От 1999 год. отразявам избори и признавам, че тези в последната година за мен са много различни. Как се прави кампания в ситуация като сегашната?

Аз от 1999 се явявам на избори. Това бяха първите местните избори, а в Бургас дори вкарахме трима съветника и един от тях беше Вальо Касабов. Тази кампания е особена по две причини. Първо, вече е модерно всичко да се пренася в социалните мрежи и почти да няма реални събития. Но всъщност кампанията е изключително емоционална, без да е на терен, защото ги няма концертите и онези неща, които се правеха традиционно.

А като е емоционална кампанията, тя е лишена от всякаква рационалност. Никой не иска да се явява с никого на дебат, никой не иска да спори за каквито и да е политики. Тук имаме чисто емоционалното „всички срещу ГЕРБ“. Някои по между си нещо се сбиват, но засега на всички задачата им е да се изчегъртат ГЕРБ. Поне това са политическите задачи. Сред хората е малко по-различно. Те все пак искат да чуят някакви неща. Интересуват се какво е това друго, което им се предлага.

Наистина ли?

Да, наистина. Хората не ме питат ще строите ли пътища, а какво ще стане, кой ще направи кабинет, ще има ли трети избори. Хаосът наистина се е вселил в хората и в този огън се втъкват от много съчки. Дори и слоганът на втората най-голяма политическа сила „Време е за друго“ съдържа въпрос, а не отговор. Кое е това друго? Това е като любимата ми туристическа реклама „Ако още не сте решили къде да отидете, отидете някъде другаде“.

И по тази причина в главите на хората е страхотен ветрилник, а това ще се отрази на изборната активност. И ще се отрази в по-голяма степен, отколкото топлото време или отпуските. Има хора, които искат да гласуват, но избирателната активност ще бъде по-ниска, заради тази необикновена кампания, в която няма оферти.

Но липсата на оферти, казват, изстреля „Има такъв народ“ толкова напред, защото на хората им писна от политически оферти.

ИТН изглеждат най-сигурния начин да накажеш всички. Това няма какво да се анализира. Това е генерален протестен вот. Имало го е в различни форми в България през годините. Понякога много изразен, понякога по-малко – царят, самият Бойко Борисов в първия му мандат. Това е ясен вот „срещу“, който се подсилва и от факта, че не ти се губи гласът. Т.е. ти си сигурен, че твоят глас ще бъде отчетен, а няма да отиде в някоя екзотична формация, която няма да влезе само за да покажеш среден пръст на системата.

Това го има много силно на подсъзнателно ниво, има го и на съзнателно и е много разбираемо. Това не се случва само в България. Просто по-умелите демокрации успяват да го канализират, за да не бърка много на живота на държавата и на политическата система. Тук от време на време изпускаме духа от бутилката, което не е лошо. Аз не мисля, че е някаква драма.

Може би това е начин да си научим урока като общество?

Всичко, което ни се случва досега показва, че никой не учи никакви уроци. За малко се помни и това е абсолютен факт. Царят беше същото – господар на мълчанието, неясни обяснения. Като цяло това, което се случи в световен план е, че социалните мрежи, които са сравними само с телепатията като ефект върху света, пренаредиха целия начин на общуване.

Това, което политолозите в невъзможността си да го определят, започнаха да наричат „реал политик“ – нито ляво, нито дясно, не влиза в координатите на традицонната политология. То властва в момента на почти всички места в света и води до хиляди измерения – Пепе Грило, Зеленски, братята Качински, Орбан. Това е ясно, но ние трябва да кажем, че има стъпка и след това и тя не е маловажна. Хората наистина питат какво ще се случи, а повечето политици бягат от отговора.

А има ли отговор на този въпрос?

Ами ние се опитваме да отговаряме непрекъснато. Опитаме се да кажем, че България е парламентарна република и каквото и да се случва, то трябва да е подчинено на парламентарните правила, а не на тези които властват в момента. В момента управлява една неясна политическа сила, която дори не се е регистрирала по закона за политическите партии, конструирана около президента и желанието му за втори мандат. Политическа сила, за която никой не е гласувал.

Ако президентът искаше да играе по общоприетите правила, трябваше да напусне през лятото, да създаде своя политическа формация и да бъде сега служебен премиер, а не президент и кандидат-президент. Това искаме да кажем. Че има правила и демокрацията никога не е била отговор на въпроса „На къде вървим?“, а „Как вървим?“, как взимаме решенията за бъдещето си.

Ако нещо е в опасност, то е това. Не е страшно дали ГЕРБ ще управлява, или Слави. Когато имаш ясни парламентарни правила, по които се конструира политическият живот, няма да има изпитание, което да не може да бъде преодоляно с тези правила. Големите бели стават когато тръгнеш да нарушаваш тези правила в името на някаква целесъобразност. Винаги когато това се е случвало, е водило до страхотна беля. Винаги когато сме загърбвали парламентаризма, сме плащали горчиво и жестоко.

Сега доколко сме му обърнали гръб?

Ами в голяма степен. Просто самото говорене на различните политически участници неглижира парламента. Той може да е лош, той може да е всякакъв, но това е редът за взимане на решения в България. 45-ия парламент никога не е бил толкова представителен. Бяха представени почти всички не само политически сили, но и слоеве от населението.

Следващият също ще бъде такъв, мисля. И това не е лошо, това е добро. Аз много обичам да го повтарям това нещо, че на фона на двете големи кризи – икономическа и здравна, можем да кажем даже три кризи – и геополитическата, мъдрият български избирател постави на българските политици и четвърта криза –вътрешно парламентарна и политическа.

