Литературен салон „Премиера в Карнобат” представя най-новата книга на поетесата Виолета Христова „…каза тя. И слезе от небето.” на 15 октомври. Стихосбирката е издание на Издателско ателие АБ, а редактор е известната българска поетеса Камелия Кондова. Срещата ще се състои от 18 часа във фоайето на НЧ „Димитър Полянов – 1862 г.”
Виолета Христова е родена в Чирпан. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на седем книги с поезия: „Пеш до земетръса”, 1995 г., „Звездна карта”, 1997 г., „Да бъде нощ”, 2001 г., „Другата стая”, 2005 г., „Сняг от друга зима” , 2008 г. „Тревата ли?, 2010 г. "... каза тя. И слезе от небето.", 2012 г.
Поетесата е носител на националната литературна награда на името на Георги Братанов и на наградата за женска поезия „Мара Белчева”. Присъдена й е първа награда в конкурса „В полите на Витоша”. Има отличие и от конкурса „Златен ланец”.
Стиховете и са превеждани на руски, сръбски и френски. Участва в много литературни антологии. Живее и работи в София. Майка на три дъщери.Член на Съюза на българските писатели.
С поетесата Виолета Христова разговаря Димитрина Равалиева:
Родена сте в Чирпан, малък град като Карнобат. Много години от съзнателния Ви живот са минали там. Какво дава и какво взема малкият град от твореца?
Чирпан за мене е уникално място. Когато живях там, не осъзнавах ясно какво ми дава, пропилях много време да се дразня от мащабите, от теснотата, от „нищонеслучването“, от еснафските изблици или от липсата на литературна среда …и от какво ли още не. После дойде време за разбиране. Ничие рождено място не е случайно. То е прозорецът, през който гледаш света, където и да живееш. Родното място влиза в тебе и става подкожно усещане, подкожна чувствителност. Разбираш, че където и да се намират - дори и най-общителните хора са в обкръжение от десетина-петнайсет души, отговарящи напълно на собствените им височини. Че шансът да срещнеш или да не срещнеш качествените хора – зависи от тебе, а не от мащаба на населеното място.Абе, разбираш много неща. Но съм благодарна на това, че съм родена в Чирпан.
Изключително висока енергия носи за мене, особено в онези години. Град с култура, история, дух – не само заради Яворов, Павел Матев, Георги Данчов, Никола Манев, Емил Камиларов…а и заради днешните си жители… За съжаление, през последните 10-20 години те стават все по-малко, пълнят големите градове, заминават в чужбина… Тъжно е това, но е нормално – не само градът, светът стана малък.
Какво е мястото на Яворов в духовното Ви изграждане през годините?
Човек може да навърже точките в своя живот и да ги превърне в линия, само като се обърне назад, както казва Стив Джобс. Времето някак осмисля нещата.
Разбира се, че е неслучайно раждането ми в Чирпан, ничие раждане не е. Яворов е една величествена сянка, в подножието на която съм се учила на поезия. Едно задължаващо присъствие, което те осмисля по невидим начин. Мисля, че освен присъствието на Яворов – важна ми е и ролята на друг един поет - Димитър Данаилов, дългогодишен директор на музея на Яворов…
Доста време беше единственият жив поет, който познавах… Един ден ме спря на улицата и ми каза: „Дете, като минаваш край музея, отбивай се, за да си говорим“. Бях в 5-6 клас, доста притеснителна, и нямах представа какво мога да си говоря с този странен дядо - един ден се престраших- седяхме на пейката в двора, той почукваше с бастуна си по калдъръма, наоколо имаше цъфнали теменужки, говореше, рецитираше, на български и на френски, топлият му баритон се разливаше в музейната тишина, споменаваше имена на поети, разказваше интересни истории за тях, караше ме да чета, каквото съм написала… Постепенно подобни дни ми се сливаха в години… Пораснах и усещането, че общувам с една безкрайно интересна и впечатляваща личност, не изчезна…Казваше ми : „Виолета, дядо ти Митко няма да си тръгне от този свят, докато не ти сложи крила на гърба!“ Въобще нямах идея за какво говори. Но сега осъзнавам, че поетичното е добило за мене своя особен вкус именно от дългогодишното ми общуване с него.
Сега живеете в София и работите в галерия–книжарница „София прес“. Имате контакти с много съвременни автори. Как преценявате литературната ситуация в страната?
Да, в София живея от 2005 година. Работя в една чудесна галерия с книжарница за българска литература. Правим много изложби, премиери на книги, изобщо това е едно динамично и духовно място. Покрай работата ми се срещам с много писатели и художници. Имам и известен поглед към
съвременните български автори. Това, което и преди, и сега ми прави впечатление, е че много от най-талантливите имена все остават някак неогласени в публичното пространство, особено ако живеят в провинцията. А също и, че голяма част от популярните имена пък, въобще не заслужават чак толкова шум. Случайност някаква е и не текстът, а нелитературни причини събуждат медийния интерес към някои от писателите ...А после този шум пък определя и вкуса, и пазара.
