първи път хванах китара в 7 клас. Но това бяха някакви дрънканици на акустична китара, не мога да кажа, че още оттогава съм имал определен стил на свирене или някакви предпочитания. Малко по-късно, когато чух групи като „Металика“, „Айрън Мейдън“ и „Слейър“, започна да се оформя моят вкус и стил на свирене, който и до днес се е запазил.

„Карцер“ ли беше първата група, с която започна да свириш?

- „Карцер“ беше първата, с която издадохме албум. Тогава бяхме на по 17 години. И дали късмет, дали защото времената в началото на 90-те бяха такива, но щом от звукозаписната компания „Рива Саунд“ го чуха, и го издадоха веднага. Това си беше голям успех за онова време. Иначе преди „Карцер“ свирих в някои други групи, но те бяха по-скоро на някакво детско ниво.

Впоследствие издадохме три албума с „Карцер“, които си имаха приличен успех за времето. И като изключим старите рок групи като „Щурците“, „Сигнал“, впоследствие и „Ера“, „Контрол“, имаше няколко метъл групи, за които се разчу тогава, сред които беше и нашата.

А ти как се научи да свириш на китара?

- Ходил съм на уроци още по времето на комунизма, може би в 8-9 клас. Тогава се свиреше на акустична китара и съвсем не в този стил, защото метъл и рок не се преподаваше. Ако искаш да свириш на китара, се записваш на кръжок, където те учат да свириш класическа китара. След като придобих необходимата база, върху която може да се гради, впоследствие сам се развих в метъл музиката.

„Карцер“ просъществува десетина години, до началото на новото хилядолетие?

- Да, последните концерти от активния период на групата направихме 2000 година. После, след като се пръснахме, имахме откъслечни участия в случаите, когато се събираме, но това е на десетина години веднъж.

Това, че всеки е тръгнал нанякъде, ли е причината за разпадането на „Карцер“?

- Да, но не само. След третия издаден албум стана така, че музикално вече не гледахме в една посока. Аз например започнах да искам да свиря по-технично, защото в процеса на музицирането задобряваш и искаш да се развиваш. А стилът на „Карцер“ беше по-първичен, по-изчистен и нямаше възможност за по-технични пасажи в парчетата. Което не е нещо лошо, но не беше посоката, в която исках да се развивам. И стана така, че всеки от нас тръгна по своя път – Мена Хубенов отиде в група „Артерия“, двама заминаха за Англия, а Мария Дюлгерова се пренасочи в съвсем различен стил – в „Силует“.

След този период как се развиха нещата за теб?

- Още докато свирехме с „Карцер“ през 2000 г., създадохме „Дъ Ривендж Проджект“. Даже се случваше на едно и също събитие да свиря и с двете групи. Впоследствие стана така, че „Ривендж“ от проект се превърна в главна група за всички от нас, които участвахме по онова време в нея. Там не си поставяхме никакви стилови ограничения и имаше музикална свобода. Ако дойдеше на някой от нас добра идея, тя просто се осъществяваше. И всичко, което бях научил, можех да го изсипя в една песен, без да се притеснявам, че ще стане претрупана или че стилово няма да пасне и т.н.

Преди месец издадохме петия албум на „Ривендж“, който се казва Deceit – Demise. Идеята, която искаме да внушим чрез него, е, че лъжата и измамата водят към гибел.

Текстовете за песните кой ги пише?

- В самостоятелните ми албуми си ги пиша аз. В „Карцер“ си поделяхме тази задача с вокала на групата, а в „Ривендж“ всеки е допринесъл с текст, макар че в голямата си степен са мои.

Градът обаче като че ли е по-известен с фестивали като „Бургас и морето“, с една по-естрадна музика. В този смисъл има ли траш метълът почва в Бургас?

- Има си хора за всичко. По нашите концерти не идват само хора, които слушат траш или дет метъл. Някои приятели идват просто да се видим – от интерес, от уважение, даже ако щеш и за наздравето след концерта. Това е в Бургас. По другите градове не е точно така, обикновено идва публика, която иска да чуе точно такъв стил музика.

Един музикант може ли да си изкарва хляба в Бургас само с метъл?

- Ако трябва да разчитам единствено на приходи от „Ривендж“ – не става, абсурдно е просто. Например за последния албум засега разходите са много повече от приходите. Надявам се в близките месеци да тръгнат малко повече нещата. Но това не се отнася само за екстремния стил, въобще ако си музикант, малко са хората, които се изхранват само от свиренето. Ако го прави това, то той трябва да е постоянно на път, да свири по кораби в чужбина. Ако стои само в България и в родния си град, един музикант много трудно може да преживява.

Аз например съм доволен, че се занимавам с това, което ми харесва, и успявам да свържа двата края. Но за целта имам студио, което ползвам за репетиционна, правя записи, давам уроци, абсолютно всичко, свързано с музиката.  

А освен метъл мислил ли си да правиш нещо в по-различен стил, по-комерсиална музика, която да има по-голям пазар?

- Аз имам участия в по-различни проекти, но не е известно, че го правя. В моето студио идват различни изпълнители, ако трябва да се запиши китара да речем за поп парче, просто сядам и я записвам. Но това са песни, които няма да ги чуете по радиото.

Планираш ли нещо ново за следващата година?

- С „Ривендж“ ще наблегнем повече на концерти, за да представим новия албум. Това вероятно ще е в по-големите градове като София и Пловдив, там, където има събития за такъв вид музика.

През януари започвам да записвам моя шести самостоятелен албум, който ще се казва „За омразата с любов“. Той ще е на български и може би ще има едно леко завръщане към „Карцер“. Идеята е, че точно като записваш на български, нещата започват да звучат по съвсем различен начин, отколкото на английски. Когато пееш на родния си език, може да звучиш по по-поетичен начин.

Сега завършвам и един проект съвместно с Георги Пейчев – вокал на бургаската траш банда The Outer Limits. До няколко месеца се надявам и той да е готов. Ще започвам записите и на един по рок ориентиран албум на моя приятел Васко Николов.