В крайна сметка голямото изпитание, което ще дойде на 12 юли е това – как ще се справят тези политици, които сега избираме, с тази много сложна задача. В момента имаме няколко непосредствени препятствия. Македония. Натискът е много голям и аз го знам със сигурност, че президентът е поел обещания в тази посока.

Със сигурност е поел пред северно атлантическите ни партньори обещание, че България ще отстъпи. Зелената сделка. И като голяма национална задача, а и като регионална бургаска. Това е изключително важно за региона. Тук бургазлии трябва да получат голяма компенсация за това че ще затваряме производства заради въглеродните емисии. Следващото голямо препятствие, колкото и странно да звучи е Истанбулската конвенция.

Истанбулската конвенция? Не отпадна ли от дневния ред?

Никакво съмнение, че отново ще е актуална. То винаги е имало натиск, но просто Борисов умееше умело да го отбива и да поставя по-важни задачи на вниманието на лидерите в Европа. Ето три проблема, които освен с правенето на правителство и изчегъртването, трябва да се справим. Трябва да се справим и с Плана за устойчивост и  развитие. Очевидно се бавим по чисто политическо честолюбие. Президентът е сърдит, че някои негови предложения не са приети от ГЕРБ и сега се вадят едни неща, слагат се други.

Санирането, магистрала „Хемус“ са неща, които спряха и не се развиват. Мисля, че нямаше проблем да си запазят анти ГЕРБ реториката, но да продължат с тези неща, които са полезни. На сега управляващите им липсва въображение да правят нещо друго освен това, което им е поставено като задача. Това е неприятно и глупаво, защото накрая всички ще плащаме. Тези хора, които сега говорят за изчегъртване сигурно си дават сметка, че една формация, която ще събере около 80 депутата в следващия парламент трудно ще може да бъде изчегъртана. Няма как да стане, тя е там и почти нито един важен законопроект няма да може да мине без нея.

Хейтът в социалните мрежи как се отразява на човек, който е толкова активен?

Нормално. Първото нещо, което някога прочетох за себе си в медиите беше да ме разпънат с коне на площад „Народно събрание“, ама веднага. Така че аз нямам никаква лична драма с хейта. Отдавна съм разбрал, че публичният живот са един вид кални бани, които са полезни стига да се настроиш. Ако те разтройват, по-добре да не се занимаваш.

Как се прокарват идеи в подобна ситуация обаче?

Човек не трябва да се отказва. На хейта се опитваш да противопоставяш рационално говорене. Това е неприятно от една страна. Дори този, който хейти и на него не му е добре. Ако му беше добре, щеше да каже нещо забавно. Нали знаеш какво е депресия по български? Когато направената гадост не ти носи радост. Т.е. тези, които хейтят са в тежка депресия и това е очевидно. Няма как да им помогнеш. От друга страна, аз не мога да не отбележа положителният факт, че всяка една емоция всъщност е обществена енергия. Това е най-скъпоструващият и най-трудно събираемият ресурс – обществената енергия.

Когато я има, когато няма безразлични, дори да са срещу нас – те заявяват отношение. Заявеното отношение би могло да доведе до конструктивно действие един ден. Тези хора поемат някаква отговорност. Хейтът не носи разтоварване и радост, но като цяло е положително явление, защото тези хора са въвлечени и ангажирани. Те много вероятно ще гласуват и това е добре, защото ще има легитимация. А на някои в главата им ще им остане идеята , че те са отговорни, че носят лична отговорност за това което се случва.

Когато човек е наясно със своята отговорност, тогава се постигат работещи и полезни общества като Япония, например или скандинавските държави където личната отговорност на хората се простира във всичко от двора, училището и здравеопазването до политиката. А тук, традиционно южняшките общества са отдалечени от личната отговорност, защото могат и сами, могат и на малки групи. Природата е благосклонна към тях. Там не могат да оцелеят в тежки условия ако не са сплотени. Южният пояс на Европа има един и същ проблем – резигнация от властта и от идеята, че ти си отговорен за това, което се случва и че държавата е всъщност един договор.

Бургазлии какви са в тази кампания – емоционални или апатични?

Не виждам много емоция, но като цяло са будни. Повечето хора вече са наясно как ще гласуват. Не срещам колебаещи се, хората тук не са настроени толкова хейтърски и сякаш им харесва идеята, когато казвам, че трябва да превърнем България в един Бургас. И тук има проблеми, и тук има бесен Общински съвет, който понякога е с алогично гласуване. И тук има глупостите, които има в цялата страна. Но като цяло духът, посоката, може би това, че резултатите тук са видими, правят хората по-спокойни и по-наясно.

Това е важно, защото не само Бургас, но и общините наоколо са обзети от едно усещане, че нещата се случват. Независимо дали са герберски общини, или други. Има някаква обща посока и дух на разбирателство и ако това може да се пренесе в цялата страна ще е много добре. Например сравнението със София е много плачевно. Мегаполисът трудно се обзема от общи идеи, но и усилията които се полагат са много малки.

След всичко хубаво, което казвате за Бургас, бихте ли живели тук?

Ох, аз толкова време прекарвам тук, че все едно живея в Бургас. Аз и в неполитическото време съм постоянно тук и заради дайв центъра, а лятото когато никъде няма свободни места, предпочитам да спя в Бургас и да пътувам, защото пътищата са удобни. Още повече, че работата ми е такава, че мога да я върша навсякъде. Заради гмуркането се стремях да имам такива занимания – списание може да се издава и на борда на лодка.

Единственият ми страх да живея в Бургас е, че ако се кача на лодка няма да се върна. Аз съм толкова пристрастен към морския живот и към живота на борд, че просто изкушението е огромно. Това е и причината да не си купувам лодка. Защото наистина ще зарежа всичко и ще отплавам. Голямо е изкушението. Помиришеш ли тази свобода на солената вода, много е трудно после да се върнеш.