Но, разбира се, времената са такива, че светилник под покривало не стои. Интернет позволява на всеки автор да стигне до своите читатели…
Моето усещане е, че има някакъв бум на талантливи автори, които допреди 5-6 години поне за мене бяха доста по-невидими. Млади и талантливи поети и белетристи с действителни качества.
Коя е последната книга от български автор, която Ви впечатли?
Впечатляваща за мене беше последната книга на Керана Ангелова „Улицата на пеперудите“, въобще всичко написано от Керана е чудесно. Милен Русков с неговото „Възвишение“ – също. Йорданка Белева, Силвия Томова… Обичам поети като: Николай Милчев, Мая Дългъчева, Камелия Кондова, Аксиния Михайлова… Валя Радинска, Маргарита Петкова… Щастлива съм да откривам и нови имена, които досега не съм познавала – Елена Денева, Мартин Спасов, Бистра Малинова…
Автор сте на седем книги с поезия. Прозата изкушава ли Ви?
Ами, честно казано, ако ме беше изкушила сериозно, щях да се отдам на изкушението. Писала съм прозаични текстове, но поезията е голямата ми любов и няма съперници засега.
Можете ли да си представите живота си без писане?
Не. Никога не съм можела. Пиша от дете – имала съм периоди по 2 години, в които не съм писала нито ред. Но знам, че трябва време за пълнене на душата и това време е също толкова важно. Че поезията не е непременно писане на стихотворение, а е начин на възприемане на света, на реагиране, на чувствителност…
Лауреат сте на конкурса „Мара Белчева”, в който могат да участват само жени. Има ли женска поезия?
Има женска чувствителност и като такава, тя ражда друг вид поезия. По-обтекаема, по-разбираща, по-дълбинна, по-рефлексна... Женското начало, лявото полукълбо на мозъка, ориентирано към мечтата, фантазията, неагресивното разрешаване на проблемите… Далеч съм от мисълта, че тези качества са неприсъщи на стихове, писани от мъже, но приоритетно са женска територия…
Под „женско писане“ през годините се е наложило бездарното „каканижене“ на любовна тема, без особена художествена стойност. Въздишките „обичам те, не ме ли обичаш, иди си, ела ми…“ Чувала съм мнозина и днес да твърдят: „Ама аз пиша искрено, изливам, каквото ме вълнува, защо ми казвате, че не струва.“ Според мене, много важно е пишещият човек да е и четящ човек. Тогава ще знае кое става и кое е само за домашна консумация…
По-лошото е, че и в т.нар литературни среди често делят литературата по полов признак. Даже чух нелепия факт – при връчване на престижна награда на името на голям наш поет, журито е изправено пред дилемата: на не толкова талантлив мъж ли да я даде, или на талантлива жена. И „умно“ постановява, че след като Поетът е мъж, няма как жена да носи награда на неговото име.
Домораслите ни критерии в доста области са такива и нямат край.
Последната Ви поетична книга има запомнящото се и странно заглавие „…каза тя. И слезе от небето“. Каква е историята на това заглавие?
Заглавието често се появява изневиделица. Чувстваш се като родител, дълго търсиш име на детето си и тогава някой ти го прошепва насън. Знаеш, че така се казва и толкова. Нямаш обяснения, т.е. имаш, но се появяват после, защото някой очаква да обясниш.
И все пак - това е книга за изричането, за говора, за изпращането на словесна енергия, която променя и създава светове, въздига и сваля човек из различните етажи на душата… Книга за енергията, която ни облъчва ежедневно, но която често не осъзнаваме.
Една от трите ви дъщери е художникът, направил илюстрациите на най-новата Ви книга. Как се справят децата с родителя поет? Кое е най-важното наследство, което искате да им оставите?
Хората нямат общ знаменател. И нещо, което е добро за един, за друг е фатално. Както и да е, на моите дъщери явно добре им понася майка като мене. Мисля, че пораснаха добри хора – умни, чувствителни, сърдечни, креативни и широки. А това е било важно за мене. Детайлите – кой какво работи, яде, облича…са несъществената част от родителската ми програма. Най-важното: да не се страхуват, страхът изяжда живота на човек и му оставя само кокалите..
Избягвам да бъда нечий съдник. Може да назидава само онзи, който е по-голям от другите. Но, ако пък наистина е по-голям, никога не би му и хрумнало да назидава някого. Това смятам и за децата си, и за всички хора.
Снимки: kulturni-novini.info
